Тип: Поезия
Автор: Иван Мирчев
Организация: Други старозагорски автори

ЖИВОТ

ПЪТНИК

Пътнико, по този царствен друм,
по който са преминали към сините
моря на времето годините
и мъките на хората без шум!

Прегърбен, остарял, ти чакаш някого –
да повериш на него свойта нощ
и своята звезда, която грее още
в гората на нощта и слиза пряко.

По този път преминаха и твоите
години, пълни с ясно зрение
и сънища, изпълнени с видения,
и образи, изпълнени с покой.

Сега, да чакаш повече – не може.
И ти не искаш. Спри навеки там,
където те споходи правда Божия –
и знай, че няма да отминеш сам,

ти, пътнико, по този царствен друм,
по който са преминали към сините
моря на времето годините
и мъките на хората без шум!

 

ХУДОЖНИК

Земята, високите бори
под ниския сив небосвод
и речната бавна умора
приличат на моя живот.

Във него са никнали всички
проклети и зли семена
и образ на никой обичан,
и радостна вест – ни една.

Това е картина безбожна,
рисувана с тежки бои,
от някой незнаен художник,
живял сред отровни змии.

Каква грозота е измъчвала
душата на този творец,
че толкова скръб неотлъчно
е следвала тъмний гледец?

Незнайно. Ненужно. Тъмнее
онази златиста черта,
която трепти, за да слее
деня със нощта.

 

НОЩЕМ

Отново ли твоята мъка
с вечерния прилив расте,
и в мъка протягаш излъгани
от хората празни ръце?

И ти, като бурята бродиш,
размесен с дъждовните струи.
Ти всяка врата ще обходиш
и всяка неволя ще чуеш.

Какво разговарят стените –
разбираш и с тъмна тъга
посрещаш ти помисли скрити –
тъй както преди и сега.

Ти виждаш големи и кървави
петна по стените на къщите,
които приличат на стърви –
и мрачният спомен се връща

в душата ти, страшно разтворен:
ти виждаш как в родния край
животът на бедните хора
скръбта и неволите знай.

 

ПРОКЛЕТ

Когато напущах студения,
забравен от времето град,
прокле ме да срещам все глад
и камък ти хвърли след мене.

Вървя в непознати села –
ни помен от родната къща.
Дълбокият сняг ме поглъща
и гарван ме бие с крила.

Все същата, стара земя,
дървета с прекършени грани:
към що да простра, да нахраня,
да стопля, сред ледна тъма?

Не виждам по пътя градини,
случайна лъжа да блести,
а низ от безплодни години
тежат върху слаби плещи.

Къде да запра, сред безродна
земя, сред глогини и сняг?
Къде да отдъхна под злак,
сред своята вечер безплодна?

 

ЗЛАТНА РЕКА

Защо трептят брезите бели
край този кротък полски път –
водите ли под тях са спрели,
или пред буря тъй трептят?

Ала водите си текат
и своите сънища отвличат
и в своите сънища приличат
на детски образи, що спят.

Защо тревите се люлеят
и ронят нежни цветове –
скръбта ли е дошла – и нея
здрависват, щом ги позове,

или пък майка им сиротна
с вечерний дъх е слязла тук,
да донесе сълза от юг –
от светлий празник на живота?

Защо мълчиш, защо не трепнеш,
когато всеки лист трепти? –
А ти стоиш, великолепен
в скръбта си и невъзмутим –

и ти не чакаш, нито черната,
ни златната река да минат,
стоиш и чакаш да застинат
горящи планини вечерни.

 

ГРИЖА

Не съм поет, не съм мъдрец...
Н. Лилиев

И грижите на старостта покриват
големите надежди, радостта;
далеч от всяка земна суета
вървиш, потъваш в мисли, като в нива.

Макар че ти не си поет, белязан
да отразяваш трепета на Бога
и твоите уста шептят: - не мога –
от своето рождение си ти наказан

да виждаш как минава, плах и скрит,
живота на човеците и птиците,
понесени, безкрайни върволици,
към градове, заключени в гранит;

как сънени деца отиват рано,
да оросят със сълзи своя хляб
в големи къщи, гдето всеки слаб
детински стон отваря тежки рани.

Но можеш ли ти, блед и незначителен
поет на сънища, на свехнали цветя –
ти можеш ли да утешиш скръбта
на тоя град, на тези клети жители?

 

ГОСТ

Когато се изкачваме с крачки груби
през мрака, до хълмите на скръбта,
ноще, низ улиците на града,
аз съм ръка, която в мрака се губи.

Като ръка, която се изплисква
от яростта на глухи ветрове
и от плача на слепи дъждове,
политвам аз, изпуснал страшен писък.

Минавам покрай срутените сгради
с обуща груби, с гвоздеи по тях,
тъга навяват бедните ми дрехи –
и хората не сдържат своя смях.

Във този град съм аз нехаен гост
и пълен отзвук на безумнии грижи,
подхранвани от тези бедни хижи,
в които нощем слиза сам Христос

от вечността на свойте небеса,
като звезда от сините предели,
за да простре ръце от блясък – бели,
изваени за блян и чудеса.

 

КЪСЕН ГОСТ

На Бойчо Абаджиев

Ти без да знаеш, аз те чаках вече.
Не виждам нищо, чакам и мълча
в такава нощ: ни огън, ни лъча,
стените ми са чужди и далечни.

Очите ти изглеждат уморени,
но крият мълнии от оня свят
и носиш ми от гробищата цвят,
готов да се разлисти тук, пред мене.

Седни, ще пием по едно горчиво вино
за мъртвите, за живите в света
и ще удавим в разговор невинен
раззиналата злоба на нощта.

О, моят глас отслабна и замря,
като разбит от влага клавесин,
но той ще се възвърне нявга силен
и ще разбужда младата гора.

Горчив и пуст е нашият живот.
През него са преминали тъгите
на целия човешки род.
Сега наздраве! И да сме честити!

 

МЪКА

Тревожний град прибира свойта мъка
от улици, потънали в печал
и празникът на радостта е спрял
в градината на сетната разлъка.

Вечерний вятър не люлее вейки
от сребърната палма на нощта
сред езерото синьо на скръбта,
усмихнато под своята желейка.

О, лека нощ! На всички бедни хижи.
Пищи бездомна птица, ослепяла
над рожбата, погинала в печал.
Ръката ти, о моя скръб, се движи,

ръката ти, о моя скръб, трепери
над радостта, която ни остава:
да отдадем сами на вечна слава
сърце и дух за Тайната Вечеря.

 

РАДОСТ

Смей се, душа, весели се,
пий, утоли свойта жажда!
Цветната пролет се ражда
в твоите погледи слисани.

Ти се насити, о свидна,
в скърби да минеш и в плен
и да приемаш весден
чуждата обич привидна.

В тези безрадостни улици,
стегнали каменний град,
срещаш безкръвния глад,
с облачно було прибулен;

ти, като вечерен здрач,
всичките мъки обгръщаш,
спираш до каменни къщи,
чуваш нерадостен плач.

Ти ли си, скъпа? Върни се.
Пролет изгря над Содом.
Бедния, родния дом
с чисто сребро е изписан.

 

ХОТЕЛ

Когато вечерта разгъне
големи корабни платна
и скочи първата вълна
да поведе вълните сънни –
печални пътища извеждат
в един забравен стар хотел.

И там, в кафявия предел
на вечерта, трепти надежда –
един фенер зелено-жълт
чете тревогата и мислите
и сякаш вечно е подписвал
присъди: гледа строг и зъл.

Между тополите стъмени –
една невиждана луна –
не е от бронз и от сребро,
а сякаш кърваво ребро,
извадено от някой пленник,
убит във вражеска страна.

Това не е ни отражение,
нито сънувана действителност.
Но там, в кафявия предел,
по Божие благоволение,
израства тъмен нощен жител
и името му е Хотел.

Там спират само безотрадни
и късни пътници за Ада,
или за Рая – все едно –
и сутрин бялото платно
на лодката трепери нежно,
когато някого отвеждат.

 

ДЕТЕ

Луната и звездите не веднъж
са били немите свидетели
на твойте сълзи, пръснати в полето
от бурята, като обилен дъжд.

Без никаква причина, ти ще плачеш
със глас, като наказано дете,
или като залутано сираче,
което в мрака свойта смърт чете.

Без никаква причина, ти ще ходиш
по пясъка, ожилено от скръб,
ще те притискат мрачни небосводи
и ще мълчиш, като гранитен стълб.

И все едно, през кой квартал ще минеш,
за да се върнеш в своя скучен дом.
Ти, може би, ще минеш през градината,
за да не видиш блясък от Содом.

И все едно, по колко стъпала
ще стъпиш, за да влезеш горе,
където чакаш радости притворни
и зъбите на мащехата зла.

 

ЕЛЕГИЯ

Небесата са вече по-сини,
а листата безмерно тежат.
Аз съм пак сред есенни пустини –
и в пустините рози цъфтят.

И реката се плъзга и лее,
като масло, под звездний покров,
светлини буйно пеят над нея
и сърцето й кърмят с любов.

Ето скръбния час на прощаването.
Сбогом, слънце! Прощавай, земя!
Ще скърбим ний, от вас изоставени,
сред обширната мирна земя.

И настават минути тъжовни
и минути на болестен сън:
тъмен призрак е старий часовник,
будна съвест е неговий звън.

Ще обличам пак старите дрехи –
оня стар и износен балтон –
и ще будя пак чуждите стрехи,
и ще спирам под всеки балкон.

Сред скръбните улици що съм?
Гаснат пръснати в мрака лъчи.
На главата ми сребърен косъм
се навежда и мъдро мълчи.

 

КАРТИНА

Душата ми въздъхна и премина
по сенките на старий полски път.
В душата ми, на молберта, горят
боите на последната картина:

бои разстилат свойта пепел стара
върху печални образи насън,
които някога съм срещал вън,
с които никога не съм се разговарял

и образи, които се отронват,
като цветя от падащи звезди
и се оглеждат в езерно води,
между листата на потайни клони,

и образи, които се страхуват
да ме напуснат в тоя късен час...
Врати, стени студено ме целуват,
целуват ме и ме заливат с мраз...

Облъхвай ме през южния прозорец,
о, топлина на старий полски друм!
Картината въздъхна и без шум
картината пред мене се затвори.

 

ЖИВОТ

Под бавний дъжд на есента
записах свойто бедно име,
в което няма нито рими,
ни звукове на радостта.

Косите си – треви изсъхнали –
на ветровете поверих,
за да научат техний лих
език, пред който всичко глъхне.

И нощем спя накрай града,
на мрака в черните атлази
и от луната и студа
мъглите-кучета ме пазят.

Аз бих попитал свойта смърт
дали в това безкрайно време
ще дойде нявга да ме вземе,
да ме спаси от водовърт.

Но знам, че в този хубав свят
отдавна тя ме е забравила –
забравила е мойта слава,
когато бях невинен, млад.

 

ВИДЕНИЯ НА ВОДЕНИЧАРЯ

ПАСТИР

На твоята вяра, Стефано

От горе слизаш ти, от планината,
с тояга и презраменна торба.
Ти пастир ли си? Чуй една молба:
поспри се тука с тази песен свята,

с която водиш кротките стада
по злаковете и по хладни ручеи!
Ти, който с обич галиш кучето
и агнето, което пий вода

и хляба си разделяш със елените –
роден си ти и хранен във гора
и знаеш само вечер и зора,
но имаш по-добро сърце от мене.

Какво ти завеща гората млада
за тази доброта? – Вода и злак
за стадото. И песен в тъжний мрак
на есента, когато няма радост.

Ти сам ги носиш в своето сърце,
докоснато от милостта на Бога –
и ти не помниш ни една тревога,
ни бръчка върху своето лице.

 

НАДЕЖДА

Преди да се отворят с благодарност
очите ми, да поздравят деня,
да се стопи гората на съня –
запяват птици – всичките бъчварници.

И старите бъчвари там говорят
незнайни думи: брадви и тесли
изглаждат златното дърво – нали
във гладки бъчви радост ще затворят?

И утринният вятър, що разрежда
навеяните облаци от сняг
и ги нарежда по незнайний бряг
на времето, шепти една надежда:

че гроздето, по хълмове що зрее,
пронизвано от слънцето макар,
трепти и чака своя господар
във златните си бъчви да го влее.

 

ЛЯТО

На този девствен хълм долитат
успокоените вълни
на вечерта, в житата скрита –
и радостта й там звъни.

Дошъл по тихата река
и спрял на светлата пътека,
Бог милва класовете с лека
и пълна с доброта ръка.

Той сам във тишината иде
със бяла дреха и висок –
желай пшениците да види –
добър е този Дядо Бог.

Тук няма скръб, о майко скъпа,
ни бури в младите гори и
с пълна радост ще пристъпи
зората плод да сътвори.

И там, зад нивите, където
щастливата коса блести –
баща ми там коси в полето
на златните мечти.

 

МРАЗ

Полето с пожълтелите треви,
като пуститен гроб със вощеници,
очаква есента, защото птиците
напущат вече нашите страни.

И мислите напущат своя бряг,
пътуват в пътища безименни,
посрещат вихрите на зимата,
далечните поляни с бавен сняг

и пръснати села-вдовици там,
заровени в снега, между скалите,
замръзнали тепавици в водите,
които чакат слънчевия плам

да влее в жилите им своя огън,
за да изпълнят с благодатна радост
очите на стопанина си млад,
оставил съдбината си на Бога.

И все надолу слиза зимний мраз
по стъпала от камък и желязо –
при бедните отива той, разказва,
увлича, пей с безумния си глас.

 

СЕЯЧ

На Стефан Касабов

Запътен, гологлав и едър
по камъни и тръни стъпва той.
За него няма никъде покой,
а погледът потъва в мисли, ведър.

Откакто се посели край река,
занизаха се бедните години,
обилни само с храсти и глогини,
но вярваше той своята ръка.

А Господ прати гладовете зли,
и пращаше ги с гарвани зловещи.
По кръстопътищата се пресрещаха
изпразнените Божии коли.

Къде да хвърлят свойто светло жито –
на вятъра ли, пратен от смъртта?
Сеячите се връщаха разбити,
проклинаха земята и света.

Сред тази гибел слънцето печеше
в огромната си пещ последний злак –
от час на час припламваше, растеше,
додето слезе долу, в скръбний мрак.

И стъпва пак замислен, строг и едър
сеячът в този гибелен покой.
- Остават ми ръцете, шепне той.
И погледът отново става ведър.

 

ВОДЕНИЧАР

Горко на бедния воденичар,
ако реката спадне и пресъхне,
а колелото спре, за да заглъхне
възторжната му песен в лятна жар!

Горко му! Хора ще се лутнат
с каруци, мулета, торби,
а той ще се оплаква, ще скърби,
ще чупи пръсти в огнена полуда.

Какво ще им говори? – Ще мълчи.
Нима не виждат воденицата
и върху нея – птицата,
която спи с отворени очи?

И те ще си отиват, ще треперят
за нивите, които се топят
под огъня, ще спират в страшний път
минутите на времето безмерно.

А бедствията всеки ден ще раснат
с тревогата за утрешния ден.
Воденичарят ще стои вдървен
пред вечерта, която бявно гасне.

 

КЛАДЕНЕЦ

СТАРОБЪЛГАРСКА МОЛИТВА

Виждам очите ти кръгли,
спрени от тази стена.
Бягай от тук, Сатана,
бягай от черните ъгли!

Петър и Павел са тук
и те проклинат безгласно,
тук е Светото причастие –
моят небесен съпруг.

Минал през огън и мраз,
тук съм и аз и се моля:
Славя Господнята воля,
слушам небесния глас.

 

ВЕЧЕР

Потънал в мислите си, старият
огромен орех свежда своя лик
и във въздуха не трепва нито вик,
ни пение на птица, нито вятър.

На слънцето смутената ръка
потъва на нощта във ръкавицата,
далеч се оросяват водениците
от капките на кървава река.

И тази вечер, пълна с тишина,
пронизвана от бледни отражения
на облаци в небесните селения,
не е тъй тиха, в кръв и светлина:

в далечините пада слънцето,
разплакано, във речните подмоли;
разплакват се вдовиците-тополи,
за него тук ридае всяко зрънце.

 

ВЕЧЕРЕН ПРИЛИВ

Гората на нощта, угрижена,
населена с видения и мрак,
към гибелта на някой черен бряг
със кораба на вечността се движи.

О, как съм беден и в този час на бледност,
час, който е над бледната ми скръб
възправен в сенките коринтски стълб -
часът на изпитания последни.

И сякаш там, в гранитни катакомби,
огромни водопади се струят,
разбиват се върху железна гръд –
и там гърмят с водата златни бомби –

горящи облаци на вечността,
и в миг расте планинската верига,
и в страшен сън и сянки се издига
изюденият образ на нощта.

 

ТЪКАЧИ

Очите ми жалят и плачат
весден за лазурите сини.
Унесен, аз чувам тъкачите
в меланхолните болни градини.

Тъкачите стари не знаят
умора ни денем, ни нощем,
обтягат с ръце, като мощи,
невидими жици в безкрая.

Те пият от силното вино
на зрелия есенен грозд,
прехвърлят над бездните мост
от нежна, блестяща коприна

и спущат невидими мрежи
над болни, примрели треви,
а бледният знак върви
в молепсани сънни крайбрежия.

Ох, виждам и чувам тъкачите:
изреждат се стан подир стан,
довършват те моя саван,
отвличат ме, спущат ме в здрача.

 

СНЯГ

Тези дървеса край пътя ми
са белите ръце на радостта,
що държат цветя
или венчални свещи
за един жених –
те мълчат, във светлина прикътани –
те ще го посрещнат.

През простора нещо им шепти
стих по стих:
чуват ножици да режат
свилено платно, ръката зъзне
долу, чака и трепти.

Този сняг не ги превива
до земята – той е много нужен,
той е като въздух,
пада върху всяка нива,
пада като тишина
през лазури тъмнооки
и в обилната му светлина
тишината става по-дълбока.

 

САМОТНОСТ

Сега е есен, зима, скръб.
Не трепва ни едно сърце за мене.
Над сенките, в градините стъмени,
луната вдига своя сърп.
А вятърът – отдавна е заминал той.

Сега е тихо. Тишината мами
пространствата на своето легло.
Не слиза ни едно крило,
не трепва ни едно листо –
защото няма.

Луната се не вижда вече
върху атлазите от сняг,
потънали със облачния бряг.

Но ти, ако не беше тъй далече –
би милвала косите ми – поне
с дъха си, би наляла
последна чаша вино.

Звънци и тропот на коне
отлитат в тишината бяла
на зимната градина.

 

МЪГЛИ

Тези ранни и странни мъгли,
тези сини градинни мъгли,
през които неспирно вали
уморения дъжд,
заледения дъжд:
те защо се разплакват, защо те скърбят –
тези тежки, печални мъгли по печалния път?

Странно-бели – умрели жени,
овдовели умрели жени
се надвесват – и мраз ги слани:
разпилени коси,
осланени коси
ме прегръщат, целуват и жадно хлестят –
тези хладни мъгли по смразения жалостен път.

И зловещи там свещи горят –
задушени, стъмени – горят –
и дванадесет бие часът:
и замира градът,
и умира градът.
Непрестанно мъглата тежи и вали:
за ръце ме влекат, при мъртвеца, стъмени мъгли.

 

ЗИМА

Като старинна приказка, забравена
от мрачни поколения бащи,
крилото на безшумний сняг трепти
над наште болки, в бедност изоставени.

По дървесата тежат бездомни врани,
като огромни гроздове от скръб,
положени в съд от злато, скъп,
назряли в сън и с черен сок наляни –

като че цялото селение очаква
да писнат жертви в снежните поля,
където болката на целий свет заля
посевите, избликнали край мрака...

А през откритите врата на снежна зима
сребрят лазура чисти гласове
и тежко се люлеят лесове
на люлките на ветрове незрими.

 

ДЕКЕМВРИЙ

Декемврий, със мантия царствена.
Декемврий е цял в равнини –
и нейде, долбоко в пространствата,
сърцето му – градски часовник –
стар градски часовник – звъни
часовете тъжовни.

Стъклата на къщите – бели
от снежната зима: листа
и стебла замръзени от скреж –
тъй болките зъзнат, преляли
откритите думи в света,
тъй мръзне последний копнеж.

Декемврий, по черните покриви,
от есенни сълзи измокрени,
низронва звезда след звезда,
които замръзват в душите
за дълги, за дълги години...
Запалил огньове по студни пустини,
за дълги години обсажда града;
отнел радостта на градините
и черния хляб на врабците,
той слиза – огромен и бял
смразена десница над мене прострял.

 

КЛАДЕНЕЦ

Видях те насън – и ме плиснаха
зелените твои прохлади,
немлъкнал с водите си, кладенец,
и хвърлил в душата ми писък.

А кофите слизат неспирно
и грабят те с жадни ръце,
но твойто зелено сърце
на дъното те не намират.

Защото дълбоко в прегръдките
на твоите хидри безброй
то гълта студений покой –
зелени, смразяващи глътки.

Но късно, под звездния дъжд,
когато цигулките пеят,
ти млъкваш, смразен отведнъж –
и твоите кофи немеят.

И твоето дъно – екран –
отразява, от мрамор изрязан,
там бледния Бедния Лазар,
възкръснал из мрака в саван.

 

МИНАЛО

КОЛЕДА

На Георги Смирнов

Ти чакаш като бряг: да те залеят
вечерните затоплени води,
да се усмихнат първите звезди
и радостта към тебе да прелее.

Небето сменя златните си маски
върху лицето ти, покрито с мъх
и ти запираш топлия си дъх,
като момче, което чака ласки.

Но няма ласки. Сам си вече ти.
Безкрайна скръб е твойта скъпа Коледа,
сърце и устни чезнат във неволя,
брегът е сам и слиза в тъмноти.

Угасват вече златното и синьото.
Застиват вън мълчания от скреж,
почувствани в бързия летеж
на птици, минали градините.

И нищо не отсича говор или смях.
Снегът вали, но много е далеко...
Огромни лесове потъват в меки,
сребристи кожи и заспиват в тях.

 

ПРОЩАВАНЕ

Забрави ме, всичко забрави:
думите, леглото ни, часовника,
тихите прегръдки и любовните,
свехнали под слънцето, треви.

Нека се простим. Нощта е близко.
Няма да си чуем ний гласа
в тъмното и светло на леса,
гдето ветровете се притискат.

Спри се, целуни земята нежно,
обещай, че ще се върнеш пак –
изповядай на невиний злак
радостта и мъките безбройни!

Ще се върнеш ли, ще те приеме ли
родний лес, вдървен от тежък студ?
Твоят глас ще бъде ли пак чут
в улици, безжалостни и неми?

Никога. Скръбтта ми веч изтръгва
сетна неочаквана сълза.
Затреперва старата бреза.
Ти мълчиш и бавно, бавно тръгваш.

 

ЗАМИНАЛА

Отдавна вече ти не си писала
за славея, за бедната ви къща,
която със лозите се прегръща,
а вятърът не е донасял твойта мисъл.

Но аз те виждам в оня светъл кът,
разтворила очи, стаила думи:
пред тебе тръгват есенните друми
и дървесата бързо се топят.

Седиш до тях. Не тръгваш към града.
И морната печал върху лицето ти
лежи, като луна върху небето,
обистрено внезапно след дъжда.

И слушаш вятъра. Уста, очи
ще заговорят пак и ще останат неми,
защото скърбите ще са големи,
а вечерта ще бъде без лъчи.

Кого ще спомниш ти, когато мръкне
и запустее този златен път? –
Дърварите ли, страшно що секат
в гората и прогонват свойта мъка?

Не си ти вече между нас
и нищо вече няма да ни кажеш –
затварят се очите ти... миражите
затварят пътищата в зимний мраз.

 

ПРАЗНИК

За празника не те очаквам аз.
Ти няма да се върнеш никога,
защоти нямам нищо да ти дам,
освен едно сърце, което ти ми взе.

От ъглите ще ме целува мраз,
ни майка, ни баща ще ме извика –
и аз ще излизам, изморен и сам,
по стъпала, без воля, без нозе.

По пръстите не ще премине пламък
скръбтта ми да стопи и замени,
ще пипам с болка някакви стени,
сградени от мълчание и камък.

И празникът ще мине между тези
заключени стени, като убиец,
по ледната пътека ще завие
и в първия отворен гроб ще слезе.

 

МИНАЛО

Ти слушаш в обледния покой
съзвучието на печалите
и свойта песен, отначало
запявана от птици рой.

И питаш своята душа
през колко планини е минала,
във колко сълзи е застинала
и с колко пламък и лъжа

се е наситила, додето
пристъпи в тази тишина,
да спре до бялата стена
на своя бащин дом в полето.

Ти дълго хвърляш своя поглед.
Усмихнат в тоя късен час
трепери чудния ти глас,
запрял на колене пред Бога.

*

И виждаш своята врата
разтворена от буен вятър,
донесъл спящите в полята
безкръвни, съсухрени листа.

Той в оня кът е полюлял
картината на твоето детство,
изпълнено с безчетни бедствия
и потопено във печал;

във стаите е влязъл той,
като очакван твой приятел
и през вратите е запратил
видения, звезди, покой;

на есенната тишина
в един от ъглите е кашлял,
па пил от сложените чаши
едно и две, и три вина –

и може би се е опил,
че е строшил един прозорец,
а после, без да проговори,
към своята съдба завил.

Сега е късна нощ, навън.
Ни улици в града, ни хора.
Треперят струни във простора –
терпериш ти, трепериш сам.

 

СКИТНИК

ПЪТУВАЙ

Денем и нощем пътувай,
срещай вода и върби,
в първото село нощувай –
в първия дом се отбий.

Ще те посрещне стопанин
едър, със детско сърце,
ще те здрависа с продраните
в работа груби ръце.

Той ще те пита сърдечно
кой те прогони тъй млад –
ти ще му сочиш далечния,
снишен във сенките град.

Рано на другата сутрин
тръгвай – зари те зоват –
нищо не вземай за утре,
само тояга за път.

А до планинския гребен
ще те изпрати засмян
и ще се моли за тебе
този невинен стопан.

 

ОБЛАК

Гърми и плува облак плавно –
отекват звучни планини.
Със този облак заминавам
към чуждите страни.

И в този облак чувам тътен
от накипял съдбовен час
и сякаш под земята, смътен,
о, майко, твоя глас!

И чувам ясно твойте стъпки
по бащиния равен двор –
то сякаш слизат странни тръпки
от целия простор.

И пътните врата безшумно
разтварят своите крила.
Под тях наведени, без думи,
две восъчни чела.

И там, на тоя праг, смутена,
прегъваш слаби колене
и криеш с пръсти костеливи
разплакани очи.

Когато срещнеш пак свещеника,
моли го да ме помене
между заминалите живи.
Сега плачи, плачи!

 

ЕДНО МОМИЧЕ КАЗВА

Денят е моя скръб и гибел –
затуй аз нощем песни пея,
измислям приказки за феи
и уча стихове от Библията.

Но Библията е голяма,
а тайните й са безброй –
и в моя каменен покой
за други гости място няма.

А вън животът пак трепти
и утрото нашепва скръбно,
че старий люляк се прегърбил
и не желае да цъфти.

Но аз от всичко съм далече –
от всичко, що навън живей,
защото есенен завей
ме тук отвя, във тази вечност;

във този стар и тъмен град
едно забравено момиче,
което никой не обича –
трепери в жажда, студ и глад.

 

НЕПОЗНАТ

Кажи от къде си и кой си
във този мъчителен час,
когато зла буря се носи
и спира за отдих при нас?

Вратите са вече залостени,
в огнището няма искра
и свърши се хлябът за гостите
по Божия воля добра.

Ти много ли дни си пътувал
в мълчание, буря и скръб
и още не те е целунал
небесния сребърен сърп?

Къде ще намериш прегръдка
и майка за свойта душа?
О, вредом е мрак и лъжа,
преглъщай нерадостни глътки!

Сред бурята мрачни стоят
вековните каменни сгради.
И ти, като камък сред път –
безмълвен и хладен.

 

УТРО В ГОРАТА

Когато съмне, ти ще тръгнеш пак
надолу, към поляните зелени,
за да изкъпеш в извори студени
душата си от свехващия мрак.

През клоните на златните дървета
ще гледат пак зачудени очи,
а погледа им чудно ще звучи
и целият лазур през тях ще свети,

додето втапяш свойте жадни пръсти.
И гълъби над извора ще слитат,
и силни слънчеви коне с копита
ще бият златната небесна пръст.

Когато коленичиш, за да пиеш –
водите ще мълвят, като човек,
на своя брат, пристигнал отдалеко:
- Целувай ме и жадно, жадно пий!

 

ПРЕЗ ГОРАТА

Пред гората вървим вече двама:
аз морния, тъмния мъж
и той – просветленото нежно дете.
Двама побратими.

И сърцата ни свързва жив пламък,
а нощем есенния дъжд
покривка от свилен конец ни плете,
милва ръката ми.

Ний отронваме няколко думи
във здрача на дългия път,
но стинат душите ни в мраз –
знаем ли колко?

Съюзяват се вече, безумни,
онези, които мълчат
и тръгват без шум подир нас:
всичките болки.

*

И моят побратим говори,
че пътят бил тъжен, студен.
А няма ни път, нито ден,
а само злокобни простори.

И само земя, по която
вървим, за да стигнем скръбта,
и само треви и листа,
изсъхнали в жаркото лято,

и няколко пусти градини,
и тъжни планински села
на сива гранитна скала
променят понявга картината,

в която дълбоката жал
залива земята и тътне,
а ний сме единствени пътници,
часът за които е спрял.

 

ДУША

Ще виждам ли? Не ще ли бъда сляп,
когато грейне тихата зорница
над къщата, потънала в черници,
където съм закърмен с първо мляко?

Ще видя ли до мене да се свеждa
детето ми със сините очи,
или гласът му само ще звучи
и стъпките, които ме отвеждат?

Кажете, дървеса, трепти ли блян
в очите ми, или надежда свети?
От синия прозорец от небето,
ще ме погледне ли поне Алдебаран?

Душата ми, от призраци обсебена,
вдовица от безчетни векове,
така ридай над своя тъмен жребий
и своите сираци тъй зове.

 

ПОГРЕБЕНИЕ В НЕБЕТО

КОСИТБА

През розовата юнска сутрин
усмихната коса се вий
и падат, нежни като кутрета,
без вик студените треви.

И после силните косачи,
след бавната закуска с хляб,
отделят лошите трънаци
и хвърлят ги в крайпътний трап.

А другите треви, по-млади
и по-невинни от дете,
разстилат в ширните ливади,
за да увяхват бързо те.

А слънцето, като баща,
безсилно повече да гледа
смъртта на своите деца,
по синура минава бледно.

 

ПОГРЕБЕНИЕ В НЕБЕТО

Тази нощ, когато бавно
в болницата бие звън,
цялото поле е равно
и оглежда своя сън.

И когато болничарите
слагат в своите коли
бледния синчец небесен –
дъжд започва да вали.

Снегът от небесата стари
по колите се лепи
и лицето на синчеца
милва той и се топи.

А от болницата лудите
пеят със пресипнал глас,
който всички болки буди
и расте от час на час.

Слушай, татко мой небесен,
слушай как без край трепти
в здрача тази тъжна песен –
чуваш ли я ти?

 

Последна промяна: 2008-07-17 15:09:53
Прочетено: 2059