English
Детска библиотека
Основно меню
Начало
Библиотека Родина
Новини
Проекти и програми
Нови книги
Периодика 2013
Американски кът
За Вас, ученици
Издания
Дигитална библиотека
Читалище Родина
----------
Стара Загора
Култура
Образование
Социални дейности
Старозагорска епархия
Туризъм
----------
Календари
Web връзки
Контакт с нас
Галерия
Съдържание

Търсене
· в каталога на библиотека Родина
· в каталога на фондация Миню Балкански
(книги на френски език)

· в електронните каталози на български библиотеки


Е-БИБЛИОТЕКА
Автори
Раздели
Поезия
Стихотворения за деца
Критика
Хумор и сатира
Пиеси
Пиеси за деца
Преводи
Приказки
Най-новото

Непубликувани стихотворения

Непубликувани стихотворения
Стара Загора, НЧ Даскал Петър Иванов, 2007
Пончо
Препоръчано

Коледунка
Търсене в текст
 
 четвъртък, 24 септември 2020
Списък на творби
Начало > Поезия > Стихотворения
Печат  
Тип: Поезия
Автор: Мая Дългъчева
Организация: Дружество на писателите Стара Загора
Подбрани от автора

Като мислиш за мен, си представяй пустиня, в която
под последната дюна набъбват сълзите на ручей,
куха суха пчела, прелетяла възможното лято,
с вледенено хоботче прашец от снежинките смуче,
ураган, метнал прашни чаршафи и духнал в небето,
мокро коте, което сънува, че вече е птиче
и гнездо със светулка на дъното – нощем да свети…
Или тъмната струйка кафе, очертала момиче…
Направи този жест – измисли ме с плитки катранени
с доверчиви зеници, които се учат да питат,
дай ми циганска баница, намажи ми със слюнка раните,
запали като празнични свещи край пътя липите…
Онзи живот, в който съмвам с кафе и компютър
или мръквам с два пръста водка без флирт, не е моят.
Той е сънят, в който само за кратко се лутам.
Само за кратко – додето ме сепне прибоят.
Затова, като мислиш за мен, си представяй чайка –
спи в камънака солен, в синевата живее
и сама си е път, и гнездо, и яйце, и майка,
а когато пищи, се заслушай – всъщност пее.
Като мислиш за мен…По-добре не мисли горчиво.
Слез на някоя схлупена гара и поръчай кафе със сметана,
почерпи цигането – така безпричинно щастливо…
Аз не зная кой влак да изпусна и кой да хвана.


На баща ми

Той едва се усмихва. Почти не говори.
Стадо чанове плачат в съня му чуплив.
Мълком кучето гали, сее фасове в двора...
Побелява... Но всъщност е сив.

Посивял от прашасали градски пейзажи,
мъкне камъни, къща на село гради.
С бели спомени нощем стените й маже
и си свети с родопски звезди...

Заранта е брадясал - отдалеко се връща,
носи мирис на диви планински треви.
Никой вкъщи не пита защо е намръщен
и защо уморено върви.

Като зимни врабци мойте думи мълчаха,
днес се ронят – трохи в окъснелия стих...
Затова, че домът ни е бащина стряха,
всички минали сълзи простих!

Ти прости ли ми, татко? Виж ме, пак съм си същата,
изпод бръчките гледа твойто малко момиче -
вместо мен, дъщеря ми сега те прегръща
и прошепва: “И аз те обичам...”.


Буква и цунка

“Мамите миришат на цунки и букви...” – Данаил по време на приказка за лека нощ.
“Кога ще ми посветиш стихотворение?” – на 17 г.

Свърших приказките, почнах притчите –
синът ми расте.
Учим се един друг на обичане –
дете до дете.
Написал в профила си: “Обичам мама.” –
кратко представяне...
Чета го, плача и ставам голяма,
дъхава, сламена!
Бях му родилката, днес съм родина –
от кръв до праг
пътят е жилав...
Ние го минахме в тръс и зиг-заг.
..Учим се един друг на прощаване –
той мене повече –
крие сълза, от прах корава
в горното джобче.
Горното, лявото, пълното с тупкане
и трудно дишане –
мамите вече на цунки и букви
не миришат...
Мамите бъркат като децата,
губят се в тъмното –
добре че има ръчичка свята –
да ги завърне.
...Свършиха притчите,
почвам с прането да ти говоря –
ако не се изпират лекетата –
ще го повторя...
Важно е ризата да е чиста,
с вятър в ръкавите!
Другото са секретни истини
за лесни брави.
...Мога сто тома стихотворение
да ти напиша –
ще го направя с кръв,
вдъхновение
и трудно дишане.
Туй е бонбонът за лявото джобче,
малка бабунка –
стига ми в буря да ти е копчето...
Буква...
И цунка.


Човекът

Човекът с печални очи се смее широко.
Носи разгърдена риза, свирука шансон –
като вдовица, разперила шарена рокля –
да не личи, че плътта й отдавна е стон.

Той ще намигне, ще спре, ще почерпи тайфата,
ромол и хлад ще поръси – пътуващ фонтан...
В пръските колко голяма сълза е разлята
знае чаршафът му само – до вътък издран.

Човекът с печални очи не умее да мрази –
болката тъне в гледците пласт подир пласт.
Подпират се. Той нея, тя него ли пази –
няма да чуеш, защото се смее на глас.

Да можеше някак да кресне, да тресне, да плюе в сурата
на онзи подлец, на този бардак, на смъртта!
Не може. Не страх... Прекосил е междата –
обича. Нелепо, учудено – бебе с брада.

Да можеше някак поне да си скрие очите...
Или пък вселената един дъх да помълчи,
та да се чуе как горе затихват тръбите,
когато се смее човекът с печални очи.

 

Дайре

Жената, в която мъжете се влюбват завинаги,
оставя подире си шлейф от пастелна тъга...
Тя гледа цинично, обаче се смее невинно –
кентавър - с пръхтене в парфюма, пера и рога.

Прилича на тайник – света през ключалката чува,
на циганска кошница – карти, комат и дайре...
Размесва тестето, но все й се пада пътуване
и път през пътеките с крачки смирени оре.

Жената, в която мъжете се влюбват отчаяно,
си има навярно и име, и тяло, и глас.
И тъкмо това ги обърква да мислят, че тя е
завинаги нечия – стигат й залък и страст...

Не виждат - бездънна е вътре, завихрена, шарена –
крилата поляна, която от багри жужи!
Прохладна и мека изглежда, но всеки опарен
мълчи за цената кентавър с юзда да държи.

Жената, в която мъжете се влюбват все някога,
е нежната мъст за безсънните техни жени –
току-що е спряла, а покривът вече я стяга...
Дайрето в съня им не спира - звъни и звъни!


Осанка

Облакътена на перваза, отново подир нея гледа –
не помни откога я мрази – дима под кожата й бледа,
тайфуна в плавната походка и жестовете пестеливи,
гласа й плътен с тъмна нотка... Дори тъгата й отива!

Не помни откога се мъчи досущ на нея да прилича –
грима й имитира сръчно и в думите й се облича.
Но нещо все не й достига, убягва й, не пасва, драска –
онази е старинна книга, пък с орнаменти на каляска...

В онази има нещо скрито – дихание, извивка, тайна –
опустошено и убито, пък сластно, пищно и сияйно...
С какъв аршин да я премери и силуета да открадне?
Да й порови във килера – слой сажди от пустини жадни.

Да й раздруса тишината – звънтеж от стъклени миражи.
А тя – като църковна дата – число с послание... Да каже!
Да каже как! И колко струва да бъдеш и стрела, и котва!?
Чу: “Скиптър, дъще, се купува – осанката се заработва.”


Рисувачът на спомени

Той вижда – всичко има отпечатък:
додето тя отмята шурнал кичур,
не знае кой ще отнесе нататък
картината “Разплакано момиче”...

Изящен жест, излъчване, гримаса –
на спомена ескизите незрими...
Той помни – и да дишаш е опасно,
ако диханието вае зима.

Навярно затова изпипва тънко
детайла и нюанса, послевкуса...
Той е разбрал: плътта е само плънка –
за плътността ти трябват други устни.

За плътността ти трябват други пръсти –
прозрачното е силует нетраен...
Опипом рови в снопа щрихи гъсти –
контура му с един да очертае.

Той може. И в движение рисува –
с размах и недомлъвка, артистично!
Момичето, прехласнат малък Лувър,
ръмеж лъчист – в палитрата се стича.


Посвещение

Тя е смешна понякога – романтичка наивна!
Още детство в очите й свети.
Ако тайничко нощем нанякъде кривне –
пие вино с мъртви поети.

И е тъжна понякога, и мълчи необятно,
но така се срамува да плаче,
че сълзата набола се търкулва обратно
и след себе си въздуха влачи.

Като въздух я дишам – незабележимо.
Просто знам, че е тук. Че е близо.
Като дъх от коса. Като кукла любима.
Като нокти, до кожа изгризани.

Просто знам, че е тук. И е толкова хубаво
някой с тебе в студа да трепери.
Вдън гори Тилилейски да се изгубя,
тя едничка ще ме намери.

Тя е прошка без глас, мъдрост, страх посреднощ
и запалена мълком свещица.
Подари ми очи, да живея в разкош –
виждам, в дюлята зреят жълтици!

Подари ми небе, подари ми земя,
а отплата за нея аз нямам.
Само няколко стиха, с които ръмя
под клепачите мокри на мама.


Дъщеря ми сънува

“Това е хубаво!...” – от най-честите думи на Габи.

Дъщеря ми сънува – тази малка жена
сред съня си е бебе,
поточе и облак...
И е пълна с такава добра тъмнина,
че отвътре, долавям,
е светло и обло.
Аз не мога да вляза там, където е тя.
И не искам – дъхът й ми стига.
Ако вдъхна докрая,
ще полетя - от лъчи, чучулиги и риган!
...Ако аз съм родила този атом лазур,
ще си ходя спокойна оттука –
както мен проветрява с:
“Мамо, ти си сладур!”,
по света със “Сладур!” ще почука...
Ще засели тъгата с чучулиги, с лъчи,
на мърморко трапчинки ще сложи...
Мое златно ключенце,
от дете ти личи
как отключването ти е в кожата!
С малко страх те изпращам –
страшничко е навън...
Но те знам – ще му вържеш пискюли
и най-страшното страшно
ще подскочи – лош сън,
изненадан със смях и опулен...
...Дъщеря ми сънува. Нека спи, нека спи...
Нека сили събира за после –
по тавана на мрака звезди ще лепи
и ще ражда деца и апостоли...
Аз се моля на пръсти: дано някой ден,
щом съвсем от очи я изгубя,
някой друг да й каже – за света подреден:
“Браво, малката! Това е хубаво!”

 

Зад олтара

“Антични олтари без храмове има много, но малко храмове без олтар.” –
Из “Уикипедия”

Молитвено виси върху стената,
подкова,
на пиронче окачена –
като разкошна грива,
но без вятър,
като изваян стих –
без озарение...
Човеците се изразяват в знаци:
за щастие – подкова,
кръст – за скърби.
Стрела в сърце... –
площади и сокаци
от символа любовен са изгърбени...
Човеците отделят звук
от буква,
а пътя обвиняват в неграмотност.
Кръв босата пета
на коня руква!
Вървежът по вода
не е – по локви...
Човек и звяр –
в опалена корида!
Неясна жертвата – човекът
или звярът?
Вече е мистика
олтар без храм да видиш
в тълпата храмове, но без олтари...
...Твори творението,
сипе злато –
да бъде символът за вяра
виден –
окачва двери на олтар
върху стената...
Веднъж надникнах –
Господ
бе зазидан.


Върколак

Освирепява за любов – душата ти дере и суче!
И, сит до следващия лов, по-питомен от къщно куче,
ще те погледа с кротка жал и раните ти ще оближе –
за кратко звярът е преял и мърка в скута ти, примижал...
Така – до следващия глад, така – до следващата лудост,
когато, зейнал и зъбат, се хвърли пак да сръфа чудото,
да се налочи с ласкав смях, с проклятия, копнеж, флуиди,
безочен като смъртен грях, чрез теб да иска Бог да види!

О, Боже, скъсай небесата, кажи му: “Любовта я няма,
където ровиш! Не в телата, не в дума, дом, ни в дим от драма
е скрита. Няма вкус и кожа. Не я търси на друг в очите.
Във твоята душа я сложих – преляла като пчелна пита...
Във твоята душа – да бъде пчела и мед, летеж и ситост!
Тя почва с лют и хрипкав гъдел в катеренето на сълзите,
когато ням и зрящ, покаян, с окървавена челюст сричаш,
от шурналия мед замаян, вместо “Обичай ме!”, “Обичам.”


Друга приказка

Не е дошъл мигът.
Не е дошъл
векът, през който трябва да те срещна.
В коя гора ли бродиш –
сам и зъл,
а аз те чакам – зла, сама и смешна.

От паяжини
риза ти плета.
Какво ли знае малката Елиза?
Парливите копривени листа
са ласка,
щом развръзката е близо.

Очакването
може да е дар,
ала когато му се вижда краят.
Кошмар е да си гатанка в буквар,
която своя отговор
не знае.

А той е ясен даже за дете,
обаче, ако го четеш отгоре:
от паяжини риза
кой плете,
езика на цветята
кой говори...

Навярно ти си също
малко луд?
И чак пред лудницата ще се срещнем?
Ще те позная – с жестове на шут
и жаба,
на която шепнеш нежно.

И ще се срутят всички векове,
когато имената си узнаем.
Ще кажеш: “Палечке,
небето ме зове!”
А аз: “Здравей!
Приятно ми е, Мая.”


Дивите лебеди

“Затова при залез слънце винаги трябва да имаме твърда почва под краката си, защото, ако се превърнем в хора, докато летим сред облаците, бездната ще ни погълне...” – “Дивите лебеди”, Х. К. Андерсен

Не косми – пух и бяла перушина!
В очите – чисто.
Прегазят мравка – стъпката невинна.
До дупка дирят истината.
Целуват без език, хигиенично.
За потомството не зная –
не отговарят на въпроси неприлични...
Така е в Рая.
И нека в небесата си живеят –
лъчисти, святи...
Обаче хор от ангели да пее
за две заплати?
И в Божието име да убива?...
Прости ме, Боже –
кажи кога в перата им лъстиво
пониква ножът?
И ангел от случайна глътка кал
как подивява?
Наглеждай Ада, Боже пребледнял,
че отеснява –
забравиш миг, че всъщност си крилат
и паднеш лошо...
Днес вярата е лесен занаят –
за трийсет гроша.
От сатани не ме брани –
личат веднага.
Бивш ангел ако те плени,
с усмивка лягаш –
отпуснал на дръвника врат,
шептиш: “Победа!”
А облакът грухти на град
от диви лебеди...


Де е България?

Ако някой ме пита
какво е родина –
стомна, пътьом напита,
щрихи дим над комина,
тук-там прашни портрети
на поети опети,
спят селцата на пръсти
(да не чуе поп Кръстьо),
бялва нощем в браздата
на Сивушка душата,
месечина гореща
пали кървави свещи
и с око зачервено
над чукарите гледа
как изпънала вени,
запотена и бледа,
със сълзи като сажди
и раздрано сукманче
една българка
ражда
американче.


Знам

Зрее тълпата гъста. Ангели мои, спите ли?
Господ виси на кръста не пред човеци. Пред зрители.
Капе кръвта му тежко като в бездарен трилър.
Юда си води бележки: “Талантът да се умира.”
Страстни човеколюбители – прости, но опростени,
зяпат без свян под полите на Мария и Магдалена.
И се завъртат пролети, зими, летоброене…
Боже, смени си ролята, нека и друг бъде гений –
Юда със сълзи да плакне кирливите хорски ризи!
Човекът да милва агне, не пръстите си да облизва,
рало да лее ковачът вместо пирони студени,
Мария да спре да плаче с очите на Магдалена…

Ангели мои, спите ли?
Сняг на перца се стеле.
Ако разровиш косите ми,
ще видиш –
покълват бели.
Тъй че, спести ми края –
в клоните звън се рони.
Казваш – кълвач. Но аз зная –
ковач е.
Брои пирони.


Басня

Големите думи примамливо, мощно напират.
Трещи фойерверкът, изригва – същински вулкан!
И двамата – огън и жупел. Мълчи манастирът,
замислен пред гледката, бял, от искрите пиян...

Дали фойерверкът познава природата обла –
пушилката зрелищна, синко, е втората част.
Вулканът е стихнал от век, но в утробата топло
клокочи все още безформен, предчувстван екстаз!

Вулканът е мъртъв наглед, но бушува и тътне
подмолно дълбокият пламък, от който е жив.
Отвън – кратер, пепел и сън. Вътре – пътник.
Катери сам себе си. Пътят плътта му въгли...

Дали фойерверкът проглежда – големите думи
изплакват в конвулсии, в лава от кървава слуз!
Чисти и прости. Не звучат даже умно.
И не по гърмежа личат – по тихия трус.

Мълчи манастирът. Свисти фойерверкът и гасне –
след миг ще е куха фунийка – последният знак:
и двамата с блясък говорят, разкошно и властно –
вулкан да е кух, не е чул манастирският праг.


Земна пчела

Земни думи като земни пчели –
мъхести, тъмни...
Чер е медът им – от сладост боли,
преди да съмне,
преди във капка да натежи,
да засияе...
Една-едничка дума сложи –
да ни е стая!
Да бъде земна, но да лети
дори на тъмно...
Една-едничка дума тупти,
преди да гръмне.


Жената поет

И я видях – в сияние обвита,
кръжеше като лебед,
цопнал в блато.
От глезените тънки до гърдите
тя бе жена.
Нататък беше лято.

Сред миризми на вино, завист, клюка,
се носеше
усмихната и бяла.
Говореше с щурците и капчука.
Тя бе душа,
едва покрита с тяло.

Какъв ли вихър странен я довея
в света на грях, велможи, не-поети,
не знам.
Но щом луната взе да тлее,
остана тя.
И продължи да свети.

Навярно ни е пратена отгоре
за да разкрие
тайната небесна –
когато блатото обятия разтвори,
да се превърнеш в патица
е лесно.

Но истинският лебед
бяло пее
и гали тинята, и плаче скрито,
додето блатната коричка изтънее
и бликне
езерна вода.
След туй отлита.


Пейзаж

Багра тъжно,
шарка нежно,
слънчеви петна тук-там…
Мъчно, дълго,
неизбежно
всеки се рисува сам.
И узнава –
залез става
от сълза във капка кръв,
в сенките
се утаява
спомен, свян, смълчана стръв…
От изгрялата иглика
блика цвят на бъдещ пек,
от ридание и кикот –
силуетът на човек.
Нажежен
или пастелен,
всеки сам си е пейзаж.
Бог
шедьоврите
отделя
в своя райски Ермитаж.


Пътьом

Ръждясва цветето. Повехна ножът.
Домът, където ще умреш,
не ти е роден...
Не е свободен нямащият, Боже –
изгубилият всичко
е свободен.

Но свободата, странно, като хляба –
засища те,
ако е споделена.
Мъждука минзухар - огнище слабо
без минзухар
в съседната вселена...

 

Последна промяна: 2008-02-21 10:03:02
Прочетено: 5178

Подробна информация

автор
Мая Дългъчева
Организация: Дружество на писателите Стара Загора
Творби: 8
Мая ДЪЛГЪЧЕВА е родена на 05.05.1967 г. в Стара Загора. Пише стихове и детски приказки, пиеси, песни, либрета.
Автор е на книгите:
- "Семки от ябълката" (поезия, ИК "Марица", 2000)
- "Друга приказка" (поезия, ИК "Жанет 45", 2005; на руски – 2007; на сръбски – 2008)
- "Слон и чадър" (приказка, ИК "Дамян Яков", 1999)
- "Скубльо – надхитреният пират" (приказка, ИК "Хермес", 2003)
- "Стрина Мецандра на маскен бал" (приказка, ИК "Хермес", 2003)
- "Папийонка за великия Щуралди" (приказка, ИК "Хермес", 2004)
- "Подслон за Триточка" (приказка, ИК "Хермес", 2004)
- "Как се лекува лъвски страх без пердах" (приказка, ИК "Багри", 2007)
- "Как гъсеничката се събуди или как се раждат пеперуди" (приказка, ИК "Багри", 2007)
Автор на над 100 детски песни, част от които присъстват в учебниците по музика за начална степен.
Работи с ДВГ “Усмивки” към НЧ “Родина” в гр. Стара Загора, с които записват два самостоятелни албума с детски песни, чийто композитор е Жанина Янкулова. Автор и редактор е в образователно-възпитателната поредица за деца “Първите седем”, издавана също в Стара Загора от Маргарита Шоселова. С Детска оперна студия към Пето основно училище - Стара Загора участват в Националния преглед на оперното и балетно изкуство със спектаклите “Храбрият оловен войник”, “Златна българска приказка”, “Василиса Прекрасна”, “Джуджето Дългоноско” (муз. Петър Петров).
Работи съвместно и с композиторите Х. Агасян, Б. Карадимчев, Е. Платов, Св. Лобушки.
Има публикации във в. "Сега", в. "Труд", в. "Словото днес", в. “Култура”, сп. "Страница", сп. "Знаци", поетични антологии в България и чужбина.
Носител на Специалната награда за поезия в конкурса “Златен ланец” на в. "Труд" (2005), на приз на Министерство на културата (2006) и др.
Живее и работи в София.


Изпратате съобщение на/за автора
Име:

Имейл:

Телефон:

Съобщение:


                   
   
PC-TM
СБИР
 
Център за независим живот
Национален младежки поетичен конкурс "Веселин Ханчев"
Конкурс за млади изпълнители
 
Bemis Public Library
       


Етичен кодекс на библиотекарите в Република България

        English version
Go to top of page  Начало | Библиотека Родина | Новини | Проекти и програми | Нови книги | Периодика 2013 | Американски кът | За Вас, ученици | Издания | Дигитална библиотека | Читалище Родина | Стара Загора | Култура | Образование | Социални дейности | Старозагорска епархия | Туризъм | Календари | Web връзки | Контакт с нас | Галерия | Съдържание |