Тип: Поезия
Автор: Иван Мирчев
Организация: Други старозагорски автори

Кажи ми защо си смутена
и в облак подаваш ръце?
Вземи това златно сърце –
върви и не спомняй за мене.

Налива годината младата
възраст, когато сами,
през тихи вечерни тъми
узрелите плодове падат.

СКИТНИК

1.

Отивам в далечната нощ:
посрещат ме вести проклети –
посрещат душата ми клета
сред синята, вечната нощ.

Ни слънце, ни песен, ни вожд
извеждат през сънни химери
и никъде цвят не трепери,
пробуден в предутрен разкош.

Бленуваш ли празник и звън,
душа безприютна? Заспи ти
под черни неми гранити
безрадостен, сладостен сън!

Преграждат те хладни стени,
прегръщат те ледни полета,
поглъщат те вести проклети,
безжалостен бог те плени.

2.

Сам странствувам през вятъра – не зная
защо треперят златните листа.
И дъжд изпълва моите уста,
разтворени от огнена замая.

Като в хотел, аз влизам блед и чужд
и в книгата записвам свойто име
на вечерта с пръстите незрими
и казвам думи, никому ненужни.

Здрависват ме, повехнали от мъка,
уста на скитници, отхвърлени жени –
рой дървеса сред мъртви равнини,
които чакат страшната разлъка.

Те млъкват вече. Вятърът люлее
разръфаните ризи – и бедра
треперят сред безумната гора
от сънища в заглъхнали алеи.

Не ме притискай към земята, вятър!
Усещам дъх от твойта ледна плът.
Косите ми – студени струни – спят
и моя дух кръстосва из полята.

3.

Когато се изкачвам с крачки груби
от мрака до хълмите на скръбта,
нощ през улиците на града,
аз съм ръка, която в мрак се губи.

Като ръка, която се изплисква
от яростта на глухи ветрове
и от плача на слепи дъждове,
политвам аз, изпуснал страшен писък.

Минавам аз край студените стрехи
с обуща груби, с гвоздеи по тях;
тъга навяват бедните ми дрехи –
и хората не сдържат своя смях.

Във този град съм аз случаен гост
и пълен отзвук на безкрайни грижи,
подхранвани от тези бедни хижи,
в който нощем слиза сам Христос

от вечността на свойте небеса,
като звезда от сините предели,
за да простре ръце от блясък – бели,
изваени за блян и чудеса.

4.

Задъхан, сляп и чужд,
от мълнии заплашен,
аз нося мойта чаша,
строшена и ненужна.

И падам като камък
среди самата нощ,
изгубил верен вожд
в един запален замък.

И питат ме в полето
прекършени брези:
- Прииждат ли врази
отгоре, от небето?

Кажи, о мрак, не може
ли твоя дух да спре
над ледното море
и там крила да сложи? –

Гнездата се напълниха
с вода и сняг студен.
Но аз мълча, вдървен,
под падащите мълнии.

5.

Нощта е като гарван,
луната – кървав клюн
над пропасти безлунни.
Аз виждам и не вярвам.

Говоря ли, мълча ли –
това и сам не знам,
но моите печали
горят с тържествен плам.

Душата ми е чужда
за нежността ненужна
на вихъра злочест,
изтръгнал нейний лес.

Пейзажите се губят,
покрити с черний сняг
и от безумний мрак
аз чакам ласки груби.

Аз чакам да засвири
последната – смъртта –
и нейната секира
да разсече света.

6.

Когато напущах студения
на твоите прадеди град,
прокле ме да срещам все глад
и камък ти хвърли след мене.

Вървя в непознати села –
ни помен от родната къща.
Дълбокият сняг ме поглъща
и гарван ме бие с крила.

Все същата стара земя –
безплодна, с прекършени грани:
към що да простра, да нахраня,
да стопля сред ледна тъма?

Не виждам по пътя градини,
случайна лъча да блести,
и низ от безплодни години
тежат върху слаби плещи.

Къде да запра сред безродна
земя, сред глогини и сняг?
Къде да отдъхна под злак,
сред моята вечер безплодна?

7.

С уморено и мокро лице
аз пристигам из мрака, далечен,
дървесата от скреж и с посечени
от безмилостни бури ръце.

Кой съм аз и защо ли съм тук?
Няма нищо по-скръбно от истината,
че очите ми плачат неисто
и сълзите ми падат без звук.

Кой ме прати, спокойно да гледам
равнината, която ще мре
преди месецът, пак да изгрей
над душата ми, плаха и бледа?

Хладен ручей над моята скръб,
ти шумиш под оголени храсти –
черни рози на моето щастие,
преломени от огнений сърп.

Със земята съм равен. И чувам
песента на небесния сън:
ледове по водите със звън
се раздвижват и Корабът плува.

ГОСТ

На Бойчо Абаджиев

1.

Повярвай ми, че те очаквам вече:
въздъхвайки за тебе, аз мълча –
в такава нощ – ни огън, ни лъча
от извора на звездната предвечност.

Очите ти изглеждат уморени,
но носят мълнии от оня свят
и в тях надвисва черен гробен цвят,
готов да се разлисти върху мене.

Седни, ще пием по едно горчиво вино
за мъртвите, за живите в света
и ще удавим с разговор невинен
раззиналата злоба на нощта.

Да, моят глас отслабна изведнъж,
като разбит от влага клавесин,
но той нали ще се възвърне силен
след похода на есенния дъжд?

Горчи ми все на дъното потира,
горчи ми всичко в моите уста –
дори и флейтата, с която свиря
и късам от душата си цветя.

2.

Кръстосвам площади и улици
и бързам – и виждам те там.
Запрял под звездите, не чу ли
цигулки, избухващи в плам?

На оня разтворен прозорец,
на който благ ангел седи
и плискат под него води –
душата ми страстно говори:

заливай ме с гъстото вино
на своя предоблачен сплин,
пусни през тебе да мина,
а после – довеки самин!

Тя слуша неземний си глас,
подет от небесните псалми,
люлеят я сините палми –
люлеят я сълзи и мраз.

И в тръпки сърцето си губя,
бледнея, затварям очи.
Ти гледаш и смутно мълчиш,
и вятърът косите ти скуби.

3.

Спри там до пътний праг
и чакай ме да сляза
в градината, при тези,
които нямат праг.

Защо мълчиш? Ти помниш,
когато – блед и тих –
пред тебе аз открих,
че страдаме, бездомни.

А ти разкъса дрехата
на моите плещи
и ме целуна ти –
за спомен и утеха.

Сега ме гледаш хладно
с пресъхнали очи:
разбирам те, мълчи!
Разбрах духа ти жаден.

До лунний стълб те чакам –
и там ще бъда пръв –
покорната ми кръв
за да прелееш в мрака.

ДРУМНИК

СЪНЯТ на дървесата е тревога
сред бледната приспивност на дъжда,
и той се разпилява в звукове –
под кошери пчелите леконоги
на пролет млада.

Сърцето ми трепери в странности,
видения, одежди на нощта;
излъчват капки нощните пространства,
хамелеон се рони в цветове,
които падат.

Потеглил съм, аз гледам към небето,
което се разлива по света.
В гората тъмен друмник ме зове
да се побратимим – и ето,
запалва клада.

ПРЕЗ гората вървим вече двама:
аз – морния, тъмен мъж
и той – просветленото нежно дете –
двама побратими.

Над сърцата ни свежда се пламък
и чувам как нощния дъжд
покривка от хладни звезди ни плете –
лиже ръката ми.

Ний запяваме песен без думи,
която се лута без път –
вечерната песен, с която по мраз
бдят богомолки.

Съюзяват се вече, безумни,
онези, които мълчат
и тръгват без шум подир нас:
всички болки.

ТЕОФАНО

Тая заран аз влязох, с надежда
да я видя по-свежа от вчера.
Но не би: моя глас затрепери
и замря при внезапната среща.

Без да дигне зелени очи,
що излъчваха тиха злина,
на лицето й спря бледина,
озари се от хладни лъчи.

Но ръката се вдигна без звук –
изкръжи, сякаш буря обгражда
някой лес надалече от тук –
и изписа: мълчание, жажда.

Ти мълчиш и жадуваш, угрижена.
И това, що шуми като рокля
и към бедните хижи се движи –
то е тихата нощ на съня,
то е тихата нощ на бляна,
отразена в зеления поглед
на скръбтта ти: последна надежда,
устремена през поглед замрял.

Тишината смирено навежда
тихи клони с листа от печал.

ЗАСМЯНИ уста се долепят
до твоята мраморна плът –
и сепва се морната гръд
през мрака на първия трепет.

Трепни, обладана от мисъл,
извикай към синята твърд,
макар че на твоята смърт
кръгът е отколе изписан.

Лъчите на слънцето падат,
звънят като житни зърна,
а ти – непорочна и млада –
потъваш, мълчиш в тъмнина!

Отгатвам жестоката истина
на твойте зелени очи:
о, ти си безумна, наистина,
и в тебе не светят лъчи!

АЗ посегнах – и мрачен, и горд –
синий камък на скръб да отместя,
но внезапно невидим оркестър
се изля в многоцветен акорд.

Не разбирам защо те потапя
вечерта във безмълвни води,
с отразени във тях две звезди –
не разбирам студения смисъл.

Ето – пурпурът бавно там капи,
изгорял, като капки мастило,
със което нощта е изписала
твоите устни прекрасни, унили.

А на двора, потънал в мълчание,
тежко тръпне, налива се грозд,
отреден за незнайния гост,
който иде с вечерните врани.

Неприсъпният смисъл е там,
дето почва безумната тайна,
изкласила в нивята безкрайни
на скърбящия поглед – о знам!

КОГАТО в твоя взор Урания
с червени пламъци изгрява –
дълбоко в мене изросяват
желания.

И твоите ръце, разтворени
със детски свян да ме прелъстят,
забиват в мене нежни пръсти
и корени.

Оттам изсмукват гордо щастие
на мъката и радостта
и причастяват се в нощта
с причастие.

Ала, през ветвите, Урания
угасва... пепели жарава...
и лесовете огласяват
ридания.

ВЪЗСЕПВА ме цъвтещий слънчев спектър
с безумните на вечността цветя.
Звезди угасват в светла самота,
излъчва се на тежки капки нектар.

На двора ме възспира моят страх,
че ще я срещна мрачна, неспокойна;
слугинята откършва клонче хвойна
за вазите, пристъпва сякаш в грях.

Поглежда ме, навежда поглед шумен,
изчезна като облак на нощта,
низронил по градините цветя
на буря, отчаяние, безумие.

Люлей се, пада сянката ми вън,
по коридора стъпките ми екват
и костите ми сякаш се размекват
и чувам се как дишам, като в сън.

И лекарят минава бързо-бързо,
очудено изглежда сънний дом,
там дето се стопява стон след стон
и лудостта венци горящи свързва.

А през открехнати врата се счуват
сподавени въздишки, думи, смях
и изпаряват се под слънчевия прах
амоняк, валериан – и тихо плуват.

ОБЛАКЪТ, който премина
в шумната вечер над нас,
той полюлява в захлас
сини далечни долини.

Облакът, който отне
твоята утринна мисъл,
бясно люлей кипариси
гони нестройно коне.

Болна си ти от тревоги,
слаба си ти пред смъртта –
и ще дочакаш нощта
в нови, по-нови тревоги.

И ще дочакаш в смирение
госта от тъмния лес,
който ще бъде предвест
на самота и съмнения.

Влизам с неказани думи
в парка на твоята скръб:
ти си до мраморний стълб
сянка от свехнали шуми.

Студ ли се спуща над нас,
облак ли бързо изивива?
Гледа ни страшната нива,
спущат се сълзи от мраз.

ЛЮБОВ

1.

Пролетес топи се снегът
по челото ти бледно,
огряно от мълнии ледни,
които дълбоко браздят.

Минавам – слепец – през градините
и чувам горещия дих
на сладост, която изпих,
преди на уста да застине.

Пчели ме извеждат напред:
крилцата им – чисто сребро –
люлеят предбрачно хоро.
И чашите пълни със мед.

2.

Наливам в стаканите вино
и чувам как иде нощта
във рокля от черни цветя,
набрани в крайбрежни градини.

Тя слиза от снежния връх,
смутените врани люлее,
но ти си по-жадна от нея
и с виното спираш въздъх.

Кога ще те лиснат вълните
връх зъбести нощни скали,
та в хладните пръсти игли
да плъпнат към стави разбити?

Душата ми вече гори
и облаци чакам да минат...
Разлива се шумното вино,
изхвъркват от него искри.

3.

По тялото ми блесват нежни пръсти,
изпуснал цигулката за миг,
издигат ме към лунний скръбен лик
и ме целуват шумно и чевръсто.

А после ме поят с горещо мляко,
изцеждано от женска свежа гръд
на гъсти капки – устните горят:
червени плътни кръгове сред мрака.

На ложето извила жаден стан,
покрит с роса и тих като коприна,
ти ме зовеш през него да премина
и да изтръгна твоя девствен свян.

Чуй, ножници! Косите бавно слитат.
Две рози се издигат в кървав плам.
И аз те гледам, коленичил, ням,
и пръстите ми гаснат, в тебе скрити.

4.

Извиха се горящи сърпи
като светкавици през мрак.
На острий камък дълго плакахме –
обляхме в сълзи черни кърпи.

И сълзите ни бяха гъсти
като кръвта на благ овен,
заклан за помен в майски ден,
която слепва грешни пръсти.

Търчеха златните води
на нощния поток. Не сълзи,
а пламъци с езици бързи
горяха нашите гърди.

И се издигаше, излъчен
от плътни пламъци, без бръчки,
без трепети и без уста,
огромний образ на нощта,

готов да ни предскаже смърт.
Струеше кръв от наште жили,
земя и храсти напоили.
И ний се любехме до смърт.

5.

От сластни демони измамени,
сковани в огнени звена,
треперят бели колена,
пресекват думите ни пламенни.

Примлъква нашето сърце.
Не чуваме далечно пение,
но виджаме там отражението
на наште девствени ръце,

които мълком се прегръщат
и като вази от сребро
блестят под лунното ребро.
И бавно мракът ни поглъща.

И слизат лунните стада
от планините с овчари,
изпуснали кавали стари
върху лазурната вода.

Излъчва огън тежка лава
и край телата ни минават
смутени агнета. Мълчат.
Нощта е тиха като смърт.

РИЦАР

Кой премина със моята дама
с бърза лодка на срещния бряг?
Черна мисъл кръз тайни пробягва.
В тоя час искам всичко да знам.

В тоя миг се разтварят сто бездни
в мойта глуха душа – и звъни
златен меч в глъбини, в глъбини –
и прегражда водите железни.

По водите ще дойде ли вест
от света, от враждебния бряг?
Падай, сребърен, сребърен сняг
и покрий всеки вражески лес!

Черен вражески лес проговорва
зад водите на страшна река –
ще се бия с желязна ръка,
бляскав меч ще раздипли простора.

Който грабна тук моята дама,
ще отпалща с душата си там...
В тоя миг искам всичко да знам;
кой се радва на моята дама?

КЛАДЕНЕЦ

Видях те насън – и ме плиснаха
зелените твои прохлади,
немлъкнал с водите си, кладенец
и хрълил в душата ми писък.

А кофите слизат неспирно
и грабят те с жадни ръце,
но твойто зелено сърце
на дъното те не намират.

Защото дълбоко в прегрдъките
на твоите хидри безброй
то гълта студений покой –
зелени, смразяващи глътки.

Но късно, под звездния дъжд,
когато цигулките пеят,
ти млъкваш, вдървен изведнаж –
и твоите кофи немеят.

И твоето дъно – екран –
отразява, от мрамор изрязан,
там бледния Бедния Лазар,
възкръснал из мрака в саван.

ВЕЧЕРЕН ПРИЛИВ

Гората на нощта, угрижена,
населена с видения и мрак,
към гибелта на някой черен бряг
със кораба на вечността се движи.

О, как съм беден в тоя час на бледност,
час, който е над бледната ми скръб:
възправен в сенките коринтски стълб –
часът на изпитания последни!

И сякаш, там, в гранитни катакомби
огромни водопади се струят,
разбиват се върху железна гръд –
и там гърмят с водата златни бомби –

горящи облаци на вечността –
и в миг расте планинската верига,
и в страшен сън и в сенки се издига
изюденият образ на нощта!

СТРАХ

Зад странно горящи скърбящи липи
син облак премина с крила на орлица,
тъмнееща чаша издигна в десница –
и в чашата слънцето в миг се стопи.

Пак вятър в горящия град, снажни бори
посечени, паднали птици в снега.
О, всеки от нас ще напусне брега
на сплин – и навеки очи ще затвори!

Боя се от нощните хули на вятъра,
когато комините писват с тръби
към небето, към мене, а после в полята
разпръснал стадата си, Господ скърби!

Боя се, когато треперят скалите,
реките запират, листата пищят,
а блудникът мята по черният път
откъртени камъни с тежки копита.

МЪКА

Тревожний град прибира свойта мъка
от улици, потънали в печал
и празникът на радостта е спрял
в градината на сетнята разлъка.

Вечерний ветер не люлее вейки
от сребърната палма на нощта
сред езерото бледно на скръбтта,
усмихнато под своята жалейка.

О, лека нощ! На всички бедни хижи.
Пищи бездомна птица, ослепяла
над рожбата, погинала в печал.
Ръката ти, о моя скръб, се движи,

ръката ти, о моя скръб, трепери
над радостта, която ни остава:
да отдадем на вечната забрава
сърце и дух за Тайната Вечеря.

ПЛАЧ

Пръстта, по която се леят
очите ми в късната вечер,
дали ще приеме далечните,
скърбящите устни във мраз?

По пръстите вече заспиват
целувки от близката смърт,
макар във очи да горят
стрели от назрелите ниви.

Реката минава наблизу –
и кървави пламъци лумват
из нейните погледи шумни,
когато през тайните слиза.

Ще хвърля там розите – всички –
и бавно ще тъна във мраз,
додето се върнат обичаните...
А после ще викам без глас.

ПО МОРЕ

Морето – сън на здания,
с врати железни, плътни,
огромен град без хора,
люлее бавний кораб –
мъчителните съзерцания
на пътник.

Но твърдият покой,
изрязан от метал,
внезапно потъмнява
под облачен порой –
и слиза морна лава
от заник ослепял.

Отмества поглед пътник.
Сърцето му е пълно
с видения и злато –
и то ламти да глътне
водата и скалата:
от него блесват мълнии.

КОРАБЪТ. Блян и действителност.
В тези далечни страни,
дето печал ни плени,
нашият кораб е бряг и спасител.

Плахо се свива сърцето ни,
щом се развей в далнини
грозният, бесният флаг на морето,
носен от черни вълни.

В миг от пияната пяна
хрипват стоглави коне,
плъзнали по колене
в буен галоп към Нирвана.

Падаме ничком в праха,
сбираме сухите пръсти,
млъкваме, бързо се кръстим –
тъмни чада на греха.

А ВСЕКИ ден морето се усмихва
под клепките на вечната вода
и без да сетим, в тялото ни, лихо
забива гвоздеите на студа.

То все люлее в черната си мрежа
огромните миражи на духа,
достигнали с крилата си върха
и смисъла на вечната безбрежност.

И легнали без глас върху кувертата,
ловим с очи и галим ние черната
земя, която ни се мерне и потъне
далече, в пропасти бездънни.

Ний чуваме шума на всяко зрънце,
свалено от небесната скала.
А сребърните гълъби на слънцето,
замрежили звездите със крила,

на раменете ни кацат и кълват
от дланите ни черний хляб на грижите.
О, кратък миг! Там облаци се движат
и в мрак потъва скръбният ни път.

МОРЕТО хвърли стълб след стълб
върху почиващия кораб
и над танцуващите хора
надвисна облакът на скръб,

неумолим – и той отнесе
безгрижната им веселба.
Настъпи бледната съдба,
полуусмихната, унесена...

Върху морето, скръбно-строг,
защо не пееш, капитане,
защо бледнееш, капитане?
Смутен е тихият възторг

в очите ти окаменели,
трепери твоята уста,
която ронеше цветя
навред, като звездите бели.

Но не. Внезапно ти растеш
над облака. Прегръщаш меча.
Ти хвърляш погледи далечни
към приближаващий кортеж.

Сега бъди благословен
ти да низвъргнеш ветровете
и да ни свържеш ти ръцете
с плода на никнещия ден!

ПОЛИТАМЕ, стръвно повлечени
към черни, незнайни страни:
възможно да бъдем посечени
от огън, или от вълни.

По мачти пияни матроси
простират космати ръце.
Снемете платната! се носи
корабник с безумно сърце.

Фитилът изгаря. И гибел.
Чрез огън да бъде смъртта!
На нашата смърт пепелта
ще храни безмълвните риби.

Спокойно изстива кафето –
тъй страстно комарът плени...
Играем комар с ветровете
и влачат ни гладни вълни.

ЕЛЕГИЯ

Небесата са вече по-сини,
а листата безмерно тежат.
Аз съм пак сред есенни пустини –
и в пустините рози цъфтят.

И реката се плъзга и лее,
като масло, под звездний покров,
светлини буйно пеят над нея
и сърцето й кърмят с любов.

Ето скръбния час на прощаване -
Сбогом, слънце! Прощавай земя!
Ще скърбим ний, от вас изоставени,
сред обширната мирна земя.

И настават минути тъжовни
и минути на болестен сън:
тъмен призрак е старий часовник,
будна съвест е неговий звън.

Ще обличам пак старите дрехи –
оня стар и износен балтон –
и ще будя пак чуждите стрехи,
и ще спирам под всеки балкон.

Сред скръбните улици що съм?
Гаснат пръснати в мрака лъчи.
На главата ми сребърен косъм
се навежда и мъдро мълчи.

ЕСЕН

На смоквите големи листа,
откъснати от ветрове потайни,
като ръце на призраци незнайни
покриват равнините на скръбта.

Светът загива в тая късна мрежа,
заплетена от призраци и сън
и друмници се лутат безнадежно
по тъмния мираж на някой звън.

О! Есента отнема всяко злато:
възторга, любовта – душа и кръв.
И образът на тази песен свята
лежи под бледните звезди на Лъв.

ТИШИНА

Небето покрито със птици
големи, бездумни и зли.
И свирят край мене стрели,
и плахо притварям ресници.

И светят в безшумен захлас
там утринни сълзи от мраз.

И падат по друмите врани,
а после се сбъдват мълчания,

които разтварят завеси
и пущат летящата песен.

Виж, как планината е бледна
и хвърля в долините лед.

А хладна гора кипариси
подава бодли без мирис.

В полето пилее се жътвата –
и всичките сърпи са мъртви.

И блесва дълбока бразда
в спокойна железна вода.

МЪГЛИ

Тези ранни и странни мъгли,
тези сини градинни мъгли,
през които неспирно вали
умореният дъжд,
заледеният дъжд:
те защо се разплакват, защо те скърбят –
тези тежки, печални мъгли по печалния път?

Странно бели – умрели жени,
овдовели умрели жени
се надвесват – и мраз ги слани:
разпилени коси,
осланени коси
ме ласкаят, целуват и жадно хлестят –
тези хладни мъгли по безкрайно помръзналий път.

И зловещи там свещи горят –
задушени, стъмени – горят –
и дванадесет бие часът:
и замира градът,
и умира градът.
Непрестанно мъглата тежи и вали:
за ръце ме влекат, при мъртвеца, стъмени мъгли.

КАЛОМЕН

На Иван Хаджихристов

Слизам с плахия дъх на прощаването.
Планината, вечерният мраз
и стрелите на жълтия час
останаха по пътя на плаването.

Но защо всеки поглед е тайно
устремен през морето, натам?
Срещам ястреби – тъмен и сам –
и крилата отмерват безкрайност.

Но на слънцето златните жици
се откъсват от снежния връх
и внезапно люлеещи в кръв
обгоряващи есенни птици,

онемели от жажда и глад,
в миг отвличат железни мълчания.
И из кървите слиза Урания
и разсича морета от хлад.

Тая болна земя. Тя умира
с планини, долини, езера...
Падат палми, столетна гора
със разкъсани сребърни лири.

Коленичил, аз късам листа –
коленичил на мъртвите клони:
небесата звезда ще отронят,
като съвест да блесне в нощта.

ДЕКЕМВРИЙ

Декемврий, със мантия царствена.
Декемврий е цял в равнини –
и нейде, долбоко в пространствата,
сърцето му – градски часовник –
стар градски часовник – звъни
часовете тъжовни.

Стъклата на къщите – бели
от снежната зима: листа
и стебла замръзени от скреж –
тъй болките зъзнат, преляли
откритите думи в света,
тъй мръзне последний копнеж.

Декемврий, по черните покриви,
от есенни сълзи измокрени,
низронва звезда след звезда,
които замръзват в душите
за дълги, за дълги години...
Запалил огньове по студни пустини,
за дълги години обсажда града;
отнел радостта на градините
и черния хляб на врабците,
той слиза – огромен и бял
смразена десница над мене прострял.

ЗИМА

Като старинна приказка, забравена
от мрачни поколения бащи,
крилото на безшумний сняг трепти
над наште болки, в бедност изоставени.

По дървеса тежат бездомни врани,
като огромни гроздове от скръб,
положени в съсъд от злато, скъп,
назрели в сън и с черен сок наляни –

като че цялото селение очаква
да писнат жертви в снежните поля,
където болката на целий свет заля
посевите, избликнали край мрака...

А през откритите врата на снежна зима
сребрят лазура чисти гласове
и тежко се люлеят лесове
на люлките на ветрове незрими.

КАРТИНА

Душата ми въздъхна и премина
по сенките на старий полски път.
В душата ми, на молберта, горят
боите на последната картина:

бои растилат свойта пепел стара
върху печални образи насън,
които някога съм срещал вън,
с които никога не съм се разговарял

и образи, които се отронват,
като цветя от падащи звезди
и се оглеждат в езерни води,
между листата на потайни клони,

и образи, които се страхуват
да ме напуснат в тоя късен час...
Врати, стени студено ме целуват,
целуват ме и ме заливат с мраз...

Облъхвай ме през южния прозорец,
о, топлина на старий полски друм!
Картината въздъхна и без шум
картината пред мене се затвори.

Последна промяна: 2008-07-13 16:44:58
Прочетено: 1875