English
Детска библиотека
Основно меню
Начало
Библиотека Родина
Новини
Проекти и програми
Нови книги
Периодика 2013
Американски кът
За Вас, ученици
Издания
Дигитална библиотека
Читалище Родина
----------
Стара Загора
Култура
Образование
Социални дейности
Старозагорска епархия
Туризъм
----------
Календари
Web връзки
Контакт с нас
Галерия
Съдържание

Търсене
· в каталога на библиотека Родина
· в каталога на фондация Миню Балкански
(книги на френски език)

· в електронните каталози на български библиотеки


Е-БИБЛИОТЕКА
Автори
Раздели
Поезия
Стихотворения за деца
Критика
Хумор и сатира
Пиеси
Пиеси за деца
Преводи
Приказки
Най-новото

Непубликувани стихотворения

Непубликувани стихотворения
Стара Загора, НЧ Даскал Петър Иванов, 2007
Пончо
Препоръчано

Коледунка
Търсене в текст
 
 сряда, 06 декември 2023
Списък на творби
Начало > Поезия > Момиче с ябълка - из стихосбирката
Печат  
София, Народна младеж, 1965
София, Народна младеж, 1965 
 
Тип: Поезия
Автор: Стойчо Стойчев
Организация: Други старозагорски автори


ПОЕТ

В деня на твоето рождение
започва бавната ти смърт.
Започва страшното сражение –
ще бъдеш ли до края твърд?

Ще те разпъват непрекъсващи
еха от смъртния ни век.
Ръце понякога не скръстваш ти,
незнаещ, тъжен, но – човек.

И няма да усещаш раните,
които си нанасяш сам.
Ти ще умираш непрестанно,
ще се превръщаш в небеса,

във сини небеса за птиците,
във облачни – за чакан дъжд...
Ще трепнат някога зениците
и ще усетиш изведнъж,

че победен е победителят
от собствената си мечта.
Кръвта ти бавно и мъчително
тече по белите листа.

Тече, тече и няма спиране.
Но пред смъртта ще разбереш,
че ти от дългото умиране
не можеш вече да умреш.

Ще блеснат сиви отражения,
към нищото ще тръгнеш твърд.
О, твойто истинско рождение
започва с бавната ти смърт!

 

БЕЛИЯТ ОБЛАК

МОМИЧЕ С ЯБЪЛКА

Задъханият дъжд престава
и сред широката лъка
едно момиче засиява
с червена ябълка в ръка.

Засмива се то звънко, кратко.
Блестят зъбите му – зора,
и сякаш ще захапе сладко
прозрачнобистрата кора.

А опнатата седмострунна
дъга от чистота звъни
и тичат – влюбени във Тунджа –
кафявожълти ширини.

И еква глъчка поривиста,
и оживява в миг брегът.
Там черни, мокри трактористи
край весел огън се сушат.

Момичето пристъпва леко
през влюбените ширини.
Дъгата опната напреко,
от обещания звъни.

Напук на тръне и стърнище
ликува русата глава.
Задрямали могили, вижте,
не е сънуване това!

През мойта Тракия кафява,
под седмоцветната дъга
едно момиче преминава
с червена ябълка в ръка!

 

БЕЛИЯТ ОБЛАК

На Иван Цанев

Аз се влюбих във белия облак,
който плавно над скелята мина
и остави от своята нежност
върху моята ватенка синя...

Беше светла предпролетна утрин.
Долу хората размахваха шапки,
а невинно на моето рамо
потрепваха радостни капки...

Дълго гледах след белия облак,
който тихо отплува на запад.
Замечтах се, но скоро ме сепна
един глас присмехулен и грапав:

- Ей, момче, много зяпаш небето –
да не би някой спътник да иде? –
Беше майсторът. Милият старец!
Той не можеше нивга да види

тези капчици пролетна нежност
върху рамото младо и обло,
но му казах съвсем откровено:
- Аз съм влюбен във белия облак!

 

ЗЕМНО УСЕЩАНЕ

... И ето ме – велико зърно
сред чернозема прегорял!
Ликувам – земен и безсмъртен,
ликувам – себе си разбрал!

Ликувам с девствената слабост
на всеки звук новороден
и чувствам славата на хляба
как се разискря покрай мен...

Вземи ме, равнина безсмъртна,
сред твойте спящи векове!
Аз винаги ще бъда зърно
от житните ти класове!

И нека тука да изстинат
и болките, и радостта,
че само в твоя пукнатина
като съкровище блестя!

 

УТРИН

Полъхва вятър над бадемите,
небето плисва светлина
и в мен запяват черноземите
на мойта древна равнина.

Зелената, дълбока Тракия
разтърсва мокри рамене.
Пропукват подранили трактори,
лудуват весели коне.

И аз потеглям със каруците,
потеглям с хората в зори
и във тревите и във звуците
откривам себе си дори.

Откривам сините сияния
на капнали в нощта звезди
и чувам тайнствени предания,
и виждам огнени следи...

Мълчат загадъчно могилите,
потънали във светлина.
Какъв ли вик са пратили те
от мойта древна равнина?

И някак странно се заслушвам
във скърцащото колело...
О, аз ще си остана юноша,
макар с набръчкано чело!

 

ЮЛИ

Небето, пепеляво и безжалостно,
прихлупва огнената равнина.
От светлина зърната натежали
са и трепетно се вслушват. Мараня.

О, те усещат, те разбират тайните
на непрестанния си кръговрат:
ще дойдат като че насън комбайните
и – шеметно завиване на свят.

Пшеници, дайте жълтите съкровища –
плода на парещия чернозем!
Благословени юлски дни и нощи,
и вий, напукани като земя, нозе!

И вий, ръце, и вий, очи, премрежени
за глътка сън, за милващи вълни!
Съселяни, от зърното разнежени,
обикновени, прости като дни!

Как тихо, величаво вий попивате
под схлупения юлски небосвод
в горещата, безсмъртна пръст на нивите,
вий – тъмни и солени капки пот!

И пак непобедими се възправяте
сред жълтите пшеничени вълни.
Със слънцето залязвате, изгрявате –
насъщни и големи като дни!

 

ЗАКОНЪТ НА ПТИЦИТЕ

Почерняват оградите, жиците.
Като чувства прелитат ята...
Опознавай закона на птиците
и върви, и върви през света!

Тия малки крилати съкровища,
без да имат велика звезда,
неизменно със вярност пословична
се завръщат при свойте гнезда.

А се случва, че ние, тъй умните,
с побелели коси като сняг
след напразно, мъчително лутане
преоткриваме родния праг.

Преоткриваме нови Америки
във очите на свойте бащи...
Братя, лястовиците намериха
преди нас наште къщни врати!

Почерняват оградите, жиците.
Колко бързо дойде пролетта!...
Опознавай закона на птиците
и върви, и върви през света!

 

БАЛАДА ЗА СТАРИЯ ДЪБ

Доскоро той шумя сред равнината
като пазач на едрите жита
и тъмен вятър яростно подмята
широките му грапави листа.

Стоманеният палешник на дните
кората му осея със бразди,
но неговите клони непревити
прегръщаха фъртуни и звезди...

А ето го сега – в града пренесен,
зад каменна ограда посаден,
сънува дъх на подранила есен,
сънува натежал, обилен ден.

Напразно го полива от чешмата
стопанинът грижлив на тоя дом –
жълтеят бавно всеки ден листата
и падат на земята мълчешком.

Но щом над него вятър бърз премине,
запътен към далечните поля,
дъбът поглежда небесата сини
и над полята тънката мъгла.

О, той протяга голите си клони
след вятъра, отнесъл свежестта,
и чуват занемелите балкони
как шепнат опрелите листа:
 

„В прегръдките зелени ми върнете
фъртуните и плахите звезди!
Дъбът е дъб, когато ветровете
разбиват във гърдите му гърди!”

 

ЗАВРЪЩАНЕ ПРИ ЛУНАТА

Изплувала зад хълмовете голи,
луна, ти все така примамно обла си.
Успокоени, добродушни облаци
бради потапят в тихите тополи.

И ромоли вечерен, кротък шепот,
и се надпяват жътвено машините,
а ти, луна, се плискаш над градините
като препълнена със жито шепа...

Отново съм под клоните превити,
звездите пак сияят като ребуси.
Аз идвам тук на свиждане със себе си,
с последната си клада на мечтите.

И ето ме – зад старата кошара,
и ето ме – мечтателното селянче.
В луната погледът ми тъй е вперен, че
не чувам даже стъпките на Шаро.

А тя се плиска – пълна златна шепа,
зърна като звезди политат в тъмното
и аз вървя, задъхвам се по стръмната
верига от мечти и звезден шепот...
 

Но в тоя час със много скръб разбирам,
че друг човек се спира зад кошарата,
че някак странно застарял е Шаро,
че аз добрият юноша умирам.  

Умирам чист, опрял в земята лакът,
но ти луна, все тъй примамно обла си
и тия кротки, добродушни облаци
със стари огнива над мене чаткат...
 

 

ГОРЧИВОТО КЛАДEНЧЕ  

На Атанас Мочуров

Горчивото кладенче вече
в зеления кър не личи.
Лек вятър се втурва далече,
природата чиста мълчи.
 

Но може ли толкова лесно
да няма от него следа?
Аз помня горчивото детство,
ръждивата мътна вода.
 

Ах, босите сухи години
отново пред мене лежат
и слънцето като разсилен
ме гони по прашния път!  

Аз бягам, изсъхнал от жажда,
след нашата бедна черда.
Пастирчета бързо обграждат
солената топла вода.
 

И пили водата горчива,
по-жадни стократно сме пак.
Небето, безстрастно и сиво,
налива в нозете живак.  

От мащеха майка родено,
безкрайното време пълзи.
Ти, кладенче мое солено,
ти, мое море от сълзи...  

 

ПЪТУВАНЕ КЪМ ВАРНА

Влакът е пълен. Шумят курортисти –
бели чиновници с бели жени.
Чистите, милите канцеларисти,
жадни за двадесет слънчеви дни.
 

Люшка се малкият свят на купето,
светят над всекиго тихи слънца.
Възрастен селянин, свит във кьошето,
гледа засмените потни лица.
 

Тръпнат ръцете му – тежки, чепати, -
като голяма и земна съдба,
а над главата му гордо се клати
някаква весела селска торба.
 

Тя дяволито се смее на нещо,
нещо я боцка – туй ясно личи.
Важните куфари гледат отсреща
със тенекиени бели очи.
 

И неочаквано някакъв палавник
сочи учудено: „Мамо, петле!”
Лъхва в купето, задушно и спарено,
дъх на дълбоко зелено поле.  

И заоглежда се вредом петлето:
белички лелички – кок подир кок,
всичко бе чудно, но спря на момчето
своето кръгло червено око.  

Черният селянин мърда клепачи,
смее се сдържано и под мустак,
прави с ръцете си весели знаци
на възхитения малък хлапак.
 

А непрекъснато носи се влакът,
мяркат се къщи, дървета, коне.
Сънно сред жегата релсите тракат,
в дрямка потъват глави, рамене...  

Влакът, ах, влакът лети към морето
с белички лелички – кок подир кок,
и със загледано право в момчето
надоумяващо кръгло око!...
 

 

СТАРА ЗАГОРА

Всеки си има
град на мечтите –
с пеещи птици,
с искрени хора.
Тебе аз имах,
град на липите –
синя, далечна
Стара Загора!  

Как те сънувах
денем напразно –
дрипав наивник
в глухото село!
Твойте зелени
улици врязаха
много пресечки
в моето чело.

Виждах те тръпна
и заискрила,
дишаш и плаваш
в равно Загоре.
Помня оная
тъжна могила –
там преживявах
твойта история.
 

Гео бушува –
тъмен, човечен.
Лилиев крачи
с болка набрана.
Тихо възкръсва
в синята вечер
на Хаджихристов
мъртвата Анна...
 

В моите мисли
все така плаваш.
Аз те достигам
с много умора.
Ала ти пак се
отдалечаваш,
непостижима
Стара Загора!  

 

ПРИЗНАНИЕ 

СНЕЖИНКА  

Тая пухкава бяла снежинка
как танцува сред снежния прах!
Тая пухкава бяла снежинка –
мигновение, вечност и смях!
 

В утринта закачливо подвикват
стари баби със топли тави –
да излязат навън, да я видят
момчетиите – луди глави.
 

Тя танцува и кръшно се смее,
тя – движение и чистота,
и на бузите й руменеят
две щастливи тракийски цветя...
 

Хей, лудетино с къдрици руси,
хей, снежинко от моя квартал,
разтопи се на нечии устни –
вярвай, няма да станеш на кал!  

 

* * *  

Дърветата край нас цъфтяха лудо,
лудееше по улиците пролет.
Едно зелено и примамно чудо
извираше от твоя влюбен поглед.
 

И ти вървеше – предана и плаха,
от любовта зашеметена още...
Два гълъба дори ни завидяха
и гукаха два дена и две нощи...  

 

ЮНОШЕСКИ СПОМЕН

Трамваят, спирката последна...
И тоя ситен, тъжен дъжд!
Ти никога не ме погледна,
тъй както се поглежда мъж!
 

Чадъри, дъждобрани, шапки
пред мен се стапяха за миг
и в хилядите светли капки
аз виждах само твоя лик. 

А той бе весел, весел, весел,
неподозиращ може би,
че момъкът, глава надвесил,
по ученически скърби...  

Трамваят, спирката последна
и пак проливен, тъжен дъжд!
Ти никога не ме погледна,
тъй както се поглежда мъж!
 

И ето за секунда кратка
(неповторима беше тя)
една голяма чиста капка
на рамото ми затрептя.
 

От нея момък безутешен
погледна ме и ми каза:
- Главата ти наляво беше
и аз съм твоята сълза!
 

 

ПРИЗНАНИЕ  

Колко дълго твоите черти
скитаха, блуждаеха в кръвта ми.
Аз усещах, че това си ти
и заспорих с ветровете тъмни,
с пролетните влажни ветрове,
лудо във душата ми нахлули.
Пукаха се в мене ледове
и капчуци плакаха – не чу ли?
 

Рухнах, изумен и примирен –
знам, съединиха се чертите.  

Виждам образа ти изяснен.
Виждам пламъка лукав в очите.
Виждам и не виждам, и не питам –
образа ти шествува във мен!  

 

***  

Синкавата птица изгоря...  

Ти пристъпваш, стиснал във дланта
си някакви забравени пера.
Нещо стана, нещо в теб се скъса –
синкавата птица изгоря.  

Птицата на юношата светъл,
птицата, охранена с мечти,
много рано от възторг обзета,
литна в мамещи висоти.  

Неумела, в миг се тя заплете
в палещите слънчеви лъчи.
Като факла тя над теб засвети –
първите ти бръчки означи.
 

И сега, мъжествен и реален,
крачиш през света новороден.
Глъхне ехото на вик прощален,
вика юношата насълзен.
 

Ти притискаш тъжно във дланта си
милите забравени пера.
Нещо стана, нещо в теб се скъса –
синкавата птица изгоря!
 

 

* * * 

На Ирен и Любчо 

Някои винаги все си отиват,
други с надежди остават да чакат.
Тръгвайте, тръгвайте, мили щастливци,
ето подканя ви дрезгаво влакът!
 

Аз за изпращане дълго ще махам,
аз ще изчезна във бялата пара.
Тихо и тъжно ще клюмне ръката ми,
сам ще остана на празната гара.
 

Дълго ще гледам угарките смачкани
и ще ме сепне гласът на прислужника:
Другия влак ли оставаш да чакаш,
влез във чакалнята, рано е, друже!”  

Аз ще се свия в яката си плахо –
всичко е толкова просто, реално:
има и весели, светещи влакове,
има и тъмни, студени чакални!  

 

ПОСВЕЩЕНИЕ  

Аз вярвам в чистата хармония
на бъдещия ясен свят.
Мелодии навред ще зазвучат
като в класическа симфония.  

И ние, своя път избродили,
ще спрем за миг на синята черта,
прегърнати, нетленни в смъртта –
два звука от една мелодия.
 

Ще се разсипват долу в блясъци
най-пламенните чувства и мечти.
Вода, вода кристална шурти
сред жълтите пустинни пясъци.  

И хората ще бъдат искрени.
И в стъклените бели домове
ще се разнасят млади смехове.
И ще звучат листа разлистени.  

О, знам, ще има пак илюзии!
Ала един младеж във звезден час
мечтателно ще засвирука... нас. –
Тогава ний ще бъдем музика.

 

Последна промяна: 2008-07-17 13:04:14
Прочетено: 2789

Подробна информация

автор
Стойчо Стойчев
Организация: Други старозагорски автори
Творби: 4

Роден на 6 ноември 1937 г. в с. Осларка, Старозагорско. Завършва СУ „Св. Климент Охридски”, българска филология. Журналист; уредник на музей; редактор на литературния алманах „Хоризонт”; народен представител в 7-ото Велико народно събрание и 36-ото Народно събрание; член на СБП. Национална награда за поезия „Гео Милев”, 1989. Умира на 2 май 1996 г.

Автор на стихосбирките:

Момиче с ябълка, 1965
Денонощия, 1968
Безсънни жерави, 1975
Музика след полунощ, 1979
До утре има много нощи, 1982
Законът на птиците, 1987
Рана, 1989
Самотни ангели, 1996
Мечтата за Париж, 1997
Бурян разказва, 2002 (Стойчо Стойчев, Петко Иванов)



Изпратате съобщение на/за автора
Име:

Имейл:

Телефон:

Съобщение:


                   
   
PC-TM
СБИР
 
Център за независим живот
Национален младежки поетичен конкурс "Веселин Ханчев"
Конкурс за млади изпълнители
 
Bemis Public Library
       


Етичен кодекс на библиотекарите в Република България

        English version
Go to top of page  Начало | Библиотека Родина | Новини | Проекти и програми | Нови книги | Периодика 2013 | Американски кът | За Вас, ученици | Издания | Дигитална библиотека | Читалище Родина | Стара Загора | Култура | Образование | Социални дейности | Старозагорска епархия | Туризъм | Календари | Web връзки | Контакт с нас | Галерия | Съдържание |