English
Детска библиотека
Основно меню
Начало
Библиотека Родина
Новини
Проекти и програми
Нови книги
Периодика 2013
Американски кът
За Вас, ученици
Издания
Дигитална библиотека
Читалище Родина
----------
Стара Загора
Култура
Образование
Социални дейности
Старозагорска епархия
Туризъм
----------
Календари
Web връзки
Контакт с нас
Галерия
Съдържание

Търсене
· в каталога на библиотека Родина
· в каталога на фондация Миню Балкански
(книги на френски език)

· в електронните каталози на български библиотеки


Е-БИБЛИОТЕКА
Автори
Раздели
Поезия
Стихотворения за деца
Критика
Хумор и сатира
Пиеси
Пиеси за деца
Преводи
Приказки
Най-новото

Непубликувани стихотворения

Непубликувани стихотворения
Стара Загора, НЧ Даскал Петър Иванов, 2007
Пончо
Препоръчано

Коледунка
Търсене в текст
 
 събота, 25 май 2024
Списък на творби
Начало > Поезия > По-високо и Отлетяла светлина - из стихосбирките
Печат  
Стара Загора, библ. Участие, 1993
Стара Загора, библ. Участие, 1993 
 
Тип: Поезия
Автор: Емил Койчев
Организация: Други старозагорски автори


...Не понасям посредствеността на съществуването
и затова избрах - пиян или поне луд.


В ДРУГ ЖИВОТ

Ледът дойде със вятъра - номад в невинното небе...
И птичка пойна, сраснала се с клона,
с разтворена от синята прозрачност човка,
за северния си убиец с обич вече пее.

 

* * *
И времето си има своите пристанища
на кротко оглупяване, на съзерцателна невинност.
Аз съществувам, но изстрадано ще оцелея
в морето на човешкото си неспокойствие.
Не спирам никъде - какво пътуване!
Не с кораб, плувам с дървен кръст.
Не търся бреговете на настъпващото време -
моряк съм, нося се в спасението синьо.

 

* * *
Обичах те. Не знаех, че си блато,
засмукващо непредпазливи пътници.
От лепкавата ти прегръдка изпълзях –
вонящ, измъчен и жесток.
И обич, и отврата замених
със безразличието - свободата нечовешка.
Захвърлих в нищото сърцето си –
невярваща, крещяща топка.

 

* * *
Там, на Олимп, живеят боговете -
сияйни в любовта планинци.
И аз божествено взривявам дефилето ти,
политам с твоите отприщени стенания...
Остава мъжката ми дързост в теб:
създател съм на преходност - посредствен бог.
И на високото се взирам в себе си,
със болни от човешка самота очи.

 

* * *
На Стана,
на естествения й поетичен ад.

На Него си. Впиянчен влюбен съм –
не зная аз ли падам в нищото.
Мълча и нежността си изнасилвам –
очите ми са две измъчени зверчета.

 

ПОВЕЧЕ СВЕТЛИНА

Среднощното небе е туй пространство,
в което на мечтите си изневерявам –
тъй както пътища преброжда странникът,
поискал всичките да притежава.
В стремежа си към толкова мечти,
аз безразсъдно може би ги губя.
Забравил се, като небесна хрътка скитам –
безсмислено и звездносиньо влюбен.
Но в утрото измяната ми е реална –
и изтрезнял, до втръсване съм си познат.
Не бог, практичен ум деня ни е създал –
поетите се будят пред стена от светлина...

 

* * *
Живеем в суета, наместо в опрощаване –
общуването ни е тягостен провал.
И всъщност "свързани" сме само със това,
че хладнокръвно с ближния се разминаваме.
А за Христос сме братя. Но във кой живот -
във ТОЗИ и пред Бога не сме равни.
И не Месията. На дърводелеца сина човечен славим,
по пътя му самотен към Голгота.
Да, времето ни митове ще създаде –
и то ще има благородни мъченици.
Така че аз и ти - отчаяни неврастеници –
ще търсим първообразите, но къде?

 

ИЗНЕВЯРА

Завръщаш се с принудена усмивка,
с остатъци от топлина в гласа.
И хоризонти в мен се сриват,
и падат в пропасти опорочени небеса.
Палач си нежен, с милосърдие наказваш.
Успя, уби любовния ми глад...
Узнах, че болката е край на щастието,
а безразличието - нескончаем ад.

 

* * *
Измъчи ме - прозрачна, недокосната, -
ръцете ми през теб се милват...
Пред мен се овъгляват хоризонти –
измислих те от самота, живей!
Душата ми не може и не иска –
говореща материя съм, целуни ме.
Очите ми не помнят и не чакат –
прогледнал камък съм, обичай ме.

 

КЕНТАВЪР

Преследвам и застигам голотата ти -
безсрамно ненаситен, примитивен.
Жена си, в мен грабителя обичаш
и вакуумните, спасителните взривове.
Човек и кон съм древен - любя нямо,
с крадливи, гладни от столетия очи.
А после укротените ми слабини
на хълма ти тревист почиват.
И пак, задъхан, съм над теб.
А ти препускаш с дивата ми сила.
Живееш в моите митологични степи
с получовешкото ми, обладаващо мълчание.

 

* * *
Не е по силите ми твоята безмерна обич –
убийствено ведро вода за изтощен пустинник...
И за защита унизявам в теб жената влюбена –
изправен като варварин пред римлянка.
Но груба е душата ми, смутена от любовно бреме –
в целувката ми има нещо тъй изкуствено...
И аз отново, и ожесточено стрелям,
по лебеда на нежната ти чувственост...

 

* * *
Илюзии ли? Години с тях съм пропилял –
измамата за мен бе щастие спокойно.
Но с изтрезняването в грубата реалност,
аз неусетно станах безпощаден воин.
Отприщих се тогава като шлюз,
задържал злобата от поражения без край.
И днес съм млад убиец на илюзии –
жесток, но безусловно мъдър самурай.

 

ПО-ВИСОКО

Да стигнеш там, където
речта човешка е далечен звън.
И да получиш туй, което
убива след прекрасен сън.

 

МЕТАМОРФОЗА

Лъвице моя, челюсти на хищник сключих -
от страст раних и тялото ти, и душата.
Със дива сила те принудих да се любим –
зарадвай ме, плачи, защото аз съм жаден.
Но не сълзи, проливай капки кръв –
не съм жесток човек, а звяр невинен.
Очите ми са жълти, празни кръгове
и влита в тях пустинята.

 

ГАЛАНТНИ ПРАЗНИЦИ

Ти знаеш, любовта не е галантен празник,
а драма от стенания в победна джунгла.
Сами сме - с устни, помнещи вкуса от стари рани, -
самец, самка и съзидателното ни безумство.
Участници сме в жива, несменяема картина:
зеленоока, гъвкава си - хищна хубавице,
и романтичен тигър съм, измъчващ мандолина
със лапи ноктести. За скок телата ни се свиват.

 

НОЩНА ГРАДИНА

Дърветата пропадат във мъглата
и лута се мърмореща старица между тях.
Неистински са сякаш виното, дори отвратата
от нечий прокънтял с доволството си смях.
До мен присяда - мълчаливо, непоканена –
реална уличница със измокрени коси.
Изглежда, че се вмествам в нощните й планове –
ти, Магдалено, утешителко на празните души!
Ще спя като мъртвец, със себе си във мир –
свободен с вакуума на илюзиите си изгубени.
Но утре аз ожесточено ще събирам
отломъците на проклетото си самолюбие.

 

ГРАДИНАР

Под слънцето си, сред лехите –
в градината - убежище за неуспяла поетеса.
С капризите, с ранимостта в очите,
живееш сякаш в съчинена за деца пиеса.
И розите карминени не ще отмина,
и гладиолите си трябва да полея.
Но с теб е уникална моята градина –
душата ти е стъкленото цвете в нея.

 

* * *
Измъчва ме раздялата - ревнив съм и себичен, -
а ти, прекрасната, си неизменно влюбена...
Въпросът не е в туй, че силно те обичам,
а в нараненото ми мъжко самолюбие.
Тъй грозно е в душата ми на озлобен човек -
нов Квазимодо, губещ Есмералда.
И във очите ми със стъпки леки,
пробягват бели, гневни леопарди...

 

* * *
Във самотата на злобата първична,
кристално отчуждение в очите си събирам.
А после състоянието си клинично,
натрапвам като лудите - невъзмутимо.

Живота с този "стил" демонстративно,
все пак преброждам - романтичен.
Но отегчително е, а и толкова наивно,
това кристално безобразие в очите...

 

* * *
С несъществуваща целувка в мисъл поетична,
към любовта във време, още недошло.
С ненарушима мъдрост, ведро безразличие -
в невинния покой на нещо не било.

 

* * *
Очакват ме хилядолетия. Във времето съм –
и разум в бучка пръст, и буква от поема за живот.
Самотник съм - човекът "днес", ще бъде нещо друго "утре", -
душицо малка, ужасявам се от твоето безсмъртие.

 

* * *
Прекрасното у теб ме правеше брутален –
от ревност ми се искаше да те унищожа.
Душата ти бе паднала във кал –
в стремежа ми първичен да я притежавам.
За бъдещето си на собственик написах
абсурдни от наивна вяра строфи.
Дивакът в мен от алчност се опиваше –
убих принцесата за сребърните й пантофки.

 

СТАРА ОБИЧ

Запомнихме я със напрегнатия, разрушаващ ритъм
и мъдро пазим днес душевното си равновесие.
Приехме унижението на такава умозрителност,
че разсъждаваме за любовта, като за мозъчен абсцес.
В сегашното не можем да живеем истински –
нали към миналото чувствата пътуват...
Останахме приятели и спомените ни са чисти –
утайка няма в чашите, но виното не струва.

 

ПОКОЛЕНИЕ

Самотни сме, в цинизма си укрити –
без Бог, без истина, без мит.
С единството от празнота в душите,
на ЖИВИТЕ сме само сателит.

Не чакаме от никого спасение –
мислите ни в безизходица остават.
НИЩО и "творящо" поколение –
живот, мъртвите те поздравяват...

Светът ни днес е пуст, безгласен –
може ли певец от фреска да запей?
И как да кажем на някого от нас:
нужен си, повярвай... И живей...

 

* * *
Сегашното е бутафорен кораб, здраво свързан с кея,
а миналото - безизходица, която като спомен не приех.
И зная, че с вродената си непригодност да живея,
към бъдното пътувам със гаранция за неуспех.
Но точно за това щастлив съм се родил -
ако не бях абсурден силует в реален ден,
в ОТВЪДНОТО каква възможност бих открил?
А то е мит, религия и упование за мен...
За "днес" и "вчера" не намерих боен щик -
останаха си крепост непревзета.
Отвъдното очаквам, а и то ме вика...

 

* * *
От сляпа обич ме направи идол –
непроницаем и безсмислено жесток.
Но всъщност се превърна в сателит
на живо същество, а не на първобитен бог.
Измъчвах те, нали бе моята робиня
нали след ритуалния ни танц, бях твоя господар.
И оглупях - въображаем покорител на жените,
готов да те пожертвува на каменен олтар.
Сама захвърли белите одежди –
летиш, освободена от човешката ми суета.
Живея със нелепата надежда,
че ще се сринат хоризонтите и ще потънат в нищото
очакващите, безразсъдно смелите, невинните ята.

 

* * *
Мислехме със примирението на циника:
"Хората са грешни, легенда са светците..."
И само пияниците си позволяваха да викат,
че сме превърнали във богове лъжците.

Вярно е, че приемахме такива богове –
за нас идеите, за тях аферите нечисти.
Но нека днес се носим с нови ветрове,
или поне да бъдем антихристи...

 

* * *
Създаден съм тъй груб, отчаян и страхлив –
а търся в себе си човек, понесен на Икар с крилата.
За мен е разбираем и стремежът към духовен срив –
полета. А следва ударът в земята.

Но удар просто няма, няма и да има -
Икар не е измежду моите предци.
И в умозрението болката е поносима -
мисля само за отрезвяващата слава на летците...

 

ЕКСПЕРИМЕНТ

„...и не питай за кого бие камбаната - тя бие за теб.”
Джон Дън

Не питай нищо - и ти ще мреш със мен.
И космоса, и времето ги чака взрив,
защото Бог не ми е дал безсмъртие.
С човешка дързост днес избирам края си.
Агония очаква ВСИЧКО - монолитна.
Напивам се и псувам себе си в пространството,
и Господа - камбанен некадърник... Плача,
аз, полетелият апокалипсис.
Все по високо се издигам, врязвам се във слънцето
и то избухва с теб, и с мен –
най нежния, най лудия убиец на звезди.
С теб, НИЩО, сме едно - сълзите ми се изпариха.

 

„...стани това, което си”
Гьоте

Аз съм отлетяла светлина –
здрач се спуска над земята.
Няма хора. Всичко е вода и студ –
плуват във небето бели китове.

 

ЗИМА

Вали, закрива хоризонта страх. Вали –
солени капки по лицето ми замръзват.
Спасявам се. От себе си излизам –
високи небеса разхвърлям около земята
и в моята студена безграничност,
с криле потрепват плахи ангели.
Поглъщам небесата - няма рай.
Над бялата планета - пустош.
И тишината нечовешка на душата ми
далеч отнася северният вятър.
ПРОСТОРИ снежна самота...

 

* * *
Изтръгни зората
от небето -
дай я на убийцата си.
На Татяна
Изтръгни зората - окото,
кална локва - от небето.
Дай я на убийцата си.
Тя те обича и върнала и
дългите, пронизителни от светлина,
в любовния ни сблъсък мигли -
ще те удуши със тях.

 

ОСЪЩЕСТВЯВАНЕ

„Най висшата фикция е стихотворението.”
Уолъс Стивънс

Трагично оживяха куклите в ателието:
момиченце червено със бедра разтворени
пред кървав клюн.
...И майсторът им - фантазьор, луд гений.
От писъците детски отегчен,
полита клюнът във небе
от ужасени, разширили Времето очи.
Издига се, преследва моите жестоки прагове.
Аз, Майсторът, убих любимата си птица –
АЗ, богът на влудяваща пространството реалност.
И сам, възседнал облаците, с истински сълзи,
изписвам ВСИЧКО по лицето си измъчено.

 

* * *
Неверник съм и богохулствам –
светците, грешници закоравели, се възбуждат.
Крещя от болка с нечовешка свобода –
сърцето ми изтръгват мълчаливи ангели.

 

* * *
Извисяване съм - луд, понесъл се НАГОРЕ звяр
и хора, скрили се в просташката си нежност.
Волята ми на вбесен от благочестие човешко заповедник,
през очите ми прозрачни покорява Свобода,
над заспало от божественост небе...
Дишам светлина - във всобхватната ми ненаситност,
скромни богове се молят пред угасващи слънца.
Скитам - АЗ, красивият и фантастичен принц на злото.

 

* * *
Страданието принизява.
Аз не съм страдал –
очаквам се...
И колко лек е скокът
от отвращение до Бог;
ида, облако, ще плачем отвисоко –
сълзи студени за лицата грозни,
на малките ни братя.

 

ПРОБУЖДАНЕ

...Господ е бездарник -
вижте какво е направил от мен!...

Потече по бедрата ти сънят:
очите тъпи, гладни -
запътих се в небето.
И хоризонтите ме следват.
Там, долу, долините на нощта огрява слънцето...
И псуващ изтощителната си невинност,
в естествения ти намерен ад
аз слизам - гладен за месо,
ухаещо със женската роса
от тъмнорозови поляни;
по-тихо с утринните си стенания -
мръсницо!
От земното ти преживяване залязва
светлината.
Стени от хоризонти падат на главата ми.

 

* * *
...Избягал мъж - зора над ледени поляни,
с далечни, северни и весели очи
на господа през небесата вижда,
развлича се, избива ангели - скопци
във импотентното му чело
и радва нежни стълбове,
очакващи го с утринното си ухание.
А ТОЙ със бели ветрове върховенството си
над Бог, жени и съществуване празнува.

 

УТРО

Облакът ме вижда златен -
аз не мога в ниското.
Там са, ГОРЕ, островите виждащи.

 

На Татяна Друмева

Тук, на Върха, е Времето - посято,
с цветята на небесните градини;
пространства нежна светлина
прелитат през душата ми...
Пътуват в бъдещето си звездите –
уморени.
Залязва слънцето и светове от бронз
минават пред очите ми замислени.

Последна промяна: 2008-04-10 17:39:48
Прочетено: 1900

Подробна информация

автор
Емил Койчев
Организация: Други старозагорски автори
Творби: 1

Поет и талантлив художник, Емил Събев КОЙЧЕВ е роден на 17 май 1953 г. в гр. Стара Загора. Завърва I гимназия в родния си град. Работи в завод „Светлина”. Почива на 14 декември 2004 г.
Издава две стихосбирки – „По-високо” – 1993 г. и „Отлетяла светлина” – 1998 г.

...Като всеки голям творец, той е противоречива личност. В днешния изключително материален свят, Емил бе единствен по рода си в нашия град истински представител на поета-бохем. Трудно приет от събратята си поети, той рядко бе одобряван и от обществото. Винаги свободен, той нищо не дължеше никому. Неговият избор беше свободата и той я плати много скъпо. Поезията, която ни остави в издадени стихосбирки и публикации, тепърва ще говори, ще вика и ще тревожи живите. Живот и творчество при него бе едно. Той не тлееше, а гореше, велики страсти разкъсваха душата му и той живя и си отиде, както само той можеше. Когато обичаше, обичаше с огромна любов, а омразата му бе безкромпромисна, затова за него така подхожда казаното "силно да люби и мрази". Голямата му любов бяха поезията и неговите прекрасни дъщери Катя и Зоя. Чрез поезията и децата си той виждаше света. Любовта му към двете умни и красиви деца беше неговата земна любов. За него те бяха единственото истинско нещо в целия свят. Никой друг не бе толкова обичан и ценен от него. По свой начин обичаше всички около себе си. Но преди всичко бе поет и сега е в един по-съвършен духовен свят, в царството на божествената поезия и съвършенство.Тепърва неговият читател, тръгнал по поетичния му път, ще открие един свят, за който само се е досещал, че съществува, но Емил е открил. Поезията му ще бъде скъпоценен остров на спасение за всеки, който цени и обича големите изненади и открития на словото... Той никога не стана чиновник, не прие баналното ежедневие, то не го занимаваше, поезията му се целеше "по-високо", както озаглави първата си стихосбирка. Поетът Емил Койчев избра да живее в един идеален свят, и този избор бе съвсем съзнателен. Не прие посредствеността и никакъв компромис с битието не направи. За нас, които живеем с ежедневието, приживе бе трудно да приемем неговия начин да изживее живота си. Но днес вероятно трябва да признаем, че той е бил по-умният от нас...

Татяна ДРУМЕВА

...Тези редове за Емил Койчев пиша, уверена, че никой не го забрави през изминалите години, през които той не беше сред нас... Кой може да си го представи без детската му усмивка, без свенливата му любезност, без свитъка бели листове в джоба, с които казваше на света, че го обича... Срещах го в парка и той, сочейки с жест шарената шума, пръсната върху тревата, казваше: "Ти можеш ли да понесеш толкова красота? Аз съм болен от нея...". Емил имаше крехка душа и като всеки поет беше белязан да страда от грубата несправедливост, изгубената любов, самотата. Пишеше стихове, рисуваше - залези и цветя, и търсеше сред тях своя "друг" живот - онзи, който му даваше сили да продължава напред и да усеща вкуса на надеждата...
Не знам дали до вас са стигнали двете му стихосбирки - "По-високо" и "Отлетяла светлина ", но ако това не е станало - отгърнете страниците на антологията "Поетични гласове" и си спомнете за него!

Виолета БОНЧЕВА



Изпратате съобщение на/за автора
Име:

Имейл:

Телефон:

Съобщение:


                   
   
PC-TM
СБИР
 
Център за независим живот
Национален младежки поетичен конкурс "Веселин Ханчев"
Конкурс за млади изпълнители
 
Bemis Public Library
       


Етичен кодекс на библиотекарите в Република България

        English version
Go to top of page  Начало | Библиотека Родина | Новини | Проекти и програми | Нови книги | Периодика 2013 | Американски кът | За Вас, ученици | Издания | Дигитална библиотека | Читалище Родина | Стара Загора | Култура | Образование | Социални дейности | Старозагорска епархия | Туризъм | Календари | Web връзки | Контакт с нас | Галерия | Съдържание |