Тип: Поезия
Автор: Иван Мирчев
Организация: Други старозагорски автори

ПРЕДЧУВСТВИЯ

ГОРА

Обвий ме с ръцете си, горо
зелена, ти майко на моите
юначни деди! Сред усоите
духът ми поема нагоре.

Покрий ме! Над моите взори
да бъде небе от покоите
на твоето царство, и знойни
листа да шумят, да говорят!

О, колко са светли и чисти
потоците – твоите мисли
безсмъртни, що бликат пред мене!

Пониква в сърцето ти семе,
а в твоите къдри зелени
гърмят ветровете на времето.

 

ПРОБУЖДАНЕ

Трепетликите дигат нечуто
върховете си грейнали. Те
се забиват в лазура. Дете
се пробужда във майчини скути.

Песъчинките сякаш напъпят
край брега на реката, цъфтят
като лилии лодки на път
и със рибите редом се къпят.

Сякаш някой подухва звездите –
и те гаснат в безкрайния друм
на живота си. В шепот и шум
се разбулят пространствата скрити.

Само Марс не догаря и още
придружава Стрелеца, сред дим
от загаснал пожар, невредим
алхимик на печалните нощи.

 

МОЛИТВА

Тоя сняг ще се стопи ли нявга
от лицето на земята? Само вий,
облаци, натегнали от влага,
знаете, навеждате глави.

Тоя вятър няма да престане
да се блъска. Заледените крила
бият хижите, гори Финландия
в каменната нощ, като факла.

Господи, въздай ни малко зрънце
от човещина! Излей поне веднъж
над сърцата ни дъха на слънцето,
дай ни изобилния си дъжд.

Ето ги сърцата ни, води ги
по вселената, където ги зове
бурята, където кукуригаха
в утрото петлите-ветрове!

Будни сме и чакаме сред зима
да потеглим. В ясния ни слух
бият нашите сърца, във името
на Отца и Сина, и Светия Дух.

 

КАЖЕТЕ НЕБЕСА

Стопля се. Земята вече гледа
с бистрите си извори-очи,
пред които само ще мълчим
с мрачните си помисли, приведени.

Първи лъч. Какъв ще бъде краят
на деня, кажете, небеса,
грейнали над бедния косач, -
вие предвещавате и знаете!

Ехото на първите попътни
ветрове на битките разби
сводовете. Бойните тръби
вият между бомбените тътени.

Бий в гърдите ми, сърце! Земята
се обагря, иде някой зъл
дух из мрачините. Като гълъб,
ти трептиш, изпълнено с проклятие.

Бий в гърдите ми! Аз имам тебе,
никому ненужна светлина
в тоя час! Гората ни една
вейка не люлей. Лежи, погребана.

 

УТРО В ГРАДА

Едва се е зазорило –
и улицата светна
в прекрасно зеленило
от знамена и ветви.

По стълби и стобори –
дечица и слугини,
зад чистите прозорци –
цветя, като в градина.

Над влажните корнизи
сборичкаха се луди
лъчите, да пронижат
и дървеса, и люде.

А здрачините тихи,
готови да угаснат,
сами се потопиха
в тържествения блясък.

Чуй музиката гръмна –
и стройните редици
по улицата стръмна
изчезнаха: войници.

 

ИЗПРАЩАНЕ

На площада екна звук след звук –
сбраха се колоездачите-войници,
бодри като прелетните птици,
трепнали, да полетят на юг.

Всички се завтекохме до тях,
за да стиснем за последен път ръцете –
нам протегнати ръце. „Простете,
брята, побеждавайте без страх!”

„Мислите ни с вас ще полетят
към земите кървави. Ще бъдем тамо
денонощно в стъпките ви, - само
победете в грейналия път!”

„В нашата молитва ще звучи
любовта на майките ви. Чак до Реин
вятърът я шепне и към нея
гледат устремените очи”.

Тръгнаха. Небето заблестя
над главите им, очите се наляха
радостно и отразиха плахо
първата искра на любовта.

Ето, и последният летец
гмурна се в завоя, дето светлините
падат от лазурите и сплитат
над главата му венец.

 

НАТЮР МОРТ

Стени и прозорци безмълвни, завеси,
потънали в мрак. Над спокойния сън
часовникът само надвесен.

И само черковният празничен звън
през тези смразени стени се прецежда
и носи досада отвън.

Забравена рокля от няколко прежни
години, по гънките сякаш личи
бедрото любимо и нежно.

И дестка играчка – лъвица с очи
извадени – дреме на пода и чака
детето и тъжно мълчи.

Дори огледалото, хлътнало в мрака,
е същото, мъртвият блясък се лей
от него: сълза неизплакана.

Тук слънце не влиза, ни вятърът вей,
а скринът скрипти без причина, ухае
смола и незримо зрей.

И пак се долавя далече зад стаята
как дишат градините в оня живот,
изпълнен с тревожна омая.

Как слънцето буди един небосвод
от пролетен сън, дървесата люлеят
и свеждат обилния плод...

И капи от вишната клеят.

 

ЗАСПИВАНЕ

Затихва шумотевицата на деня,
като кола, която се отдалечава
по пътя, сред простор и тишина.

Преминали през дневната жарава,
запиват вече крепкия си сън
децата, с незаспиващия славей.

Не чуваме ни отгласи, ни звън, -
но ний защо не можем да заспиваме,
а дълго се заслушваме навън?

Тополите се свеждат и незримо
стеблата се доближават за покой,
и призовават Божието име.

Но ний защо изтръпваме от зной,
като сберем треперещите пръсти
и чакаме да ни погали Той?

Навън спокойно часовете пръскат
въздишките на нощните слънца,
чиято музика звучи до късно.

Цветята и заспалите деца
ни връщат към изгубеното детство,
където тупат нашите сърца.

И кръв облива нашто многолетство.

 

УТРИННИ ЧАСОВЕ

В небето грей звездата като янтар –
все същата, върху простори смугли,
пред чийто лъч бледнее диамантът
огромен на китайската република.

Настават часовете, през които
ний чакаме с нарастваща тревога
разсъмването. Грижите долитат,
сънуваната песен превъзмогнали.

О, часове, кой вятър ви нарежда
до моята възглавница? Аз чувам
свистенето на вашите безбрежни
крила и ваший дъх, като целуване.

Какво ми носите от бъднините,
вий, радостни и тъжни мигновения
на скъпий нам живот? Какво мълвите
вий, девствени уста, неутолени?

Черешата развива нежни пъпки,
гугутката гнездото си изгражда
с каква любов! Минава топла тръпка
през моята душа, вековна жажда.

Вий носите това, което зрее
в копнежите, в мечтите ми безумни,
о часове! Вий пеете за нея –
надеждата, която ме целуна.

 

ПРЕД БУРЯ

Пази се! Трепетликите привличат,
примамват със въздишки и слова
душите ни. Цветята се обличат
в душа като човешки същества.

Те гледат и какво ли проумяват
от нашите несбъднати мечти,
от нашата изпепелена слава,
готова като дим да излети?

Те чуват ли дълбоко в съвестта ни,
тревогите? Там виждат ли едно
голямо, застрашително петно,
що никога не иска да потъне?

Те виждат как просторите се пълнят
с видения, душите им трептят
пред бурята, предвождана от мълния...
- Пази се, трепетликите шумят!

 

ПРИМИРЕНИЕ

О знам, че младостта и радостта ни
принадлежат на миналото. Знам,
че сянката ще покрие днешното и плам
не ще ни озари, и ще потънем
в забравата на всички времена.

Ония, подир нас, ще ни наследят
и жадно ще разравят пепелта,
където сме изтлели. Нивга любовта
и сълзите ни няма да съгледат
сред нашата блажена тишина.

Какви цветя и лесове зелени,
какви звезди, усмивки и лъчи
са отразили нашите очи –
те няма да узнаят. Победени,
ще гаснем и навеки ще мълчим.

О, Господи, пред твоята повеля
прекланям аз глава в последний час
и моля те: смили се ти над нас,
над нашите души осиротели, -
прати ни вяра, кротко да заспим!

 

ДИМ

Виж тоя синкав дим
из влажните комини.
Тъй някога ще мине
животът нелюбим.

По тоя дълъг друм
какво ли ще остане
от нашите мечтания,
от светлия ни ум?

Виж, тоя пухкав сняг
прилича на човека:
топи се той полека
пред къщния ни праг.

Тъй всеки лъч лети,
топи се, отминава.
Какво ли ни остава
от клетите мечти?

 

ПЕСНИ

ГОДИНА

Ти слизаш от ясната вис
и бързаш надолу, годино,
със ангне в ръцете, под синьо
небе и под ябълков лист.

Прогледнали, с поглед златист,
душите на цяла родина
ти кимат, и твоето вино
напиват от стубела чист.

Ти слизаш и нищо не чакаш
по пътя си, който е сякаш
отливък от божия лик.

Ти будиш заспала песен
в сърцата ни, в тоя велик
живот, под лазура небесен!

 

НОВИЯТ ВЛАК

Напрегнат и възрастнал от словата
на людете, които вече хвалят
победния му код, по тая свята
земя той тръгва, нежно гален
от слънцето. По неговия път
надеждите на бъдещето бдят.

И ето че народът вече пълни
белосаните спирки, нацъфтели
край пътя. И внезапни, като мълнии,
там викове огласят, тия бели
стени: „Той иде! Иде!” Завъртян
семафорът, и пряпорец развян.

Вълнуват се душите, ослепени
от чудото: животът подмладява
и тяхната зема. Стоят смутени
със пряпореца. В сън, или наяве? –
възкачва се, гърми по срещний бряг
и спира тук задъханият влак.

Отдъхва и потегля. Неразделни
са неговите спътници – човекът
и времето. Зад тях, като безцелни
пътеки се изнизват и далеко
потъват над реки и лесове
великите и хладни векове.

 

ГОСТ

Най-сетне разтуптяното сърце
на родния му град поема
дъха си. Тротоарите са неми,
не трепват дървесата със ръце,
учудените птици не лудуват
по клоните: пристигналия чуват.

Играйте, веселете се, внемели
от радостно учудване! Това,
което от детинство сме чели
във неговата книга, - и слова,
и музика, и мъдрост – то остава
за вечни времена и вечна слава.

И онова, което днес четеме
в открития му поглед, ще гори
в душите на децата ни: големи
страдания – от заник до зори
и от зори до заник – вечно също
в живота ни спътник неотлъчен.

Такава е съдабата на човека:
той страда, възвисява се, лети
като звезда – и там навеки
остава на небето да блести.
Честит е който може да отлее
страданието в пламък, за да грее!

 

ХИСТРОСТ

Ти растнеш и завършваш вековете
несетно, разтревожен и велик
в мълчанието. Чудният език
ни мами, упоява като цвете.

Лицето ти под облаците свети
без бръчка, и слепи като светлик
земята, онемяла тоя миг –
в пространството най-скръбната планета.

Не трепва от невидимото гранка,
ни спомени, които бяха сянка
над твоите замислени очи.

Обагрят се пред тебе, удивени,
просторите, молитвата ечи
из твоята уста непобедена!

 

ЗЕМЯ

Усмихната, не виждаш ти сама,
че твоят лик се готви да заплаче,
пред своето пробуждане, земя.

Защо ли върху твоите клепачи
потрепва неотронена сълза –
на радости, или на скърби мрачни?

Оглеждат се реки и небеса
в сълзата ти, която се отроня
и пада като пролетна роса.

Под тия необятни небосклони,
сред грохота на страшната война,
природата съблича свойта броня.

В разтворената твоя глъбина
за новия живот се претворяват
небъбналите вече семена –

И възвестяват вечната ти слава!

 

КРАЙ СТРУМА

Небето се избистря
над нашата родина.
Виж колко, колко чиста
трева, като в градина!

Там Струма лъкатуши
свободна, в чудни бездни,
през леките, въздушни
мъгли, които чезнат.

Дъхът й се разлива
по всичките извивки
на пътя й; игрива,
тя слиза там с усмивка.

О, как почивам жадно
и гледа бреговете,
където падат хладни
листа от лесовете!

 

ВЕЛИКДЕН

Червеното великденско яйце
краси, като рубин, иконостаса,
и ъгълът е сякаш опоясан
с лъчите на Христовото сърце.

Към него и към кръста на Христа
пристъпя и смутено коленичи
душата ми, във тоя празник личен,
с едничка молитва на уста:

- Благодаря! Аз чувам твоя глас,
и влагата на твоя въздух дишам
отколе, и животът ми излишен
се стапя в неотменната ти власт.

Какво ще заповядаш, аз не знам,
но моето сърце новородено
ми шепне, че сърцето ти е в мене
и трепка с неизменния си плам.

Благодаря на твоите очи,
които от лазурите ме гледат
усмихнати – и обещават щедро
през нощите ми радост и лъчи!

 

ГЛАС

Ти ли? От кого ще ме закриляш
под небето? Светлината бди
над очите ми като кандило.

Кой ше ме накаже със беди
и защо ли? Любовта ми пръска
мрака над стихийните води.

Не звезда, а слънцето поръсва
пътя ми. Трептят като листа
устните ми, нежните ми пръсти.

Вгледай се в очите ми. И там
твърдата решителност да страдам
грее с непритворния си плам.

Сякаш бедността ми без наслада
по-дълбоко топли. Погледни,
колко съм зарадвана и млада!

Зрънце от вселената сме ний,
мили мой. Сърдечната ни мъка
се топи в предпролетните дни.

Буди се в душата ми безмълвен
споменът, изпълня тъжний час
на страха, на нашата разлъка.

Чувам там безсмъртния му глас.

 

ПЛАДНЕ

Ти вече се прегърбяш, моя жено,
под грижата. По твоето лице
броя годините си уморени.

Прегръщаш коленте си с ръце
набръчкани. Градините прецъвтяват
във сянката на твоето сърце.

Пилеят се косите пепеляви
с минутите, чиито звукове
ни теглят из незнайното, наяве.

Мълчим, а тишината ни зове
към спомените, будят ни въздишки
на каменните вечни ветрове.

Елате, посетете ни и вижте
как жалим, ветрове, и леденией
пригръдката ни късна и излишна.

Как бурята жадува да залей
пътеката от пламенните стъпки
на миналото, гдето славей пей.

Пътеката ни. Тя е непристъпна
за людете, и нейните треви
разтварят кадифените си пъпки.

По нея ще премине херувим
с децата ни, а вишната ще рони
цвета си върху техните глави.

И нас ще благославя небосклонът.

 

БЕЗСЪНИЦА

Блестят очите. Тоя леден хълм
и враните в подножието мрачно
подигат натежалите клепачи
на майката, останала без сън.

- Заспа ли, сине? Бурята навън
изкорени градината и влачи
дърветата. Безумните палачи
налитат под светкавица и гръм.

Кой може да заспи със тая песен
и да сънува ягоди през есен,
и слънце над печалната вселена?

Ще чакам да се съмне, сине мой,
за да погледа дъбите сразени, -
и да издъхна, жадна за покой.

 

В ПЛАНИНАТА

НА ПЪТ

Денят ме пробужда – и чувствувам смелост
и сила – да пръхна, да литна самин
по тия кипящи пътеки, преляли
от глъч, изумруди и смин.

Какво ме гнетеше, от що се страхувах
до днес? Не разбирах дълбокия глас
на Бога ли? Кой ме зове и целува
със толкова жажда и власт?

Очите на моята душа изумени,
разтварят зениците и гледат: блестят
пробудени клони, беснеят край мене
водите по вечния път.

Вий тръпнете, мисли, венци преклонени
пред изгрева, дето сега изведнъж
расте, зазвучава със толкова сила
сърцето на зрелия мъж.

 

ПРЕД МОЛИТВА

Спрете ме, спомени, дълги прегръдки,
гдето духът отпочива и сам
пий ненаситно последните глътки
на радостта. Спрете ме там!

Тъмния двор, миризмата на восък,
старо дърво и мълчание на векове,
взидани в бигора – всичко се носи
в тая прегръдка. Властно зове.

Пещера, зидана сякаш от кости,
тае въздишки и сълзи. Мора
тегне на клепките, спят плодоносни
жили в пръстта. Чакат зора.

Спомени, дайте ми лъх от надежда
в тоя мъчителен час! Погледни,
моя душа, как небето се свежда,
всичко се свежда. Черква звъни.

 

НА ЧЕРКВА

на Илийчо Агалов

Илийчо, да запалим свещи
пред мрачния олтар:
една сълза ще се отмести
от пътя ни, един пожар.

Сред сенките благовейни
светците гледат нас
без гняв. Благоухае, грейнал
от образи, иконостас.

Вън вятърът започва битва
с гората. Звукове
огласят черквата. Политват
молитви в тъмния повей.

А черквата виси над бездна,
забулена от смърч,
разцъфнал мъх и неизвестност,
където не достига лъч.

Светът потъва там безбрежно
в зеницата на тоя час,
и вятърът пищи, и реже
като елмаз.

 

ИЗВОР

Тоя извор не е нито сън,
ни видение в урвите мъртви,
но е цяла сомфония: кърти
канарите – и блика навън.

Устремен, в непрогледна тъма
към гората, повяхнала в жажда,
като песен внезапно се ражда
из недрата на тая земя.

Той не стихва да пее в мечти,
като славей, притулен и бледен, -
и макар уморен от победи,
не отдъхва, и още трепти.

В глъбините му светят крила,
укрепени от вечната младост
на земята. И пълен с наслада.
Се излива, през мъх и скала.

 

ВЪРХЪТ

Пред стъпките ни, светъл като дух,
изправя се върхът с непроходими
пристанища, - и неговото име,
заключено, от никого не чухме.

Защо мълчи? Не е ли той лазур,
в чиято непреодолима гордост
блестят стрели, а ударът на хорди
предсказва наближаващата буря?

На края, ослепени от лъчи,
политахме, на колене, пред него,
замаени. Души ни страшна жега,
болят ни уморените очи.

Къде е той? Завесата белей
пред погледа, потънал в неизвестност –
и сякаш над прозиналата бездна
една и съща люлка ни люлей.

 

ЗАБРАВЕНИ ГЛЪТКИ

Не искам да повярвам, че съм тука
и вече отпочивам. Небеса –
видения във моята душа –
незримо, като рози, се разпукват.

Душата ми, учудена, все чува
реките, планината. Озарен
от гордост, Мазалат, като море
притиска небесата, развълнуван.

О, пламъци, пронизали гледеца
на слепия! Горете ме сега
за моята нечувана тъга,
с която се отделяме от градеца!

Надсмивай се над нервите ми, вътре,
спътнико на всички времена
и случки! Неразделните звена
на спомените сплитат, като етер.

Най-сетне – и упойните прегръдки
на тишина, в която се топи
сърцето ми и ожадняло пий
на радостта забравените глътки!

 

ПРОЛЕТ

Тоя шум непознат или странен,
освежителен дъх и упойна мъгла –
потопява деня и не ще да престане.
Пролетта ли е вече дошла?

На скалите блестящите зъби
се показват усмихнати, сякаш веднъж
във живота, по техните ръбове
преминава златистият дъжд.

Гледай птиците, тяхното ловко
надпреварване, зидане зноен живот
с неизбежните сламки във човките!
Умножава се техният род.

В престарели уханни хралупи,
увенчани с люляка и мъх,
подмладената вечност се люпи
и поема рождений си дъх.

 

ТЕМЕНУГА

Хвала на теменугата, че може
под снежната покривка да расте
в смирение! Пази я, мъдрий Боже,
това е най-невинното дете!

В съмнения, в безсъница ний тънем,
скъсява се денят ни в тая жад,
която затъмнява мисълта ни,
изостря ненаситния ни глад.

Но теменугата! Тя вече дъха
в лицето ни. Тя слива радостта
на хълмове зелени, снежновръхи
с благоуханието на скръбтта.

 

ВЕЧЕР

Ний слизахме от хълмовете, светли
в залязването, чувахме смеха
на слънцето, зашепналите ветви,
ръжта, на чучулигите дъха.

Прибираха се, морни от наслада,
душите ни из тия небеса,
като печелите, пеещи от радост,
преситени от медена роса.

Там, горе, се топяха снеговете,
изнизваха се златните звена
на времето, замайваха ни, сляти,
молитвите на всички времена.

Ний гледахме, потънали в мълчание,
как миговете стелят, без да спрят,
без край, като цветя благоуханни,
на бъдещето грейналия път.

 

СОКОЛИ

Соколи, нали ще ме вземете
на своите бели крила,
с които бележите, като стрела,
сребристия прилив на времето?

Аз искам да литна към горните
предели, да чуя гласа
на синьото. Тук ме приспива лесът,
притискат ме в сън кръгозорите.

Все повече тия бленувани
страни ме привличат. Не знам
дали ще намеря утеха и там,
но те са отдавна жадувани!

И сещам как моите трепетни
уста поменуват, мълвят
все същото нещо: - Соколи на път,
въззети в лазурите шеметни!

- Вземете ме, горди носители,
вий, облаци влажни, роса
на моя живот! Раздиплете коса,
грабнете ме, мои спасители!

 

ПОЛЯНА

Деца ли ще дойдат на тази поляна,
тъй светла? Кокичета трепкат по нея,
щом южният вятър с дъха си я сгрее,
горят минзухари в зелената пяна.

Към нея прелитат, от радост пияни,
децата, в чиито сърца се люлеят
препълнени лодки от щастие, зреят
надежди, отронят лъчи непрестанно.

Сега е часът на децата. Излезте,
цветя, посрещнете с предпролетни вести
детето – най-светлия дар на земята!

Ще дойдат засмени очи, ще преминат,
поляно, по тебе нозе като вятър:
невинните стъпки ще стъпчат невинност.

 

НЕБЕСНА СИНЕВА

Ний бяхме победили между нас
пространството и времето дори,
и пътя ми до тебе озари
една звезда, която беше глас.

Аз нямах твойте ангелски крила,
но сетих, че ще литна и без тях, -
към твоите прегръдки полетях,
невинен и честит, като пчела.

Блажено неми, нашите очи
се срещнаха, небесна синева!
Излишни бяха всичките слова,
защото ний говорихме с лъчи.

 

ЛИСТИ ОТ БРЕЗАТА

РАЗГОВОР НАСАМЕ

Спомени, вие пристигате, стари
приятели. Вашият бисерен ручей
ме гали и моите болки топи;
нощем окото само се затваря,
жадно за сън, ала кой ще заключи
извора, който не иска да спи?

Спомени, вий се подемате леко
на пръсти. Тъй леко, без шум, се подема
дъхът на тревите, или през нощта
ангелът, слязал да вземе навеки
нечия страдна душа. Като шемет,
вашият говор обхваща кръвта.

Вий ме спохождате. Литвате бързо
от клоните, негли настройвате нежни
цигулки, огласяте скръбния свод,
моите тежки окови развързвате,
пълните с радост нощта ми безбрежна
и продължавате моя живот.

 

СЕСТРИЦА

Звездите се издигаха високо
и слизаха. Прииждаха вълни
от светлини лазурни, синеоки.

Аз вярвах, че в далечните страни
бе тишина, но там кипише пламък,
нахлува победени светлини.

Над озарено лице на мама
безшумно се надвесваше денят
и милваше я нежно, без измама.

А вън, на двора, чувах да кънтят
на татка стъпките, - все твърди
и весели, в семейния ни кът.

Завесите светлеят и не мърдат,
а мама спи. Кандилото гори,
от върбовите клончета обгърнато.

Какво ли би се случило в зори,
че там, на двора, толкова шумяха,
говореха и кряскаха дори?

Защо на мама устните трептяха,
готови да мълвят, като на сън –
тревога ли прикриваха тъй плахо?

Минутите редяха звън след звън,
а татко влезе и ми каза весел,
че щъркелът пристигнал вече вън

и заранта сестрица ни донесъл.

 

УЧИЛИЩЕ

Това са нестопените лъчи
на нашия живот, в чиято радост
ще се затворят нашите очи.

Сега върху зелената ограда
на старото училище крещят
врабците за трохите крадени.

Учителят е влязъл и часът
по писане отдавна е започнал
след толкова игри в домашний кът.

Клепалото на черквата е точно
насреща, и невидимо трепти
гласът му във душите непорочни.

Душите са изпълнени с мечти
за бъдещето, светят през очите,
летят през остарелите врати.

Какво видахме ний в далечините,
че нашите сърца от първий миг
лудееха по него без насита?

Там беше незавършения лик
на нашия живот, в една градина
от радост, под небесния светлик.

Там детското ни щастие премина.

 

ОТ ВЛАКА

Някой отбули картината, гдето,
легнал под слънце, лазур и под злак,
Ямбол почива. От нощния влак
ние го гледаме: аз и детето.

Ето и гарата – същата гара,
гдето прикачвахме влака, преди
трийсет години – печални следи
в незабравимото, дим след пожара.

Два или три посивели файтона
тръгват без шум към града. Тишина
леят копитата, свети една
прашна пътека под сведени клони.

Влакът отново потегля, и всичко
пада в полето, и целият град
слиза до Тунджа на отдих и хлад,
мъчен от жажда, от сън гъделичкан.

Всичко е сякш загинало в буен
огън. И ето, напразно лъчист,
пръстът отгръща последния лист
в бялата книга на спомена. Всуе!

 

ПРИКАЗКА

Лицето ти леко пламтеше,
когато те срещнах веднъж
самотна сред здрача: то беше
звезда над класилата ръж.

- Седяло при знойно огнище,
горяло в честита мечта –
помислих за него, но нищо
не казаха мойте уста.

Дъхът на узрялото грозде
се носеше. Твоята гръд
растеше – нецъфнала роза
сред храсти, край прашния път.

Стопиха се нощите, дните
на нашата младост, венци
повяхнаха тайно, разбити
се връщаха късни гребци.

Лицето ти чезнеше, бледно
във здрача, потъваше в прах.
Когато отново погледнах,
там само тревите видях.

 

ЛЮБОВ

Ти пак ще се вестиш, неутолена,
из заника на спомените. Там
гориш с неугасимия си плам,
в безсънната ми мисъл потопена.

Нашепвала молитвите си в мене,
облъхната от нежний тимиам
не есенното слънце, аз не знам
забравата кога ще те засени.

В чия руменина ще подслониш
сърцето си, кого ще озариш
с последните си погледи-надежди?

Изтичат просълзените очи
във чакане, клепачите се свеждат
пред заника, що гасне и мълчи.

 

ВИДЕНИЕ

Прозорецът не се отвори вече.
Ръката ти се дръпна и отнесе
милувката на гаснещата вечер.
Тя слезе по зелената завеса,
раздвижи дълбините като песен.
Аз чувствах по пръстите й плам
и капки кръв, като листа през есен,
които се отрониха от там.

Над улицата мръкваше. Растеше
потокът на мъжете, като жажда,
не млъкнала отвеки. Хладен беше
дъждът из мрачините, който ражда
предчувствия. От улицата влажна
аз чувах, че отново ме зовеш
в прегрдъките си, искаш да разкажеш
за своите безумни блянове.

Над улиците мръкваше. Но в мене
изгряваше. Трептяха, като струни,
лъчите на познатото видение,
навеждаха се устни да целунат
самотния. В душата ми безлунна
ти гледаше. Аз виждах да горят
очите ти, и светлина безшумна
изтичаше от светлата ти гръд.

 

РАЗДЯЛА

Предчувствах, че ти ще си заминеш
без поздрав, без усмивка. Аз летях
към гарата, под облаци от прах,
светкавици и помрачено синьо.

Когато, морен, стъпих на перона,
в душата ми нахлу, като порой,
нечуваната мъка, и безброй
съмнения, като оси, ме гониха.

Бе запустяло. Влакът бе заминал .
Единствен чер вагон, като мъртвец
на свойта колесница, без венец,
почиваше в заглъхналите линии.

Къде бе ти, и твоят глас къде ли
звучеше сред стотици гласове?
И знаех ли кого ще призове
сърцето ти в далечните предели?

Аз бях самин сред релсите. Враждебен
изглеждаше светът. От тоя час
насетне остарях – и нито глас,
ни светлина, ни поздрави от тебе.

 

СПОМЕН

Аз още си спомням за тебе
в далечния град. Непрестанно
проклинам жестокия жребий
на твоя живот многостранен.

Днес още звучи в паметта ми
гласът през гората смолиста,
скалата, откъртена с гръм и
смеха ти през сълзи лъчисти.

- Аз тръгвам, и никога, Боже,
дома си не ще да прегърна,
тъй, както реката не може
към снежния връх да се върне.

- Така скъпоценният камък
не помни ни дом, ни родина;
той свети – и хладният пламък
пробужда заспали години...

С това те запомних. Отдавна
годините слитат и трупат
забрава и скърби. Безславно
залязват мечтите ни глухи.

Децата растат и застигат
бащите, и всичко старее,
но споменът, още не мигнал
дълбоко в сърцето живее.

Ти още ли скиташ, безценна
жена и копнееш за щастие?
Край тебе туптят неотменно
сърцата, туптят безучастно.

 

НАМЕРЕНО ДЕТЕ

Стопли се под моята дреха, дете
и заспи. Ти си гладно, треперят нозете
от студ, и в очите ти вече не светят
лъчи: пепелища печални са те.

Къде ти е куклата? Твоите ръце –
стебълца на кокичета – никога нищо
не милвали, нямат играчки. Излишно
е всичко, що радва очи и сърце.

Какво ли те радва? Какъв небосклон
озарява съня ти? В студените гънки
на твоето детско сърце, като с тънки
ракити, отекват въздишки и стон.

Не питай за своето минало, спи,
утеши се. Искриците пламнаха в теб,
разронени – сякаш гребецът загреба
във спящи води и съня им разби.

Сънувай небето и розата как
се разтварят, как зреят глогините златни
по родния хълм и в пръстта благодатна
пониква надеждата – росният злак.

 

ОТЛИТАНЕ В МЕЧТИ

СЛЕД ПРАЗНИКА

Пред моя праг завесата се спуща,
прозорецът угасва. Ни една
врата се не отваря в тишина,
едно око не доближава пруста.

Едва се чуват стъпки от обуща
по улицата, плочника. Луна
сред облака се къпи. Знамена,
забравени по къщите, се люшкат.

Отдавна чакам тоя кротък час,
когато ще зашепне чудний глас
на моите неутолени мисли.

Когато на прозореца невидим
ще ми почукат пръстите безчислени
на стъпките и ще ми шепнат: - Идем!

 

КОЯ СИ ТИ?

Напразно ще ти кимам със глава,
напразно ще поглеждам в кафенето,
край масите опушени, където
усмивката ти нежна ще ловя.

Напразно ще отроням и слова
към твоята непобедима святост:
ти няма да ме чуеш – и сърцето
ще вехне като есенна трева.

Коя си ти? Насън, или наяве –
чаровният ти глас ме побеждава,
а никога не виждам твоя лик.

Ти може би си първия ми спомен –
и ще ме гониш до последен миг,
през пламъците, в тоя свят огромен.

 

ЕСЕНЕН ДЕН

Тоя скръбен ден, като вдовец –
той ли е причината на твоя
бледен лик? Единствен сред покоя
трепкаш ти, като цветец.

Никога не е летял така
нашият живот. Съседе,
страх ли те е, драги, като гледаш
устремената ръка?

Ред години нашите очи
гледат с неизказано вълнение
как сред тишината ни смутена
капят часове-лъчи.

Нашите другари по съдба –
брястовете – вече се събличат
и светът им става безразличен,
до пробудната тръба.

Тръгнали по вечния ти път,
време, ний те чувстваме. Шибай
с бича си лицата ни! Към гибел
нашите души летят...

 

ОТЛИТАНЕ В МЕЧТИ

Тъй озарен, денят ми се изкачва
нагоре, до последния прозорец,
където слитат мрежите на здрача.

И ето ме, откъснат сред простора,
забравен от света, като сирак,
престанал да въздиша, да говори.

Но в тоя час шуми в душата злак,
лъчите ме пробуждат, мой съседе,
и пътят на самотния ми праг.

Стигнете ме, потоци и залейте
на миналото стъпките! Покрий
с листа пътеката ми, вътре!

Напред е светло, пламъкът незрим
прониква през копринената дреха
на мислите, възпламва и гори.

Далче от забравените стряхи,
носете ме, вий песни леконоги,
към царството на моята утеха!

Довиждане! Довиждане и сбогом,
съседе мой, с угрижено лице
и рамене в последна изнемога!

Изпращам ти целувка от сърце!

 

Последна промяна: 2008-07-17 14:35:02
Прочетено: 1827