Тип: Приказки Автор: Мая Дългъчева Организация: Дружество на писателите Стара Загора
КОЛЕДУНКА
Петьо спинка и сънува как ботушите обува, как на двора се завтича, снежния човек облича в някакво елече старо и се мятат през дувара.
- Снежко мили, помогни ми! Пътя верен посочи ми! Знаеш откога мечтая със маймунка да играя. Мама нищо не разбира, даже вече се нервира и на моето желание ще отвърне с наказание. Твоите снежинки бели, вярвам, вредом са летели и преди да кацнат тук, може в джунглите на юг да са били неведнъж като звънки капки дъжд. Пък маймунките са сврени тъкмо в джунглите зелени! Та те моля от сърце…
- Да се хванем за ръце – снежният човек отвърна и момченцето прегърна. – Коледа е утре, друже, затова ще ти услужа. Коледа е ден на дните – в него сбъдват се мечтите! Ще ти подаря маймунка – щура Мунка-коледунка! Само да ни провърви, ще сме тук преди зори.
- Супер!…Чакай, че шейната май остана пред вратата. Ще я взема – няма как без шейна сред този сняг.
След минутка под луната двама яхнаха шейната и се вдигна.подир тях светъл облак снежен прах.
Скоро стигнаха гората и внезапно в тишината сепнаха ги странни звуци.
- Някой хълца и скимуца! Някой зъзне и къркори!
- И на заешки бърбори… Петьо, да поспрем за кратко?
- Същото си мислех, братко.
- Гледай, в храстите пред мене…
- Виждам! Светлинки червени! Марсианче от Луната!
- Ти пък! Я слез на земята! Виж ги – мигат и подскачат, крият се, което значи…
- Шшшт! Брътвежът продължава и към нас се приближава!
- Озззеле, зззайчице! Гладно зззагивам! Никъде зззорковче тук не откривам! Ще се стопи като бяла снезззинка моята пухена бяла гърбинка.
- Снежко, но това е, май че, малко прегладняло зайче? Хей, приятелче, ела!
- Зреййй! Зззовореща метла! – Зайко смаян издърдори и очета ококори.
- Зайченце, не се плаши, Снежко ще те утеши – рече снежният човек. – Имам за глада ти лек. Виж къде е посаден морков вкусен, замразен.
Петьо зяпна изумен:
- Но това е твоят нос?!
- Петьо, много мил въпрос! Аз без нос не ще загина. Даже, може без ангина да изкарам студовете. А пък зайченцето клето не напълни ли тумбака, пролетта не ще дочака.
- Ура! Ура! Благозззаря! От нетърпение зззоря! – подскочи Зайко, вдигна лапа и сладко моркова захапа.
- Навярно има хубав вкус? Чуй само, Петьо…
- Хрус, хрус, хрус… - отекна весело гъстакът.
- Да тръгваме, че път ни чака!
След миг потънаха с шейната в съня искрящ на планината. По преспи, хълмове, баири чертаха лъкатушни дири. Внезапно вятърът изсвири:
- Фиу, фиууу! Внимание, човеци, че бродят в планината меци! Една от тях е зла стръвница и се облизва за дечица!
След вятърното изречение настъпи страшно напрежение. Шейничката си Петьо спря и в снежния човек се взря:
- Ти чу ли туй, което аз…
- По-тихо! Гледай онзи храст - кафяв е, без следа от сняг…
- Муцуна има, рунтав крак…
- Към нас зловещо се прокрадва! Вместо метла ми трябва брадва! – извика Снежко вледенен. – Това е мечка, стой зад мен!
- Оная, гладната стръвница?!
- Ще я направим на мекица! Но първо, както му е ред, да я почерпим сладолед! – намигна Снежко на момчето и изшептя: - Не бой се, Петьо! Кой снежни топки в двора прави като гюллета обли, здрави?
Детето мигом се досети и погледът му плах засвети. Запретна пъргаво ръкави и Меца с топка сняг задави. След него Снежко метна тежко към десетина ледни буци – същински ледени юмруци!
- Ще стане тя на пух и прах! Ще помни снежния пердах! – крещяха двамата през смях. – Поклон пред снежната стръвница, на девет планини царица!
- Ама… по цялата поляна дори снежинка не остана! А тя ръмжи и още шава! Пристъпи ли, не знам тогава… Като кюфте ще ме излапа! – момченцето уста прехапа. - Едничка топчица да можех…
- Кой тук напразно се тревожи? Едничка топчица ли рече? – за миг елечето съблече добрият Снежко и добави: - Без лявата ръка се справям. Не бой се, не остава рана. Метлата с дясната ще хвана, а ти обезвреди Мецана! Побързай, че със зъби трака и тръпки ме побиват в мрака!
Тъй от бедата се спасиха. След малко Петьо каза тихо:
- Чудесно е да имаш брат в огромния опасен свят.
А Снежко, цял порозовял, усмихна се:
- Снегът е спрял. И имам южни новини – дойдохме в топлите страни.
- Какво? Къде? Ама кога…
- Току-що. Слушай ме сега. Наблизо е реката Нил, което значи…
- Крокодил?!
- Не се плаши, не се плаши, а отвори добре уши! Тук няма нужда от шейни – те не пътуват по вълни. Надявам се, че си разбрал…
- Ще правим от шейната сал?
- Чудесно! Ти си ми умник! И пътешественик велик! – похвали снежният юнак безстрашния хлапак-смелчак.
По мириса на вечно лято откриха пътя към реката. Полека сала потопиха и върху него се качиха. Водата – разтопено злато, поред загребаха с метлата.
- Хей, Снежко, братко, ти видя ли – край нас прелитат папагали?! – посочи Петьо с пръстче горе. – Единият дори говори!
- Говори? – Снежко се ослуша. – Дали ще стигнем скоро суша? Здравейте, мистър папагал! Наблизо бряг да сте видял? А малка, палава маймунка, на име Мунка-коледунка? Къде, къде? Лиани сини… Жонглира с вкусни мандарини…Аха, разбрах… Да, туй е сал. Със здраве, мистър папагал! …Такааа, не бива да се мая, ще трябва карта да чертая.
- Защо пък карта, нали там… Нима ще ме оставиш сам?
- Защото слънцето изгрява, а знаеш, то ме изморява. Да видим…
- Нямаме хартия. И моливче не ще открия – оклюман Петьо промълви.
- И аз тъгувам, но уви… Повярвай, ще измислим нещо, преди да стане по-горещо. Например, копчета не искам – те трябват, ако имаш ризка. А с въглен чудно се рисува.
- Ей, Снежко, я недей хитрува! И как без листи ще чертаеш?
- На бас, че можеш да познаеш! На сала дървен по дъските…
- Ох, кой ме драсна по петите? – изписка Петьо изведнъж.
- Опасност! Дръж се като мъж и не показвай капка страх! Огромен крокодил видях, със зъби, колкото скали…
- О, майчице, дали боли?!
- Спокойно! Гледай как се мята наместо копие метлата!
Щом лакомият крокодил изплува от реката Нил, раззинал страховита паст и хлопна зъби: храс-храс-храс, метлата изфуча за миг и се разнесе боен вик:
- Яж, лакомнико и помни – мирувай в тъмните вълни!
- Улучи, Снежко! Ти улучи! Чак в гърлото му я забучи! – запляска Петьо с облекчение.
- Спасихме се. По мое мнение метлата даже му отива, че страшната му челюст скрива. Стърчи тук-там, ала по мрак това ще мине за мустак.
Тъй крокодила победиха и по реката продължиха. Не мина час и половина – пред мандаринова градина пристигнаха и Петьо рече:
- Успяхме! Стигнахме, човече! Защо не отговаряш, Снежко?
- Ох, имам слънчеви болежки!
Уплашен, Петьо се обърна и снежния човек прегърна:
- Но ти ужасно се потиш! О, моля те да издържиш!
- Приятелю, ще те оставя… Нататък сам ще се оправиш. По картата се ориентирай…
- По картата ли? Не умирай!
- По картата… Едва успях… Дървото с кръстче зачертах… И знай, че Мунка-коледунка е най-щастливата маймунка! Мечтая да се видим трима…
- Кога?
- През следващата зима.
След миг, под ярките лъчи проблесна локвичка с очи.
- О, Снежко миличък, прости! Заради мен остана ти без копчета и без ръчичка, без нос, усмивка и метличка… Кажи ми как да продължа и как за теб да не тъжа? – захълца Петьо от сърце, закри страните си с ръце и плака, плака, плака, плака, додето се събуди в мрака.
- Къде съм? – взря се той навън. – Прозорец, бор… Било е сън … Било е сън?! Ама тогава… На изток вече зазорява… Ще ида в двора да погледна... А! Върху нещо странно седнах. Хм! Я, какво ли е това – опашка, лапички, глава… Уши и плюшена муцунка… Познах те – Мунка-коледунка!!! – разсънено, детето викна.
Засмяна, майка му надникна, пристъпи и запита мило:
- Какво подаръче е скрило на Дядо Коледа джуджето, че тъй е радостно момчето?
- Маймунка-коледунка, ето! – веднага Петьо я подаде, ботушките за миг извади и излетя като стрела, наметнал две одеяла.
На двора Снежко, цял и бял, наместо морков с портокал, навири тумбесто носле:
- Честита Коледа, братле!
Детето го прегърна здраво и чу отчетлив звук отляво: туп-туп, чук-чук, туп-туп, чук-чук…
- Навярно песен на капчук… – прошепна Снежко, свел лице.
Но Петьо кимна:
- Не, сърце.
След туй, забравил лед и мраз, подскочи и запя на глас:
“Не е ли е хубаво, когато
в сърцето ти сияе лято
и топлинка за трима има,
дори сред най-сурова зима!
На Дядо Коледа джуджето
донесе нещичко, което
не се продава на пазар –
приятелство получих в дар!”
На прага майка му се смръщи:
- Настиваш, прибери се вкъщи! Вижте нашият юнак как целува топка сняг…
Петьо й отвърна, вперил поглед мек:
- Може да е снежен, ала е човек.
А после се прибра послушно и Мунка-коледунка гушна.
- Май Дядо Коледа улучи – мечтан подарък днес получи? – наостри майка му уши, додето Петьо изсуши.
Момчето викна с поглед ясен:
- Подарък най-най-най-прекрасен!
На Мунка-коледунка смигна и над главата си я вдигна.
- Нещо, струва ми се, крие! - мама чуди се. – Дали е…
Но какво ли Петьо крие, знаем само аз и вие.
Мая ДЪЛГЪЧЕВА е родена на 05.05.1967 г. в Стара Загора. Пише стихове и детски приказки, пиеси, песни, либрета.
Автор е на книгите:
- "Семки от ябълката" (поезия, ИК "Марица", 2000)
- "Друга приказка" (поезия, ИК "Жанет 45", 2005; на руски – 2007; на сръбски – 2008)
- "Слон и чадър" (приказка, ИК "Дамян Яков", 1999)
- "Скубльо – надхитреният пират" (приказка, ИК "Хермес", 2003)
- "Стрина Мецандра на маскен бал" (приказка, ИК "Хермес", 2003)
- "Папийонка за великия Щуралди" (приказка, ИК "Хермес", 2004)
- "Подслон за Триточка" (приказка, ИК "Хермес", 2004)
- "Как се лекува лъвски страх без пердах" (приказка, ИК "Багри", 2007)
- "Как гъсеничката се събуди или как се раждат пеперуди" (приказка, ИК "Багри", 2007)
Автор на над 100 детски песни, част от които присъстват в учебниците по музика за начална степен.
Работи с ДВГ “Усмивки” към НЧ “Родина” в гр. Стара Загора, с които записват два самостоятелни албума с детски песни, чийто композитор е Жанина Янкулова. Автор и редактор е в образователно-възпитателната поредица за деца “Първите седем”, издавана също в Стара Загора от Маргарита Шоселова. С Детска оперна студия към Пето основно училище - Стара Загора участват в Националния преглед на оперното и балетно изкуство със спектаклите “Храбрият оловен войник”, “Златна българска приказка”, “Василиса Прекрасна”, “Джуджето Дългоноско” (муз. Петър Петров).
Работи съвместно и с композиторите Х. Агасян, Б. Карадимчев, Е. Платов, Св. Лобушки.
Има публикации във в. "Сега", в. "Труд", в. "Словото днес", в. “Култура”, сп. "Страница", сп. "Знаци", поетични антологии в България и чужбина.
Носител на Специалната награда за поезия в конкурса “Златен ланец” на в. "Труд" (2005), на приз на Министерство на културата (2006) и др.
Живее и работи в София.