Тип: Поезия
Автор: Виолета Бончева
Организация: Дружество на писателите Стара Загора

 

Отбрани стихотворения от стихосбирката „Огледало”

ОГЛЕДАЛО

Старее огледалото пред мен –
на времето закон и вечно право.
Но моят дух, все тъй несъвършен,
витае в тебе, мое грешно тяло.
И те заклевам с цялата си власт
и с ударите точни на сърцето:
докато спрем в последния си час,
в деветия си кръг на битието –
носи достойно тежкия товар
и крехката корона на живота.
Не е случайна всяка божа твар,
която влаче си хомота,
докато сладко въздухът горчи,
а цветето е ситост за душата...
Дори след туй светът да заличи
последната ни спирка с имената,
дори безпаметни през време и води
се срещнем в някой стрък или череша –
о, мое тяло, нека да боли
животът по обвивката ни грешна
да ни обеси слънчевият диск
със парещата примка на лъчите,
а чувствата със своя собствен риск
да изпреварват винаги съдбите.
Сега е време да решиме как
след сто лета, почти неподозирани,
със тебе, тяло, ще се събереме пак
в повтория си впряг да продължиме.

 

                        БЕЗКРАЙНИ ДЪЖДОВЕ

ДЕКЕМВРИ

Пак цвърчи под езика вкусът на студено
и отоци безпомощни тънко набъбват,
няма глътка пространство
зелено, зелено...
Упокойно се стеле над всичко сезонът.
Семената треперят в прозрачни двуноги
и поникват набързо сатурнови дупки,
А посоката тръгва към полюси стари
и снегът ни завръща с цвета си безумен!
Капе ехото
в глухотрептящи дървета
и разпръсва на точици ярост и пепел.
И потъват в мълчание чисти и крехки
пеперудено плахи
и явни
молитви...

 

РАЗТВОРИ СЕ вълнуваща тръпка
и сито
впий страха си,
размахващ настръхнали примки!
Размотай колебливата сянка
на нищото –
изтъняла
и скръбно обагрена пустош.
Изтръгни на зелената злоба
крилото
и под прицел нашийника грапав притягай.
Изпрати в тишината светулки
на снопове
и цъфтене,
което над мен да бълбука.
Седемцветниче дълго
и алчно отпуска
под короните своята прелестна лудост.
И се гмуркат звезди,
като восъчни лилии –
мои млечнозвънтящи
безкрайни сирени...
Нося първия знак
и четвъртия месец,
който бавно изпълва корема си лунен.
Но тръбите са още безпомощно празни
до яйцето,
студенотуптяща лавина.
Как въздиша наоколо
блатно и влажно
колебливата язва
на пластове черни.
И пространството,
яхнало кораб издънен,
се излива във някаква сляпа фуния...

 

ЕСЕННА ПЕСЕН

Клатушка се рокля от рехави върви
и с дъх на грозда,
и със устни презрели,
и няма пътека,
различна от тая,
която през мене след малко ще мине.
О, ласка със котешка стъпка –
прииждай!
И с котешка тайна в очите си жълти…
Изпуснах тревата,
когато ти махах,
а ти обикаляш край мен,
обикаляш.
Да дръпнем юздата на коня,
да хвърлим
надежда и друго
към топли морета.
Там стари приятели времето кърпят
и едри капчуци
търкаля октомври.
И как ли водата сега издимява
солената участ на дипли зелени.
И как ли ме няма
и как ли те няма –
събирай гласа ми преди да е късно.

Опасно във мен се прицели морето
през толкова глухи въздишки и песен
и същата мрежа ме хвана натясно,
но аз съм сега най-щастливата риба!
О, мокра луна над люлеещи скути,
сбъдни се нарочно
все тъй млечнотела
и аз ще се стрелна нагоре, нагоре
под свода на твоята есенна пяна!
О, мокра луна,
търкулни се и звънкай
и люшкай напеви в морето
и вопли,
и аз ще усетя на мидите сока,
и моята трескава кръв ще усетя.
От нея започва копнежът.
и в нея
изстива копнежът на ехо и думи.
Но може ли някой с ръцете си само
да хване на птицата бялата сянка?

 

МОРЕ

...и нямам милост към дъха на сол
и камъка търкулнат и омокрен,
и жълтия нагон на пясък стоплен,
във който впивам пръсти, като в ствол!
И все греба в дълбокото, греба
и всмуквам аромати на бездънно,
но някакво дете, назад обърнато,
ме тегли към коравата земя
без жал!
...Душата ми овално се разпада.
Прегърната с повоите на Ада
полюшвам
разгневената му кал.

 

РАЗМИВА СЕ зората по стъклото.
И сладък сън по мене се разлива.
Една следа, потулена и мокра,
събуди в мене
спомена
за още...

 

ИЗВИРА СЪН
и диша тишина.
Изгонен стрък от лъч
пречупва вик.
И впива в камък хладен, остър връх
парченце от луна.
Сълзи пръстта
и рони резеда.
И само дим
и само дим
ръми.
Зрънце от звън
и вопъл тъмнина
под погледа кълни.
И пада стон.
Развързана вълна
отнася дар
и тежко ромоли.
И шепа пясък
бледа тъмнина
под огънче
дими.

 

АВГУСТ

Върлува най-тревистото и впива
разкоша си в очите ми, в очите ми,
опипва най-прозрачните ми гъдели
и пуска корен в гърлото ми схванато.

Разнежен вопъл – трънче като точица
безкрайно хлипа някъде в клепачите.
И тръгва към устата ми клокочещо
уцелило езика ми отровниче.

Изровен камък – глътка въздух грапава
изстрелва огън синьожълт в петите ми.
И се мотаят букли захаросани
в небето и по миглите ми везани.

И само коленете ми естествени,
уцелили молитвено минутата,
изпращат до сърцето звуци ледени
и бавно се разлива в мене слънцето...

 

ЧАСЪТ БЕЗ МИНАЛО
и розово и тънко
цвъртящо от зелено и лукаво
навива се пружината и пясъкът
се сипе върху звуците на прилива.
Възсядат се разбудените охлюви
и сребърни зрънца търкулват някъде,
и се разплискват страсти недосъдени
в часът без минало -
поглъщащо
и сипкаво

В часът без минало
фантаните са лигави
и раждат стон пробудените лилии,
и той се шмугва слядостно и тровещо
под розовите мъхове на дюлята

В часът без минало
изчезват всички линии
и гладка като лед дланта ти губеща,
улавя тишината изумителна,
и удължава сладката агония

 

КОПНЕЖ ПРЕЗ ЮЛИ

Спасявай ме сняг,
смешно танцуваш -
падай,
затрупвай градините тъжни,
в гърдите ми хладен
и мек нахлувай,
в очите ми тъмни.
Идвай, спасявай ме,
сняг белозвезден,
слизай в косите ми
крехък и хладен –
остра болка, капка студена,
стопена и бяла.
Изкачвай
стръмното ми тяло,
на раменете ми спи,
като ласка втвърдена...
Отмъсти за нажеженото
слънце до бяло
и за мене.
Увий ме в плащ
прозрачен и тънък.
Властвай над мен в тишината...
Аз изгарям,
изчезвам
и се разтварям
в светлината ти!

 

АЗ ОЦЕЖДАХ на времето всичкия дъжд
и рогатия месец възсядах и гонех
свое бъдеще, склопено в някакъв спомен
и от мене зачена скопеният мъж.

Под нозете му буйнаха свежи треви
и змиици със лъскави кожи се виха,
и насекоми всякакви там се роиха,
и потъваха в своите гнусни следи.

И когато застигнах блажения ден
и душата ми ахнала дълго се вдига,
аз усетих, че някаква тежка верига
с доживотна присъда подрънква у мен.

 

ИЗВЪН СЪМНЕНИЕТО, че съм аз,
посявам капчицата никоя.
Разказвам всичко за червеното
на осмъртеното дърво.
Пронизвам се
с безумното
усещане,
че се разлиствам.
И се разливат в плод гърдите ми.
и зреят в твоето око.

 

ХРИЗАНТЕМЕНО БЯЛО усещане,
сладък допир и кичури бавни.
не отмерва плътта ми минутите
само Млечния път ми напомня
как се спускам със тебе на дъното,
как умира дъхът на гърдите.
И оставам в утробата сънена
да послушам душата си сита.

 

НАВЯРНО НЯМА НИКОЙ, няма никой
и само лъч под мокрия салкъм.
Отнякъде въскръснал като сън
разнежен лъч люлее клона тихо.

И аз не съм жена, не съм жена,
а някакъв свидетел неповикан,
унесена в салкъмовия ритъм
и ритъма на странна светлина.

Изкачвам се по светлото петно,
което неусетно ме поглъща
и аз съм във салкъмовата къща,
разлистена под мокрото дърво.

Ще спусна стълба, остра като вик
и ако не намериш път нагоре –
иззидай своя дом гробоподобен,
а аз ще се помоля в моя стих.

 

ПАМЕТ ЗА РАДКА

Цвете розово връхче,
дрямка нежна вихрушка,
сал, понесен далече,
вейка сламка пробита,
огън бяла надежда,
капка мляко зелено –
ситно, ситно изтече
под клепача притихнал.
Ситно, ситно почука
дума камъче остро
и затвориха чашки
бледобели букети.
Едра капка омокри
шепа пръст песъчлива
и лозница внезапна
опна листи прозрачни.
И потъна надолу,
и потъна надолу
жест обречен и кротък,
дума спомен обагрен.
И се спусна отгоре
облак тежък и мокър,
и настръхна и парна
по сърцето ми ружа!
Крехка дума прозвънна
и се свлече тревата.
Цветовете замряха,
като спомени бавни.

По ръцете ми топли
восък парещ угасна...
Мрамор-къс ме изсече –
аз съм моето име.

 

ЩЕ НАДЖИВЕЕ ВСИЧКО ОНЯ ДЪБ,
стоварил сянка влажна и зелена
в тревата със къдрица кадифена...

В крилете му тогава се разбих
от сокове и аромат опита
и блузката ми дълго той разплита
и бялата ми гръд след туй откри.

Дъбът вечерен с здрави рамена
покрих тогава с невръстната си лудост,
а вятърът, улучен с мойта хубост,
разсипа тихо влажни семена.

И времето покълна... С хладен плам
росата плъзна бавно нега сластна.
Но само бурен някакъв израсна
под оня вечен дъб,
свидетел ням...

 

И ТЕЗИ ДЪЖДОВЕ БЕЗКРАЙНИ
безпаметно отдалечени,
попили в ъгълчето тънко
на моето око прозрачно.
И тези дъждове беззвучни,
които идваха внезапно
и плачеше над мен небето,
и синя ставаше липата.
И тези дъждове, които
ме кръстиха и още нося
на лилавото ситно цвете
греха в зениците си тъмни.
И тези дъждове, които
от мен си тръгнаха и зная,
че боговете ще са мъртви
и няма тук да се завърнат.

А дъждовете, дъждовете...
Над мене вятър виртуозен
отнася тънките им дири
и тичам, тичам да настигна
посоката на мойта памет.
И погледът ми стръмно пада
в пукнатините на живота
и аз отново се изправям,
а кой следите заличава?
А дъждовете...
Нямам длани
да прося спомени. И влага
солено пада, като участ
и коренът нагоре плъзва.
Но пак цъфти като обречен
по-жълт от тихата омраза
и по-уханен минзухарът,
и мед отровата налива...
А дъждовете...
Стръмни кули
И мрежи, във които пада
стихията на мойто тяло
и меко времето сънува.
И едри капки се отронват
от струните на арфа бяла
и цъка някъде далече
от мене
пясъчен часовник.

А дъждовете...
Нежен устрем
върти надолу колелото
и спиците се гонят плавно,
и цвилят пясъците остри.
А безтегловен като сянка
цветът на облаците пада.
И ляга върху мен крилото
на лъч
от сянката на Бога.

Последна промяна: 2012-11-03 17:21:00
Прочетено: 2147