Когато снеговете гаснат
по склоновете на сезона
и някакво зелено стръкче
пропука твърдата земя –
човекът си поема въздух
и тръгва бавно по наклона,
и срещу него с меки стъпки
напредва бързо пролетта.
През диплите на тъмни нощи,
през ледници и преспи стръмни
и през космическия грохот,
сред хаоса от чудеса,
той чакаше и във съня си
все зимата да го погълне,
а ето – изведнъж дочака
кокиче бяло и трева..
ТРЕВЯСА МЕСЕЦЪТ и лумна
небето в бели маргарити,
черешов цвят потече сладко
през мокрото крило на юни,
а аз се втурвам ненаситно
отново да те преживея,
теб, чувство,
хлътнало дълбоко,
просмукано от всяка клетка.
Ти пак угодно се смаляваш
в пашкула с мъхеста извивка,
гъсенично и пеперудно
тъчеш неземната си тъкан,
но пръстите ми ще се вкопчат,
усетили вкуса на края
и устрема да те спасявам,
и себе си да надживееш.
И някой ден,
когато срутят
огледалата си звездите,
и ахнат дупки от небето,
вода посее зъбест пясък,
ти пак ще дъхаш ароматно,
коралово и с дъх черешов,
и ще пилееш жест, и нежност,
и още нещо тъй красиво.
Повикан миг
ръмящ и топъл,
расте у мен и ме изпълва,
и ако можехда изтръгна
гнева на бликащия спазаъм –
не бих изрекла твойто име.
И само за да те погубя –
ще те родя,
защото вие
измъчената ми утроба.
ПРЕРЯЗВАШ ЗЕНИЦАТА МИ
като светкавица!
Задържам последния къс лято,
кръстосвам с твоето дишане въздуха вкусен,
изтласквам към теб музиката на тялото си,
освобождавам камбаната на лудовремието,
отскубвам обецата на ухото си,
отдавам се страстно на пробудата.
Колко е хубаво да откачиш,
когато прясно мирише септември,
да ловиш с голи ръце риба
под златния дъжд на Орфей!
Нямам милост към нищо свято.
Чупя луната на части
и скланям глава на глухата й половина.
Ти като оня светец
вдигаш
безжизнено кътче от моето тяло.
Все още на прага на поклонението
ме изпълваш с преданост
към закъснялата ми невинност.
Ето – докосвам те,
както лалето докосва небесните капки,
както бебе зърното на майка си.
И ти ме прегръщаш,
както водата прегръща удавник,
както земята живота,
както смъртта болката.
СЕГА СЪМ ДАЛЕЧЕ,
от там съм далече.
И само гласът ми навярно е още,
и шепне навярно на някого нещо –
на някаква сянка, на твоята сянка.
безгласната птица,
безкрилата птица,
застинала в полет,
забравена в полет,
улучена в полет,
преражда страха си
и аз го усещам – расте като гибел.
Изсмукват ме въглени тежки и гъсти,
а аз съм родена да расна в тревата,
трева да порасна, забола нагоре
на облака сочен
игривата къдра.
Тогава обратно гласът ти ще дойде,
а аз ще се върна,
с очи ще говоря...
И дълги и топли реки ще прегръщат
плътта на съня ми,
през който изтичаш.
ОЧИТЕ МИ занесено те мамят,
но ти муска на шията си имаш.
И погледът ми, сластно зеленясъл,
се срутва, като слънчево ветрило.
Бедрата ми – източени и дръзки,
ще ободрят навярно тъмнината,
и някой сънен бог ще утешава
на песните ми припевите нощни.
С беззвучен шепот остро ще набъбват
на млечните ми ласки върховете.
Ще се разтварят шепнешком над тебе
прозорците под моите клепачи.
О, топъл лъч, изсмукан пулс подгонен,
корито на река измамно хладна,
носи на раменете си водата,
люлей на раменете си водата,
потъвай и изплувай с влажен вопъл –
поискай да удавиш всичко свое.
Далечни устни бавно ще изтръгнат
очите ти.
И няма да ме помниш.
МЕЖДУ СЕЗОНИТЕ е твоето име.
И в тази ничия вечер,
полегнала в сито коварство до мен.
Капризният упрек утихна
след дръзкото бдение
на слепи и мъртви вълнения.
Сочен дъх разчупи контура,
а опит за жажда
разпука под моите пръсти
твърдта на любовния хребет.
Като нежност ме близна
окото мъгливо,
изгубило фокуса бистър.
Мои са всичко наклони към теб!
Ето, миг
и твоите седем тела
ще разтварят за полет нагоре!
Другото е агония.
НОЕМВРИ
Над него и над мъртвата му дреха,
съшита от студени тръпки папрат,
над него и сред пръснатите вопли,
под купища горчиви хризантеми,
озъбеният хлад се размножава
и хлъзва по ребрата бели нокти.
Провира пръсти там, където броди
един разпасан от безгрижност юли,
най-топлите ми радости да хване
и да издуха в погледа ми шарен
вълните плоски, бременни със риба.
Пространно и чаровно се прошарва
брадата ти в прегръдката на шала,
но в хватката на здравия му възел
дочувам още писъци горещи.
За мъртвите е късно да се плаче.
По-силен е от огъня ноември,
но в хлътналия сняг и гнила есен
една надежда може би покълва?
Ноември е отворен кремакториум
за птиците, отлъчени от ятото
или покривка ледени звънчета
в окаяните градски натюрморти...
Лудее ми се още през ноември.
Защо не се огледаш и през рамо,
вторачен тъпо в белите си косми
и в глобуси с мащаби непосилни?
С една обувка хлъзгава и бяла,
летеше хълмът стръмно към небето
и на снега премръзналото тяло
целуваше понякога лицето ми.
И ангелът едва не ме погуби
сред ласките край снежните фронтони,
сред облаци от пели пеперуди,
които не отлитаха нататък...
Мъгла е днес, в която протестират
на сетивата всички окончания.
Надвесена над себе си напипвам
на глутниците гладните пътеки.
И грубиянствам най-непоетично
с глаголи, от които се зачева.
А думите ми се замиват в кишата.
Ноември е,
ноември е,
ноември.
На Асен Смирнов и Радка
ПОКАЖИ СЕ ЛУНА!
Не страдай
зад празната цев на окото ми,
боядисай стъклото
меланхолно и топло,
дишай музика с мен,
плъзни своя шепот
и всичко
над клавишите.
Тъй изоставени
те погубват илюзията,
че смъртта е изход.
Спусни се в зеничния кратер,
улови светлината на бялата нощ,
и онази песен,
прелетяла под всички небета
на този свят –
„Обичай ме, дори когато”...
дори когато съм прах,
между жълтия пламък на свещите –
мои очи.
Потърси в сън ръката ми,
коленичи
до моето топло коляно.
Аз съм твоето черно цвете,
твоята рана.
И „в друга есен, и в друг епизод”,
и след смъртта...
Любовта е живот.
МОРЕ
Аз мога да те нарисувам
в лазурни тласъци над мен
и в пристъп розовозелен,
когато нежно в мен нахлуваш.
Избистряш дългия ми път
и твоят прилив ме поема,
и аз съм плът разполовена
върху прозрачния ти гръб.
Знам, някой ден ще ме родиш,
ако завинаги остана
сред бледожълтата ти пяна
в корал или раковина,
в едно зрънце и перла бяла,
в стихия с пурпурни крила,
в една крайбрежна пустота,
която да ме натъжава.
Сега съм твоето сърце
и твоят друг живот отгоре –
объркан, неузрял и волен,
като вода!
НЕСЕБЪР
Кръгла мъгла,
контур на лодка,
образ слят,
стопено кълбо.
Музика,
ситна сол на брега,
полет,
звезди мокри.
Листа узряват,
кисел сок,
венец къдрав,
бели паяци,
ромон тъмен,
око на бог,
влачи зелено
кубе на църква.
Суха мида,
разсечен седеф,
капещо злато,
гривни на дъното,
звънка трева,
небе сочно,
удавен камък,
вълна стръмна.
Аромат мъхест,
горчива капка,
жълта вадичка,
кора помилвана,
тръпчив връх,
змия удавена
в кухия мирис
на неуловимо.
Лази едва
в тънки следи
месец пакнат,
светкавица медна.
Дъжд обесен
над скала.
Гола риба.
Неуловена.
РОЗА И ЦВЕТЕЛИНА
Аз съм всички цветя
и опасно съм алчна да бъда едно по едно:
орхидея и лилия светеща,
и цветче от дърво,
теменуга учудена с жълто око,
маргарита с звънливи листа,
разгневено лале до зюмбюлена тишина
и всичко!
Жалко, че страдаш.
А моята страст е ненаситна.
Днес съм шипка сърдита,
утре нарцис...
Но ако усетиш,
че се сродявам с ветровете
и светна като лудо глухарче с прозрачни крила –
ще отминеш разсеяно, знам.
Но нищо чудно, ако тогава
точно теб
избера!
***
Остри сламени бръчици
раниха тъмния мъх на твоята кожа.
Но от зеления изстрел на погледа,
вкопчен в гърдите ми,
в най-студения ъгъл на времето,
раждам пролет
след пролет.
***
Приближи ме до теб не нощта,
а раздялата,
обсебила с мокри въжета
звездата
на моите сънища.
***
Росна кръв по стеблото,
мека длан
в лабиринт от градини.
Победи ароматът на бялата роза
и ти коленичиш пред нея.
И блажено кървиш.
***
Студено е в твоята кротка река,
но в горещия извор не стъпвам.
Знам, ще дойде внезапно
безгрижният дявол
и преди да повярвам,
че съм яхнала
невинна шега на езика му палав –
ще изгоря!
***
Ти, рибо зелена, ме глътна
и чувам воднистия тътен
на диви морета.
Обладават ме перлени сънища
и коралови устни ревнувам.
До кога в този унес ще плуваме?
***
Любовният триъгълник те грабна,
изтръгна тайната
и тя потъна
под арката на своя празник.
***
Безкрайното очакване полепна
по въздуха, увиснал като питанка.
И от кръвта ми дълго се изхлузва
стихията
на сокове
невкусени.
***
Докосна ме с клепачи и събуди
ръцете ми, потънали в тъга.
И опнаха страха си на дъга
телата ни – две слепи пеперуди.
***
Размива се зората по стъклото
и сладък сън по мене се разлива.
Една следа потулена и мокра
събуди в мене
спомена
за още...
***
Извън съмнението, че съм аз,
посявам капчицата никоя.
Разказвам всичко за червеното
на осмъртеното дърво.
Пронизвам се
с безумното
усещане,
че се разлиствам.
И се разливат в плод гърдите ми.
и зреят в твоето око.
***
Хризантемено бяло усещане,
сладък допир и кичури бавни.
Не отмерва плътта ми минутите,
само Млечния път ми напомня
как се спускам със тебе на дъното,
как умира дъхът на гърдите.
И оставам в утробата сънена
да послушам душата си сита.
***
Усещаш ли – нощта сега убива
измислено зеленото, зеленото.
И впримчва сетивата охладнели
във времето на пустите пророчества.
Размива гладко точицата хлъзгава,
сияние отронено,
отронено.
И плисва неизмерни разстояния
към мисълта за дългото очакване.
ИДВАМ ПРИ ТЕБ, моя сребърна нощ,
моя властна родителко непризната.
Нямам усмивка загадъчна,
нито скрита магия в косата си,
нито любовна стрела, както очакваш.
Нося само дума настъпена,
клонка без листи,
вода, заключена в невидим извор.
Нося цвят на изгубено,
вик на отсечено
и още нещо –
дано го видиш…
Запали ме с огъня
на луна-присмехулница
и ме завържи с лъчите на звезди-суетници.
Превърни ме, моя нощ,
моя властна друмнице,
в тяхна сянка,
която да свети.