English
Детска библиотека
Основно меню
Начало
Библиотека Родина
Новини
Проекти и програми
Нови книги
Периодика 2013
Американски кът
За Вас, ученици
Издания
Дигитална библиотека
Читалище Родина
----------
Стара Загора
Култура
Образование
Социални дейности
Старозагорска епархия
Туризъм
----------
Календари
Web връзки
Контакт с нас
Галерия
Съдържание

Търсене
· в каталога на библиотека Родина
· в каталога на фондация Миню Балкански
(книги на френски език)

· в електронните каталози на български библиотеки


Е-БИБЛИОТЕКА
Автори
Раздели
Поезия
Стихотворения за деца
Критика
Хумор и сатира
Пиеси
Пиеси за деца
Преводи
Приказки
Най-новото

Непубликувани стихотворения

Непубликувани стихотворения
Стара Загора, НЧ Даскал Петър Иванов, 2007
Пончо
Препоръчано

Коледунка
Търсене в текст
 
 понеделник, 20 май 2024
Списък на творби
Начало > Поезия > Денонощия
Печат  
София, Български писател, 1968
София, Български писател, 1968 
 
Тип: Поезия
Автор: Стойчо Стойчев
Организация: Други старозагорски автори

І

Тишина

Благословена тишина
на есенните тежки ниви!...
Поникват мъдро семена
под облаците мълчаливи.

В заслушаните ширини
велико тайнство се извършва:
повит в зелени пелени,
животът никога не свършва.

И всъшност няма тишина,
в която можеш да се скриеш...
Свети със своя светлина,
гори, защото ще изгниеш!

Пътувай от очи в очи
като прозрачен, ведър облак!
И като шумка зазвучи
през есенната жълта болка!

Върви! А щом се умориш,
навлизай светло във земята,
където ще се продължиш
сред корените на житата!

Бъди! Бъди и пребъди
във дните си неповторими!
И тишината оплоди
със своето човешко име!

 

Човекът с дъх на мляко

На Жеко Христов

Ах, тоя век ни завладява
с премного шум и железа!
И неизбърсана остава
за миг пролятата сълза!

Епичните му дни бележат
автоматични чудеса.
Но не умира в нас копнежът
по щъркелови небеса.

И в съня ни идва често –
ще го пропъдиш ли, мой век? –
един човек от нашто детсвто,
един забравен, мил човек.

Той цял е синкава далечност,
той цял е ведрина и злак.
Дъхти на мляко и на вечност,
на дъждове и полски мрак.

И агне къдраво преметнал
през яките си рамена,
разказва ни с поглед светнал
най-проста, земна новина.

О, той завинаги остава
в железните ни суети!
И непринудено смегчава
изопнатите ни черти!

Той ни припомня, че живее
поезията на пръстта,
че чучулигите ще пеят
дори след края на света!

 

***

Живея с радостта на живите
и ще остана все такъв:
зеленото море на нивите
вълнува древната ми кръв.

О, то очаква свойте кораби
и натежава всеки ден!...
Здравейте, хоризонти морави,
кръжете, щъркели, над мен!...

Потъвам бавно между гривите
на люшнатия необят. –
Един удавник от щастливите
удавници на тоя свят.

И мой единствен повелител е
ей тая черноземна твърд...
Доброжелатели, спасители,
спасете себе си от смърт!

 

Кокиче

На Рашко Стойков

Топла пара задимя
вредом по баири лиси...
Бяла, сънена земя,
събуди се, събуди се!

Помогни в тоя миг –
аз съм първото ти цвете.
Умори се моят щик
да пробива ледовете.

Нека с весели ведра
шарена вода се плисне.
И във близката гора
пиле пролетно да писне...

Бяла, сънена земя,
събуди се, събуди се!
Топла пара задимя
вредом по баири лиси...

Ах, измамно може би
февруарски дни ме греят!
Може зимните звезди
тази нощ да ослепеят!

Може утре с бяла стръв
да завие хала бясна!...
Участта да бъдеш пръв
е красива и опасна.

Но отново моя глас
пак се сблъска в ледовете...
Бяло цвете ли съм аз,
или – побеляло цвете?

 

Селяни

Все по-внимателно се взирам
в синеещите висоти.
И ще опитам да разбирам
съвременните ви черти.

Живеели винаги сред птици,
добихте чувство за крила.
Мъдреят вашите десници,
държали някога рала.

И някак странно е разместен
старинният ви бавен свят.
И става нужен и естествен
бензиновият аромат...

Как ви завиждам за небето,
за говора ви – детски мил,
за тия чакащи дървета
добрите ласки на април.

В протегнатите светли клони
напират млади гласове.
Щастливи облаци се гонят,
прелитат звънки дъждове...

И вий се готвите за пролет,
гълчите в клубовете пак.
Дъхтят лицата ви на пролет
и на зюмбюлев мрак.

Но все пак нещо не достига,
не всичко точно е съвсем.
Нозете тежко се повдигат
от лепнещия чернозем.

О, вий сте още полуптици,
с полувървеж, полулетеж!
Но вярвам в ясните зеници,
стаили страстния копнеж!

Ще лъхне вятър от върбите,
калта край нас ще изгребе!
Вий непременно ще летите,
защото имате небе!

 

Pro domo sua

Ах, тая слабост – тъй човешка –
ми носи грижи всеки ден:
аз гледам с весела насмешка
на слънчогледите край мен!

Защото облак ли заметне
за кратко слънчевия диск,
за слънчогледите кокетни
настъпва смъртоносен риск.

Макар че гледат от високо,
дарени с хиляди права,
сред моето поле широко
оставам жилава трева!

Не търся милости от никой,
на древен корен се държа.
Прославям слънцето велико,
но ми е нужен и дъжда.

А той без облаци не иде,
той иде с трясък над света.
И не да мие керемиди,
а да попие във пръстта!

О, нека мълнии да блъскат
отруденото ми стебло! –
Смирени капки ще се лъскат
след туй по моето чело!

О, нека буря да налита,
о, нека гръм да ме гори! –
Аз пак ще никна упорито –
и върху камъка дори!

 

Есен

На Иван Николов

Обичам есента. Обичам ветровете тънки,
които свирят в шумата на жълти царевици,
тържествения лай, гърмежите далечни, звънки,
внезапните ята на тромавите яребици.

Обичам да вървя след свойта удължена сянка,
да тръпна от дъха на гроздето и угарите
и стиснал между зъбите си посивялата сламка,
да чувам в тишината на сърцето ударите.

А то, сърцето нали е, все в гърмежите се вслушва
една ли смутна вест донесоха събитията! ...
Но тук е тихо. Вятърът върхарите полюшва,
доволните ловци излизат из укритията.

И тръгват те към залеза, и златните им пушки
във слънцето се целят... Ах, стрелци, вълшебни ли сте,
та слънцето улучвате? ... Кръжат край мен вихрушки
и падат окървавени пера и дребни листи.

Умира лятото. Препускат бързоноги псета
и гонят дните му като ранени яребици...
И аз – с едно перо в ръка и с тиха скръб в сърцето
навлизам бавно в есенните жълти царевици.

 

Сняг

На Атанас Мочуров

Снежни преспи – разискрени дюни,
младо слънце със дълги лъчи!...
И разплакани, звънки ледунки,
и усмихнати детски очи...

Светят бузите като божури
и летят върху леки шейни
неначенати, бъдещи бури
сред потънали в сън тишини...

Снежни преспи – разискрено чудо!...
И опънат в пространствата път...
Утре бурите ще се събудят
и божурите ще прецъфтят.

Ще вървят под небето зелено
омъдрели мъже и жени.
Но във някое утро студено
ще сънуват далечни шейни.

И ще слушат как пърхат връбчета
в заскрежения пухкав клонак.
... Нейде весело пеят звънчета,
някой ръси в косите ми сняг.

 

II

Трева

Идвам при тебе, но не да тревожа
твоите корени с гръмки слова.
Искам главата си кротко да сложа
в твоите пазви, велика трева.

Искам да чуя дълбоките тайни
на мъчаливия древен двубой
между човешките страсти нетрайни
и упорития тревен покой.

Искам да чуя, но ти не говориш,
ти завладяваш и вечно мълчиш.
Никога с никой за нищо не спориш –
в мрака на времето бавно пълзиш.

Тъпкана с чизми и конски подкови,
смазвана с тежки, железни пети,
пак произнасяш присъди сурови,
казваш си думата винаги ти!

Ето отново ти пак се събуди,
грозната, страшната смърт надживя.
Към императори, фюрери луди,
към президенти напредвай, трева!

И като кожа обвивай земята –
нашата малка, суетна земя!
Помниш ли в колко пожари се мята
и в боеве барабанно гърмя!

Помниш ли как като хора горяха
твоите тънки, зелени стебла!
Траурни жерави с писък летяха,
идеха, идеха с гръм колела!...

О, затова зеленей се приветно,
стягай, трева, своя обръч велик!...
Иначе тая модерна планета
ще се разпадне за миг!

 

5 юни 1967

Тънконоги,
бели момичета
под небето смутно
вървят.
И транзисторите
непривично
вместо джаз
новини
ловят.

Очилати момчета
втренчено
гледат в краката на света…
Ах, небе,
от антени насечено,
не смазвай с вести
кръвта!

Нека пеят
бесните битълси!
Да се гърчат бедрата
в транс!

Но да няма
погледи питащи
и лица,
вдървени от страх!

Белоноги
тънки момичета
да вървят по света
зелен!
И да бъдат
всички обичани,
и да бъде ...
да бъде Ден!...

Но отекват
комюникетата –
всяка дума е
като взрив!...
И на картата
търсят момчетата
Акаба,
Кайро,
Тел Авив...

 

Последният мохикан

Аз
не мога
да бъда
лош!...
Във очите ми
още плуват
бавни
щъркелови ята.
В моя ден
и в моята нощ
ветрове
априлски бушуват
и мустанги
рият пръстта...

Но в света
на уран
и джаз
аз съм
нахроничен случай
с тая стара
смешна лула...
Запазете ме, хора!
Аз
ваште внуци
комай ще уча
да воюват
с лък
и стрела!...

 

Какво си мислех, когато колеха агне

На Иван Цанев

В този миг се потвърждава
логиката на света:
да, животът побеждава,
ала само чрез смъртта!

Ето аз спокойно дишам,
дишам въздуха тръпчив.
Да се жали е излишно,
щом е нужно да си жив.

Но сърцето пак тъгува –
кой го знае за какво.
Само то не се преструва –
все пак взема се живот!

О, едва ли ще намеря
в състраданието лек!
Тръпна гузен. Сякаш вчера
бил е каменният век!

Виж, касапите нехайно
край точилото гълчат.
Има нещо страшно, тайно
в нужда от кръв и плът!...

Да, животът тържествува,
но сърцето не греши.
... Бели облачета плуват
като агнешки души.

 

В бъчварницата

И вий довчера сте били дървета,
прегръщали сте ветрове и облаци!...
Но днеска сте под острите рендета
и чакате железните си обръчи.

Как станахте дъги? Кой ви отсече
и ви направи равни и загладени?
Смирихте ли се? Формите ви вече
сега веднъж завинаги са дадени!

Кажете ми: нима е удобно
да сте еднакви, тихи и прегърбени
и в празничните веселби угодно
да се червят устата ви нащърбени!...

Довиждане до някой весел празник!
Бъдете здрави бъчвички и бурета!
Дано поне веднъж да ви поблазни
тръпчивото дихание на бурята!

Дано веднъж от влажните мазета
да зърне поне едничко облаче –
нали и вие сте били дървета!...
Ах, колко лесно ще ви сложат обръчи!

 

Атлас

Представям си, че е създаден
невиждан досега атлас.
И аз го гледам изненадан –
разглеждам себе си и вас.

Това наистина е чудо –
атлас на нашите души!
Кръвта ми тича толкоз лудо,
че вените ще разруши.

И виждам: весело се плискат
моретата на радостта.
А някъде съвсем наблизко
са планините на скръбта.

Могилките на суетата
сияят празнично до тях.
Пустините на пустотата
се давят в своя вечен прах.

И после безучастно пладне
на безучастни равнини...
О, нека мълния да падне
сред тия слепи тишини!

Къде сте, радостни морета,
къде сте, планини от скръб,
да се удавя в радост светла,
да понеса скръбта на гръб!...

Навлизай, красота в душите,
изпълвай всяко кътче в тях!
И нека да са прашни дните,
ала от твоя златен прах!

 

Молба

Простете, хора, дързостта ми,
че гледам вашите души.
Виновна ли е любовта ми,
мен любовта ме изкуши!

Защото, мили и бъбриви,
вий често идвате при мен.
И съм щастлив, че по-красиви
ни сварва идващият ден.

Но едрите ви силуети
за дълго ме държат във власт. ...
до късно лапмата ми свети –
допълвам себе си и вас!


Ивайло

Беден мой, страшен Ивайло!...

Колко безстрашно те днеска виним
и те корим на хартия:
стъпил веднъж върху царски килим,
в тъмна любов те омаяла
твоята бяла Мария...

Знаем, наивен си бил като цар:
взел си морето за локва,
вярвал си в чувство нетрайно
и във неверен татарски ханджар...
Но ти завиждаме тайно!

Беден мой, тъмен Бърдоква!...

 

Балада за родината
(А може би и за мен)

Нощта е пълна с луди славеи –
ще бъде син и този ден!...
Сънувам ли, или наяве е
туй твое идване при мен?...

Аз скръствам пак над одеалото
звънтящи от любов ръце.
Фосфорисцира странно бялото,
склоненото над мен лице.

И все едно дали под клепките
тежи сълза или куршум:
ти бавно се разтваряш в клетките
на моето сърце и ум.

Безкрайни, глухи мигновения!
Изгарям в тясното легло
дорде рачиташ утаения
живот по моето чело.

Кажи ми думи опрощаващи
или присъда изречи!
Заслужил ли съм тия плаващи
вселени в твоите очи?

Но ти сърдечно, непринудено
ми сочиш, че навън е ден.
Кръвта ми – светла и учудена –
понася те навред във мен.

Запяват в мене твойте славеи...
Да бъде вечен този миг!
Че славата ти, майко, слава е
за всеки малък и велик!

И аз, макар и бавно, движа се
по урвите на своя дълг.
... и кротко раните ми ближе
Хаджидимитровият вълк.

 

III

***

Все тоя глад за обич ни измъчва,
все тоя остър вик на младостта...
Сърцата чукат ясно – като в бъчва
и чупят обръчите на света.

И той с премъдър трясък се разпада.
И пропасти разделят ни съвсем...

И ние тръпнем, тръпнем в изненада,
простираме ръце и се зовем.

 

Попътен спомен

...Неочаквано всичко става,
както всички прости неща...
Аз си тръгнах с усмивка странна,
засвируках тихо с уста.

И високите небосклони
се напълниха с гласове.
Потъмнелите мокри клони
засънуваха цветове.

Аз вървях и също сънувах,
бях от бистри звуци пиян.
Пълно, истински същестувах
в това малко градче – Чирпан.

И с усмивка необичайна
гледах разговор да поведа...
Скоро моята малка тайна
стана тайната на града.

А какво бе станало всъщност?...
Аз мълча сред прашния път.
И чертае крива окръжност
на обувката ми върхът...

 

Невероятно предчувствие

Помня човека с червената шапка,
тръгнал към дългия весел експрес.
Помня ръката ти, чантата малка,
дето бе листчето с моя адрес.

Помня и палтото тъмнокафяво,
гривните пръстена, шала зелен...
Все по-реално до теб приближавам,
колкото по надалеч си от мен...

Влакът нахълта в огромната вечер,
влакът приспивно на юг полетя...
Сън ли бе, сън ли? От много далече
пак пред очите ми ти затрептя.

Ето те – бяла, действителна – тичаш,
тичаш по релсите, смееш се ти.
И машиниста уплашен, наднича,
локомотива тревожно пищи.

Влакът, ах влакът към теб галопира!
Искам да викам, но нямам глас.
Искам да викам, но с ужас разбирам,
че машиниста съм – боже мой! – аз...

Трия клепачи с ръка натежала,
гледам в прозореца, гледам смутен...
Все по-реално до теб приближавам,
колкото по-надале си от мен.

Сън ли бе, сън ли бе срещата страшна
тук върху релсите с грозния влак?
... Помня човека с червената шапка,
вдигнал спокойно зеления флаг...

 

Залез

На запад слънцето се къпеше
в море от разтопена мед.
И ти, усмихната, пристъпяше –
вървяхме някъде напред.

Къде? Сами дори не знаехме –
по-важно бе да се върви.
Догарящият ден ухаеше
с най-дъхавите си треви.

Вървяхме в неизвестни области,
вървяхме весело – напред
към виолетовите облаци,
към слънчевата течна мед!

За миг, посоката объркали
заливаше ни смях нечут.
Предвождаха ни бели щъркели,
по непознатия маршрут.

Блестяха странно пирамидите
на достижимите мечти...
О, ако можехте да видите
как всичко плавно се върти!

Едва ли бихте забелязали,
че всъщност ние не вървим,
а най-желаното не казали,
на хълма люляков стоим.

И тихо в непознати области
потъваме като лъчи.
И виолетовите облаци
пътуват в нашите очи...

 

Любов

Звънят във тъмното китари...

Със млади шумове тече
реката на нощта
и стари,
захвърлени звезди влече.

Звънят във тъмното китари!

Къде отиваш о, река?
Какви са тайните магнити,
опиянили те така,
че ти се блъскаш във скалите!...

Реката на нощта тече.
Сълза на миглите ми пари.
Реката на нощта влече
строшени, сребърни китари...

 

***

Някога, някога ти ме докосна
и се превърна във полъх зелен...
Пламнаха, пламнаха сините мостове,
за да не дойдеш отново при мен...

Аз те усещам, улавям чертите –
неуловимите твои черти!
И през големите земни събития
звънко гласа ти в мене кънти.

Нищо, че нямаш ни образ, ни име.
Глас нали имаш, спасителен глас!
Знам, назова ли те, невъзвратимо
ще те изгубя във същия час...

Тъжно е все пак. И тъжно и просто.
За да останеш завинаги в мен,
няма да минеш по сините мостове,
обич, превърната в полъх зелен!...

 

IV

***

Свалете хладната гримаса
от стъклените си чела!
Делата ми сега – това са
предполагаеми дела!

И моят образ е подобие
на бъдещето ми лице.
В далечни, слънчеви утроби
зачева моето сърце...

И за рождената ми дата
не питайте с въпрос студен:
такава няма на земята –
все още аз не съм роден!...

Сега съм тъжен и обиждан,
но вярвам в моята звезда:
непредполаган, непредвиждан,
аз някога ще се родя!

 

Преди да заспя

Мръква, а все неуморно
в мен продължава денят.
Аз го живея повторно,
всички когато заспят.

Ето – отново се съмва
(в десет часа вечерта).
Остро будилникът звънва
и ме зове утринта.

И се завърта стрелката
в път всекидневен и нов.
Весело мое разпятие:
грижи, надежда, любов!...

Колко заблуди и грешки
сочи часовникът стар!
Дни, удвоени и тежки –
мой скъпоценен товар!

Двойна е моята радост,
двойна е мойта тъга!...
Аз се задъхвам от младост!
Аз ще умра на шега.

 

ВНЕЗАПЕН ТРИПТИХ

1. Нашите майки

Майки наши, вие си отивате –
вие, бивши селски хубавици!
Гледам ви, накацали по нивите
като тъмни, уморени птици,
гледам ви и искам да запомня
вашите изчезващи черти...
Пада есен – златна и огромна –
и вухрушки покрай вас върти.
Пада здрач и вие се завръщате
с дъх на ветрове и черноземи.
Празни и заключени са къщите,
празни и безмислено големи.
Майки наши, как така се случи –
да сме ние, ваште синове?
Няма кой вратите да отключи,
в тишината да ви назове!
Телевизори мълчат във стаите,
в гардеробите – ненужни вещи.
Майки наши, вие остарявате,
със извити от почуда вежди!
Отмиляха изведнъж полята,
отмиляха наште домове.
Някаква магия непозната
има в тия шумни градове.

Дълго, дълго все това приказвате,
пръснати сред нивите широки,
и... незабелязано нагазвате
в пазвите на есени дълбоки.
Там изчезвате – добри, смирени –
там, сред сънища и чудеса.
... Ето – няма ви. Пълзят над мене
алегорични небеса.

2. В очакване на мама

Вървя по тихи, прашни улици
със дъх на дюли и шира.
Величествени, черни пуяци
разперват лъсваки пера.

И пак ме кани притаената
вратичка с лъскав, топъл звук.
Това е моят дом. Вселената
започва и завършва тук.

Присядам тихо върху столчето,
забравено от сутринта.
Долита – равно и проточено –
на тракторите песента.

Запалвам «Слънце» и унесено
цигарата дими, дими.
А слънцето – лениво, есенно –
над мен от пушека жуми.

Не търся мама. Зная, че
до тъмно ще бере памук.
Едно вълшебно, златно паяче
ще й предскаже, че съм тук.

И тя ще тръгне – ох, горката ми! –
тозчас пред блока разоран.
И непохватно във ръката ми
ще сложи твърдата си длан.

Несвързващи въпроси. Майчини
оплаквания. Новини.
И тоя тъжен укор: май че ни
забравяте на старини.

И после... после уморената,
добрата мама ще заспи,
без да узнае, че вселената
на раменете си крепи.

3. За буква М

Пусть всегда будет солнце,
пусть всегда будет небо,
пусть всегда будет мама!

Когато майките ни спят,
все някой между нас е буден.
И срича той – за кой ли път! –
на детството урока труден.

И шепне като първолак,
редят се срички: ма-ма, ма-ма.
Възкръсва юношата пак
с душа обистрена и пряма.

И шушне есенният кър
на есенната месечина:
Светът ще стане по-добър –
виж ивицата синя!

Там трепка весела звезда
напук на облаци стоглави.
Но може с гръм и със вода
звездата ни да се удави.

Защото има на света
мъже във тъмното да сричат,
запазили способността
все още «мамо» да изричат.

Те вземат милия буквар
и с поглед – мъжки и учуден –
разбират, че урокът стар
за буква М сега е труден.

Тревожно съскат и блестят
искри по наште кръгозори.
Ала е още млад светът
и буква М ще изговори!

 

Писмо до приятеля

Ах, дните университетски –
забравят ли се лесно те!...
Отдавна вече други лекции
животът мъдро ни чете.

Но ако горест ни притиска,
но ако тръпнем в радостта,
ний мислено пак пием «Плиска»
в квартирите на младостта...

И ето ни – ще кажеш притча
разказва някой между нас.
А той във тайните на бриджа
ни посвещава с важен глас.

Но скоро с пролетния вятър
прозвънва острият въпрос:
ще продължим ли пак играта –
игра на коз и на без коз?...

Годините ни промениха
аз станах строг, ти очилат,
а Любчо – тънък като щриха –
лекува своя косопад...

Да, за яките неусетно
животът вече ни държи. ...
И всъщност университета
тепърва ще ни разтъжи.

 

Отдалечавам се и плача...

Защо челата ви се мръщят,
творци на хляба всемогъщ? –
Назад потокът се не връща,
но се превръща в дъжд!...

Аз тръгнах – мътен и улисан,
кънти във мене всеки ек
на тоя смътен и замислен
и странно лекомислен век.

И свършват нощите лирични –
разбирам го и ме боли:
ний все пак с нещо сме различни
и все пак нещо ни дели.

Пръстта, полето първобитно
са ме споили здраво с вас.
Но във полето ви магнитно
не мога да остана аз!

Аз мога да помахам само
зад автобусното стъкло...
А как ми е потребно рамо
за нажеженото чело!...

Отдалечавам се и плача,
без никой да ме разбере.
Отдалечавам се във здрача,
за да ви служа по-добре!

И ето – стапям се най-сетне
зад хълмове и зад гори...
А като хълмове заветни
са рамената ви добри...

И погледът ми пак обгръща
за миг контурът им могъщ...
Назад потокът се не връща,
но се превръща в дъжд...

- - - - - - - - - - - - - - - - - -

Във някое горещо пладне
ще дойде облак гръмовит,
прострял крилата ви прохладни
над вашия пламтящ зенит.

Ще спрат комбайните. Ще лумнат
внезапни мълнии над тях.
И светли капки ще целунат
нозете ви, зарити в прах.

Последна промяна: 2008-07-17 12:49:12
Прочетено: 2319

Подробна информация

автор
Стойчо Стойчев
Организация: Други старозагорски автори
Творби: 4

Роден на 6 ноември 1937 г. в с. Осларка, Старозагорско. Завършва СУ „Св. Климент Охридски”, българска филология. Журналист; уредник на музей; редактор на литературния алманах „Хоризонт”; народен представител в 7-ото Велико народно събрание и 36-ото Народно събрание; член на СБП. Национална награда за поезия „Гео Милев”, 1989. Умира на 2 май 1996 г.

Автор на стихосбирките:

Момиче с ябълка, 1965
Денонощия, 1968
Безсънни жерави, 1975
Музика след полунощ, 1979
До утре има много нощи, 1982
Законът на птиците, 1987
Рана, 1989
Самотни ангели, 1996
Мечтата за Париж, 1997
Бурян разказва, 2002 (Стойчо Стойчев, Петко Иванов)



Изпратате съобщение на/за автора
Име:

Имейл:

Телефон:

Съобщение:


                   
   
PC-TM
СБИР
 
Център за независим живот
Национален младежки поетичен конкурс "Веселин Ханчев"
Конкурс за млади изпълнители
 
Bemis Public Library
       


Етичен кодекс на библиотекарите в Република България

        English version
Go to top of page  Начало | Библиотека Родина | Новини | Проекти и програми | Нови книги | Периодика 2013 | Американски кът | За Вас, ученици | Издания | Дигитална библиотека | Читалище Родина | Стара Загора | Култура | Образование | Социални дейности | Старозагорска епархия | Туризъм | Календари | Web връзки | Контакт с нас | Галерия | Съдържание |