Тип: Поезия
Автор: Иван Мирчев
Организация: Други старозагорски автори

ПЕСЕН ПЪРВА

*

Цяла Русия изтръпна
чак до Урал и до Висла.
В тия места непристъпни
облак от мъка надвисна:

До Ледовито и Черно
и до Каспийско морета
спусна се като вечерна
сянка и радост помете.
Всички видяха Русия
как се люлее от буря,
гняв и омраза. Как вие
нейният вятър, как брули!

Нейните братя зад Дунав,
зад планините пространни,
плачеха в нощи разбунни,
клани, от турците клани!
Петстотин робски години
бяха натрупали кости
чак до балканите сини;
бяха изтекли в Огоста
девет морета от сълзи;
Тунджа и бистра Росица
слизаха, скръбни и бързи,
ронеха глухи сълзици.

Из равнините зелени
по планините и вредом
висчко кипеше в нетленна
жажда за мъст. Братски предан
руски народ: по колиби,
тихи села, по реките,
по градовете! На гибел
той е решен, но вразите
той ще накаже за всяко
братско страдание! Ето,
дигна се той срещу мрака,
целият, в огън засветил.

Нека сега потрепери,
майко, от кърви пияна,
тая ръка, що умери
Ботева, горе в Балкана!
Да не осъмне и в пламък
да се превърне! Да млъкне
злото сърце, що измамно
ръси отрова! Да мръкне,
нощ да се спусне над него,
смъртна мора да изпълни
гнусните сънища! Жега
да го разкъсва безмълвно!

Нека трепери ръката
блудна, която пристегна
гърлото на Караджата и
Левски! Не ще й убегне
ударът, който я дири,
за да я смаже! Главите
сякаш се мяркат, напират
вред на върлини набити.
Още светлее дръвникът
ален в Батак! На оръжие,
руски народе!Теб викат
братята българи тъжни!

- Ти ще спасиш от секира
тоя народ, който гасне
окървавен и простира
към небесата безгласни
своите кървави длани.
Ти ще развържеш нозете,
във железа оковани
някога през вековете! –
Все тоя възглас ехтеше
над равнините, все в тия
горди възторзи гореше
скъпата братска Русия.

Мъката бе невъзможно
да се задържа, прикрива.
Денем и нощем тревожно
свиреха локомотиви,
плуваха шлепове, пълни
с дрехи, коне и гранати.
Оня бряг ще ги погълне,
там ще възкръсне раята
из пепелища, прегради,
влажни зандани и храсти,
опиянена от радост
и разлюляна от щастие...

*
За отмъщение свято
викаше всичко. Към Дунав
тръгваше с устрем войската
смелите руски табуни.
В пътя й буйно гърмяха
песни и танци на воля,
често тръбите тръбяха.
Трепкаше татък надолу
Дунав, от сенки удавен,
който най-сетне се лъсна
сред бреговете си прави
с блясък от слънце поръсен.

А в Букурещ се стълпиха
нашите хъшове: гневни,
горди дружини. Равиха
свитъци, позиви. Ревна
глас към народа в Балкана:
- Гледай, часът на разплата
иде, народе! Остана
миг, да поискаме сметка
от главореза вековен,
тоя султан безполезен,
който с омраза ни трови,
а с ятагана ни реже!

- Още при първия изстрел
се приготви да прегърнеш
русите с пориви чисти,
без тегота и кахърни
мисли! Достоен бъди за
тая война, осветена
с твоята кръв! Колко близо
е радостта ти! В червено
плава небето! Повзри се,
виж мрачните как гинат,
а между тях свети бисер –
нашата скъпа родина!

Тръгнаха и опълченци –
няколко бодри дружници,
върху гърдите с цветенца
бели, червени и сини.
- Мили бащи, на оръжие!
викаха те. Погледнете!
Никой не ще ви излъже,
българи, изгревът свети!
Утре ще минем реката
с ранни петли. Ще преминем
и ще целунем земята,
росната родна градина!

*

Павел днес беше съгледал
знамето, беше го милвал
скришом, възторжен и бледен.
После усети обилна
влага в очите си, нежно
давеща погледа. Негли
той се унесе в безбрежно
минало. Спомени бегли
бяха пред него разкрили
скръбни неща, и отново
той преживя с нова сила
дните на робски окови.

Беше забягнал в Румъния
с други младежи и с трепет
следеше, с мисъл безсънна,
делото в „Дунавски лебед”,
„Знаме”, „Будилник” и други
вестници. Чакаше твърдо
бунта – не теменуги,
не неувяхващи лаври,
а неизвестен, безсмъртен
край на чужбина, след гаври.
Беше решил да премине
Дунава сам, да загине.

Но доживя той да види
знамето! Той се записа
и опълченец, отиде
в трета дружина, стъкми се
и заживя с пълна вяра,
че свободата ще блесне.
Ето ги, всички в превара,
друсат хорото и с песни
лягат и стават. А Павел
денем и нощем не спеше,
сключил пестниците здрави,
и пред другари мълвеше:

Синьо, червено и бяло,
чиста коприна. В средата
образи: кирил, Методий –
братята солунци – златни.
Сякаш е птиче запяло
в клоните, под небосвода!
Туй е Самарското знаме –
вижте го – утринен пламък!
То ни е дар от Самара,
от еднокръвните братя
руси, приятели стари,
в името на свободата.

Ний ще носим достойно
и ще го браним до сетни
сили, най-личното бойно
знаме! По него ще светнат
скоро лъчите на слава
и на победи. Станете,
братя, часът наближава –
нашият час бързолетен,
с който бестрашно ще снемем
всички тъги от сърцето
и от плещи си ярема!
Българи, роби, станете!

Туй знаме ще ни напомня
волната руска природа –
тия пространства огромни,
цъфнали под небосвода,
мирис на дъбова шума,
дъх на реки пълноструйни
с чудни и пламенни думи,
степите, людите буйни...
То ще ни спомня сърцата
пълни с геройство и болка,
руската песен крилата
литнала волно по Волга.

- Българи, имайте вяра
в тая любов, изразена
в знамето! В песнята стара
бликнала и отразена
в погледа млад на Марченко,
нашия смел знаменосец,
криеща всички отсенки
на смелостта! В тоя росен
ден, като слънце и буря,
смело дигнете се, братя!
Скоро ще зърнем в лазура
къжела на планината!

Мусалла, който там свети,
то е родината наша,
дето бдят майките клети,
нашите майки безстрашни.
Колкото повече съмва,
толкова по-ниско пада
сянката на ятагана,
писъци в урвите гръмват:
коли се старо и младо,
сякаш гергьовски курбани!
Леят се кърви невинни –
бързайте, храбри дружини!

*

Турция беше смутена,
и от Егея до Дунав
тя потрепери, простена,
щом се разчу, че драгуни
слезли, гора неизгледна.
Гневният пристъп отново
бликна, - той беше последно
пиршество, сладка отрова
за господарите; огън,
сеч и бесилка – за робите.
Беше върховна тревога,
смъртна опасност и злоба.

Юлий разтваряше нежно
своята пазва. Лъщаха
златни поля до безбрежност –
рожби засмени и плахи
на оцелелите роби.
Лъхаше мирис на житно
зърно и пламенна доба,
шушнеха нивите китни,
дето от синур до синур
шетаха тъжните люди,
с поглед, в печали застинал,
обезверени в полуда.

Трета дружина потегли
нощем пред Дунава гордо.
Скоро ще стъпи тя негли
в бой със душманските орди.
Знаеха всички, че тамо
турците слагат под ножа
всяка душа. Всред измама,
подлост, убийства. Не може
ничия гръд да поеме
дъх под небето. Султанът
беше поискал в туй време
кървите да не престанат.

Истината бе! Потрепери
въздухът от гръмогласни
радости. Облак вечерен
тръгваше, за да порасне.
Беше войска! Беше буря
дивна от североизток!
Огнен стълб лизна лазура
и посивелите листи,
почервеняваше склонът,
дето върлуваха татък
башибозуците – в оня
край, разцъфтял зад реката.

ВТОРА ПЕСЕН

*
Запад очите си склопи
зад посивелите ракити.
Звън, колелата и тропот,
в тъмното гръм от копита.
Ето: команда и блясък –
сякаш предвестници смътни
на гръмотевичен трясък,
в който земята ще тътне.
Млъкнаха злоби и клетви –
нещо им стисна гърлата,
и между тополите ветви
трепна вечерникът вятър.

Димка се в къщи завтече,
уж да вечеря, но нищо
тя не похапна. Далече
шуштеше старата вишна,
дето тя беше седяла,
в погледа с плахи искрици:
нивга не беше видяла
толкова много войници...
– Огънят пламна и свети,
мамо, у мен и не гасне!
Там бях и там се захласнах,
там ми остана сърцето.

- Саблите, саблите светли,
саблите светеха силно –
същи венци дъгоцветни!
Сам, зад баирите килнат,
месеcцът падна, и само
саблите светеха. Сетне
литнаха, рамо до рамо
конници, в мрака, несметни:
сякаш потоци се хвърлят
лудо напред и не стихват
горе, в планинското гърло.
Чуваш: потоци и вихри!

- Пушките, пушките, мамо,
пушките, дълги бердани,
тракаха и като камък
тежки, висеха. Пространно
беше напред и далеко
беше денят. Непробудно
спеше палачът на меки
одъри, в сънища блудни.
Той не очакваше гости
да го споходят с маждраци,
и през нощта не залости
ни одаи, ни конаци.

- С тътен топовете идат,
мамо, топове железни –
краят им веч се не види,
сякаш извират от бездни
и към балкана извиват
черни гердани! Конете,
лъскави, смолни и сиви,
удрят по камъка, светят
огън-искри под копита,
пръскат се гъсти колони,
силни табуни долитат
и неприятеля гонят.

- Тъй ми е драго и мило,
майко, край пътя да седна,
в юлското росно тъмнило,
три нощи гладна и жедна,
че да ги гледам как яздят
и да ги слушам как пеят
руските песни под бряста,
тия руснаци! Как леят
стъпките на казачока!
Иде ми, майко, да литна,
чевръста, тънка-висока,
в тая игра ненаситна!

- Чувам в гърдите как лудува
огън-сърце. Ще се пръсне!
Влага в очите ми плува
с този копнеж непрекъснат.
В тъмното светят очи ми,
братска ръка се протяга,
спира се воин без име:
стрелят ме погледи благи,
милва ме длан загрубяла,
ала сърдечна и скъпа...
Мойта уста занемяла
в радостни сълзи се къпи.

Димка замлъкна, погледна
майка си, па я прегърна
там, по лицето й бледно,
в погледа рано посърнал,
трепкаше майчина обич,
бликаха сълзи горещи.
В тая напрегната доба
нямаше вече зловещи
призраци, ни ятагани.
Под разцъфтелите стрехи
Димка си легна с утеха.
Ясни звезди над Балкана.

*

Търново падна. През него
мина Самарското знаме,
буйно развято, сред жега
и сред барутния пламък:
бяло, червено и синьо –
роза под ясни лазури.
Палеща тръпка премина
между народа и в буря
тя се превърна, шом зърна
символа на свободата тук,
над земята кахърна, -
светло знаме развято.

Старци пред знамето ничком
падаха, шепнеха скъпи
думи, събрани в едничка
мисъл, която окъпа
всички сърца: - Пред очите
светна и тук! Да живеят
русите! Жарък напитък
беше тя, само със нея
лягаха, опиянени,
и се събуждаха, двойно
радостни и възхитени,
влюбени и неспокойни.

Нямаха край лудините
и по села и градища.
Всичко нататък полита –
пътят нагоре заприщен
от посрещачи. Прегръдки,
сълзи умилни и радост,
и непрекъснати глътки
щастие. Нямат преграда
чувствата. Плисна се вино
по стремена и мегдани,
ръснаха щедро градини
от даровете си ранни.

Нямаше бряг, ни окови
тая невиждана обич,
толкова проста и нова –
цъфнала пролет над гроба,
дето България гине.
Нямаше бряг тая сила,
всички прегради преминала,
всички сърца запленила!
Тя не престана, и в двата
братски народа трептеше
осъществена мечтата
на любовта им гореща.

*

Генерал Гурко се спусна
бързо през мрачния проход
само с две думи на устни:
- Мила Българио! С грохот
следваха конници, пеши,
после топове. Летяха
и опълченците. Беше
скъпа минута, плахо
гледаха людите. Чу се,
че Сюлейман наближавал
Стара Загора, невкусил
боеве, опожарявал!

Чу се, че Тракия цяла
тръпнела в огън и кърви.
Сюлейман нищо не жалел,
парен от жажда и стърви
и разгневяван многажди
от бързината на Гурка.
Пушек и мирис на сажди
носеше вятърът, бурно
беше издигнал кинжалът,
за да се впие, разголен.
И затова генералът
просто летеше надолу.

Надвечер той се докосна
до Казанлък и го грабна –
сякаш откъсваше росна
китка. И пак не отслабна
устремът. Негли растеше
пламък в сърцето му братско
преодоляваше, беше
храбър в тревогите. С адски
тътен потегли отново,
стигна до Нова Загора,
хвърли в бой смели ножове,
градските порти разтвори.

Най-подир той се изправи
пред Джуранлии, където
чакаха турските здрави
полкове и над полето
се червенееха огън –
фесофе като кадънки,
тъмни коне бързоноги,
святкаха саблите тънки,
медни тръби заздучаха...
Гурко трептеше, погълнат
в устрема, вече блестяха
страшно в очите му мълнии.

*

Ударът беше премерен
точно в сърцето на Гурка.
Дигна се дим като черен
облак, войската се втурна,
пушките сееха жупел,
вихром тънтяха топове,
а небосводът прихлупен
стягаше в жежки окови
ротите. Диреше случай
Сюлейман, ала напразно,
да обгради, да заключи, -
Гурко да бъде премазан.

Искаше той да препусне,
да изпревари. Да блъсне
в Дунава храбрите руски
полкове и да разпръсне
облака, що застрашава
златния трон на султана,
турската нявгашна слава
вред по земята пространна.
Искаше той да надмине
себе си, да превъзмогне
страшната руска лавина
в тоя друм кървав и огнен.

Ала и Гурко не спеше
в тоя час. Той се надвеси
над Сюлеймана, що втрещен
гледаше танца несвестен.
Екот и вой на топове,
на барабани и пушки,
на гласове и ножове,
мишци железни, що мушкат,
едри коне, що прегазват,
като светкавици бързи,
сабли, разсичащи пазви,
и рамене с гняв и дързост!

Над равнината просторна
бе заключил котелът
на яростта, бе разтворен
пъкълът, бяха се слели
всички стихии под зноя
в мрачен и тягостен тътен,
в който се лееше боят
мощен, развихрен, размътен.
Всички пружини трептяха
и сред простора навъсен,
сред тегота и уплаха,
турският обръч бе скъсан.

В локва от кръв се изписа
образът на капитана,
паднал от коня си. Ниско
слизаха мършави врани,
за да пируват. Но още
свиреха татък снаряди
и разораваха площи
със кукурузи и млада
тръст, по която горяха
капки кръв. Неподвижно
трима убити там спяха
сън невидян и безгрижен...

Само на Гурка лицето,
строго лице като мрамор,
пак се усмихваше. Ето,
там пред куршуми и пламък
бягаха турци. Победа
светеше върху челото
каменно. Беше той бледен,
и долови как дълбоко
звънна в сърцето му струна.
Щастие там се запали
и като майка целуна
устните на генерала.

ПЕСЕН ТРЕТА

*

Беше преминала топла
нощ. Надалеко кънтяха
писъци, клетви и вопли.
Цяла нощ родната стряха
не замълча, не отдъхна.
Стара Загора не спеше.
Дим от барут беше лъхнал
нейните сънища, беше
цъфнала кървава ружа:
долу горяха селата
с шум и навяваха ужас
в тая зловеща позлата.

Бяха задръстени всички
улици, всички мегдани
от бежанците. Единички
птиците, черните врани,
над запустелите къщи
грачеха. Прашни талиги
тръгваха, да се не връщат
може би. Не кукуригат
вече петлите над сиви
покриви, в сънните двори.
Пламнаха сухите ниви
и почерня кръгозорът.

Целият град през пролома
хукна нагоре. Високо
тоя мравуняк огромен
пъплеше, хванал посока
североизток. Деца и
майки залитаха морни,
без да попитат и знаят
в тия пътеки нагорни
де ще се спрат и осъмнат.
Осиротели и жадни,
те ще пристигнат по тъмно
в Трявна, през буките хладни.

Старата черква бе пълна.
Бяха се скрили и тамо
да се спасяват. Погълна
хиляди. Рамо до рамо,
страшно притиснати, бледи
чакаха боя да почне
и да се свърши с победа.
Никой не знаеше точно
как ще започне и свърши,
но се надяваха. Падна
турски снаряд и прекърши
ореха, клоните хладни.

- Боят започна! помисли
всеки. И трепет затисна
гърлото, после заблъска
вените. Изстрел засъска
в ранния час, и дебели
облаци дим потопиха
улици, зидове бели,
къщи и дворища тихи.
Стълб от мазилка и тухли
с шум се изви и затряска
върху градината бухка –
свлече зелената краска.

*
Съмна се. Боят започна,
боят при Стара Загора.
Буйният бой заклокочи,
всяка стена проговори,
екнаха каменни къщи,
звъннаха вси трепетлики,
чули тръбите могъщи.
Мигове страшни, велики
тука съдбата отрони,
за да се помнят и в песни
да се вплетат и ромонят,
в бъдни години да блеснат.

За да се славят до века
и да напомнят позора
на господарите. Нека
блеснат! Народът разтвори
тоя зандан, дето гниха
толкова годин душите.
Край на молитвите тихи,
гневните сълзи в очите,
край на заблудите! Нека,
нека най-сетне народът
да победи и навеки
да заживее свободен!

*

Боят започна със тръпки,
с песни и възгласи горди.
Идеше, стъпка по стъпка,
Сюлейман с кървави орди.
Тръгваше той окопитен,
с нови безбройни низами,
за да се срещне с орлите
млади, с гърди като камък.
Боят се почна безшумно,
с огън, „аллах” и закани.
Свиреха ядни куршуми,
кършеха люди и грани.

Първа и втора дружина
бяха притиснати силно
и срещу тях се раззина
злобата дива, обилна
на Сюлеймана. Готови
бяха, на щрек, опълченците.
В лютия дъжд от олово
ни една гръд не захленчи, -
пръстите само се бяха
впили във пушките. – Огън
бий! Като сняг се топяха
турските роти пред слога.

Скоро и трета дружина
пламна, и нейният пламък
беше Самарското знаме,
символ на вярност, единност.
То се развя, развълнува,
литна напред и запали
всяко сърце, разцелува
погледа с кървавоален
блясък и после се втурна
в боя без страх. Потрепери
в пушека, дигна се бурно
над опълченците верни.

Идеха все по-сърдити,
с повече бяс враговете.
Бойният глас на Калитин
гръмна, заля редовете:
- Храбри юнаци, пред нас е
мрачният завоевател
турчин, най-зъл и опасен!
Бийте го, братя крилати,
с нож и куршум! Победете
алчният враг с храбростта си! –
Голата сабя сърцата поръси.

Залп се разнесе – и падна
мъртъв Марченко, а с него –
знамето. Пръстите хладни
бяха го вкопчили. Стегнат
беше юмрукът, не пуща!
Ревнаха ордите мрачни
в пристъп отчаян. Разлюшкан
лес пред гърдите юначни.
Друг опълченец издигна
знамето, ала веднага
падна, куршум го достигна.
Смут в редовете пробяга.

Бледен сержант го замести,
знамето дигна високо
и го развя. Много често
тракаха пушки, дълбоко
тънеха всички редути,
падаха воини славно,
с песен във битката люта.
Беше и страшно и явно,
че ще умират, ще загинат
всички при Сенник-могила,
но за честта на родината
даваха сетните сили.

*

Всяка искрица блестеше
в тая борба, всеки трепет
носеше сила, жареше
с гордост сърцата. Нелепи
бяха и плач и стенание.
Бе се превърнало в обич
всяко столетно страдание,
и срещу дивата злоба
на Сюлеймана горяха
тия сърца несломими,
жадни за правда. Те мряха,
шепнейки родното име.

Знамето! Волно, честито,
шумно плющеше начело,
носеше смърт на вразите,
на опълченците – смелост.
Беше продупчено вече
хиляди пъти. Пленено –
никога! Символът вечен
в тая борба разярена
с нищо не бе помрачаван,
никаква сянка. Светиня
беше станало и слава, -
може ли то да загине?

В дим се развихряше боят
неотменим, без почивка.
Никой не сменяше тоя
мор с ведрина и усмивка.
Девет мъчителни часа!
Гърлото вече пресъхна,
устните – неми. Ужасен
пек! От гората не лъхна
хлад. Не дойде и надежда
за подкрепление. Всеки
тука ще мре неизбежно,
тука смъртта ще почука.

*

Боят бе лют и метежен.
Утрото почна с атаки,
пладнята мина в безбрежен
прилив и отлив. Заплака
хладния камък в земята.
Тоя миг беше върховен.
Бурно косеше косата
на яростта и отново
съскаше. Падна ударен
третият смел знаменосец...
Падна той тъкмо в разгара
в устрема нов, съдбоносен.

Павел, ранен и разгърден,
още гърмеше. В очите
бляскаше смелост и твърдост,
а по страните изпити
слизаше кръв из косата.
Беше разрошен и страшен
в крайния миг на разплата.
Боят не бе го уплашил,
ала за знамето само
мислеше и се боеше,
и в задушливия пламък
стреляше той и мълвеше:

- Как ще допуснем туй знаме
да се докосне от вражи
пръсти? О гибел срам и
вечен позор за рода ни!
По-добре да се продъни
тая земя, да ни смаже,
ако останеме живи!
Как ще погледнем в лицето
братята руси? Крепи ни,
мисъл геройска, закриляй
волята и озари ни
с изблик от своята сила!

- Не! Ще умреме на тази
светла поляна, ще браним
знамето, ще го запазим
за синовете! Това ни
казаха тези, които
ни го дариха, това е
смисълът. – „Да победите!
Нека светът да узнае,
че на земята живеят
още славяни достойни
за свобода и че леят
кръв по полетата бойни!”

И побледнял, и отслабнал
Павел повтаряше: - Братя,
по-добре смърт, ако грабне
турчинът знамето! Кратък
ще е животът! Помнете
клетвата, нашите мили
майки, сестри. И завета
скъп на самарци, разкрили
нам любовта си столетна
чрез повереното знаме!
С твърдост и гняв да отметнем
игото, тежкия камък!

- Чуйте тръбата как свири,
да ти настръхнат косите!
Стон се отроня, замира...
Зов е това на бащите,
паднали под ятагана.
Чак от Урал и от Висла
хвъркат към тая поляна,
галят ни братските мисли
и пожелават победа.
Светли очи, овлажнели,
през планината ни гледат
в нашите родни предели!

*

Още лежеше, простряно,
знамето върху земята,
а върху него – обляна
в кръв опълченска ръката,
що го държеше. Неспирно
идеха още пълчища,
кървави, жадни да тръгнат
срещу редута. Но нищо!
Трета дружина ще срещне
напора и ще отблъсне
с урари всички зловещи
гарвани, ще ги разпръсне.

Нека из мрачния полог
завоевателски бликат
ужаси, нека надолу
в пламък и мъки велики
светят и гинат селата
български, жертви невинни
на яростта! Невъзвратно
тоя позор ще се срине!
Острите зъби на хищник,
тия ръце на разбойник,
те ще загинат, излишни
и за живот недостойни!

Почна се бой ръкопашен,
бой за Самарското знаме.
Спусна се Сюлейман страшен
с облаци нови низами,
вражи ръце ненаситни
да заграбят. Но светла
сабя сечеше – Калитин,
бледен и смел, с безаветна
храброст го дигна отново!
И полетя командирът
срещу гора от ножове,
що непрестанно извират.

Но... залюля се Калитин,
падна от коня! Потече
ален поток от гърдите.
Млъкна, не дишаше вече.
Нишо не каза, издъхна
в братските ръце, а барутът
златните къдри бе лъхнал.
И срещу всички редути
турците идеха шумно,
съскаше жежко желязо,
шум, барабани безумни...
Пак настъпление, казън.

*

Тялото на командира
беше понесено. Да ли
ще го положат, на мира
да се стопи? Сред узрели
ниви или под крилати
явори? Но покосени
паднаха върху тревата
тримата окървавени
воини. Всеки намери
лесно смъртта си до своя
смел командир, като верни
скъпи другари във боя.

*

Трета дружина отстъпи,
удряйки с ножа, с приклада.
Пътят бе в кърви окъпан
знамето тя не предаде!
Знамето бе обагрено,
беше продупчено цяло,
ала не беше пленено!
Синьо, червено и бяло –
то се понесе нагоре,
към планината. Разчистен
беше навред кръгозорът,
чак до Балкана разлистен.

*

След като боят заглъхна,
долу градът се намери
пред Сюлеймана, задъхан,
и вместо отдих вечерен –
пламна от всичките ъгли.
Три дни и три нощи цели
грееше той, и на въглен
стана, и прах. Оцелели
хора, пробягваха боси
срещу баира, където
лягаха в сън смъртоносен
под ятагани проклети.

В черквата всички „спасени”
бяха избити. Сред мрака
текнаха струи червени
чак през вратата й, сякаш
алено вино из бъчва...
Слънцето блесна с печален
лик, непрестанно излъчващ
гневни лъчи. То погали
майчини мъртви ресници,
баби с лица ужасени,
смръзнати; бледни дечица
с брадва и нож покосени.

Из пепелища и сажди
пиле не трепваше, цвете
не разцъфтяваше. В жажда
гаснеха сиви дървета.
Покрив не блясваше, само
къщни стени с изгорели
орбити, жертви на пламък,
чезнеха в тия предели,
жадни за лъч. Безистенът
сякаш бе смазан от сприя
сред дървеса обгорени
и между седем джамии.

И от града не остана
гранка. Безмълвни, огромни
облаци дим, нераздрани
от ветрове, като спомен
мрачен летяха нагоре,
чак до лазура, кафяви
и задушливи. В простора
дишаше скръбната слава
на Сюлеймана, изпълнена
с ужас и срам, като дива
нощ на смъртта, среди мълнии...
Зара – погребана жива.

*

Най-подир плъпна бузгунът
бързо нагоре, предвождан
от Сюлеймана, табуна
подир табуна. Тревожно
слушаха люди безсънни
там, през лъките и мрака,
още преди да разсъмне
в обезлюдената Тракия,
през планини, през боази
и през баири и ниви,
как в смъртоносни талази
турска войска се излива.

ПЕСЕН ЧЕТВЪРТА

Горе: върхът бе обхванат
от опълченци, прикрити
зад планината. Зарана
знамето беше забито
сред канарите, плющеше
над нажежената яма,
а Сюлейман пак ревеше
долу при Шипка, низами
пращаше към върховете,
за да обходят и хванат
двете крила на Столетов,
вкопчени здраво в Балкана.

- Тук ще изкупите, мили,
с вашата кръв свободата –
с подвизи, с вашата сила!
Не с чудеса или злато,
не със молитви и песни,
но с мъдростта и кръвта си!
Нашият подвиг да блесне
в тая клисура, да пръснем
с нож и куршум враговете.
Ето, това е победа!
В тая минута помнете,
че милиони ви гледат!

Словото на генерала
ги развълнува отново,
мрачните гънки запали
върху лицата сурови
и се понесе далече
през редовете, звучеше
дълго в сърцата, но вече
незабравимо, ехтеше
горе по светлите чуки
на планината, с огромна
сила се втурваше тука
пак, да звъни, да напомня.

Бяха решени да бранят
тая земя до последна
капчица кръв. Непрестанна
грижа в лицата им, бледни
от гладове и безсъния,
пишеше своите знаци.
Тоя връх днес ще потъне
в кръв, но в кръвта на юнаци
и в песента на херолди
за свободата, безумни
в своята твърдост и болки,
с каменен лик пред куршума!

Тези пет хиляди души
млади сърца устояха
на Сюлеймана, сред пушек,
огън и смъртна заплаха,
три денонощия цели, -
гладни, безсънни, ранени
смъртно, едва оцелели –
ала безсмъртни, студени
пред разкалената бездна,
с дрехи покъсани, голи,
неуязвими, железни,
огнени в своята воля!

*

Нека прекрачат Балкана
турците! Сняг се изсипа,
пустош горите обхвана.
Зимният ватър захлипа
в тръните на равнините.
Трякия в мрак се удави,
опожарена, покрита
сякаш със пепел и лава.
Някъде в тъмните урви
виеха гладни вълци,
лаеха, сякаш се втурват
през дървесата, що хълцат.

Турците се бяха свили
долу, зад Шипка, сред оня
гибелен мраз, който жили
костите. По небосклона
стенеше мразният вихър
на декемврийските нощи,
пълен с печал. Затаиха
дъх низините, а мощни
сенки покриваха всяка
стъпка на вълк или воин,
що прекосяваха в мрака
тези зловещи покои.

Жива душа не трептеше
в тия пространства. Живакът
слизаше всеки ден. Беше
трийсет под нулата. Мракът
криеше стъпките. Птица,
звяр и човек затаиха
дъх. Заскрежени ресници
виснаха вред като тихи
мрежи в леса. Но внезапно
клоните се разлюляха,
от върховете им капна
скрежът безшумно и плахо.

Устремна, неизтощима,
слизаше от планината
руска войска посред зима!
И разлюля се земята
около Шейново, дето
всичките турски войскари
бяха пленени. В полето,
през канарите ударил,
спусна се руският валяк,
непобедим като мълния,
а хоризонтът бе малък
да го обгърне напълно.

Към долината запътен,
слизаше той, ненадминат,
в шеметен устрем и тътен –
крепости силни да срине,
в обич и мир да прегърне
южните братя славяни,
в радостен вик да превърне
техните мъки, събрани
през вековете безсънни.
Там, изкована от злато,
българска реч ще да гръмне
ще разлюлее сърцата!

Българска реч! Като едър
пролетен дъжд се разрони
тя, над света заромони.
Целият свод беше ведър
и я отгласяше. Люди,
слисани, слушаха с радост
и се прегръщаха лудо –
толкова бяха те страдали
в мрака, робували! Славни
мигове се отразиха
в погледа, смръзнат отдавна,
ледна сълза разтопиха.

Литнаха руски драгуни
и възвестиха: - Победа!
И пушкалата чугунни
спряха да бълват и гледат
към враговете. Отпусна
войнът своите клепки,
за да починат, и устни –
в бойния спомен да трепкат.
Дишаше леко гръд млада,
обич в очите засвети.
Рукнаха сълзи на радост,
сдържани цели столетия.

Нека текат тия сълзи
бистри, народни, прекрасни,
пълни с любов! Нека бързо
капнат на воля! Това са
бисери на благодарност
към неуморните братя
освободители, с вярност
служили на свободата
и на победата! Светъл
празник на братство честито,
чудно откликнал завета
и любовта на дедите!

*

Пролет ли светеше горе
над върховете синеоки,
по планините? Разтворен
беше светът, надълбоко
слизаше слънчева струя
сред снеговете, а долу
бързаше с гръм да нахлуе
ведър поток и на воля
да разцелува тревите,
и наведнъж да разкаже
що е видял в планините,
чий образ дивен и снажен.

Беше се листнал безкраен
лес. Опълченецът Павел
стискаше знамето в тая
пролетна утрин и право
в знамето, в светлите гънки
стреляше погледи. Ласкав
беше гладецът му. Звънка
реч изговори. Забляска
спомен за дните горещи.
Трижди отекна просторът,
екотът екот посрещна
и на часа отговори.

- Ти победи, скъпо знаме,
дар от Самара! Премина
през планината голяма,
стига до бряг и родина!
Ти се не сдаде, не падна,
не побледня от уплаха,
не затрепери пред хладни
погледи! Турците клаха,
бесиха моите братя, -
ти ги избави от срам и
как ги научи да бранят
чест и родина, о знаме!

- Твоето бойно кръщение
беше при Стара Загора,
дето борци устремени
паднаха в боя. В простора
дълго звучаха тръбите
и ще звучат. Ще се носи
храбрият глас на Калитин,
всички редути кръстосал.
Силни под твоята сянка,
мряха борците любими
за свобода, с непрестанна
вяра и неустрашимост.

- Знаме честито и гордо!
Ти се развя и над Шипка
срещу османските орди
и победи! Като литна
от равнината на Дунав,
спря се пред Азия, дето
с победоносната буна
ти се огледа в морето.
След сатанинските нощи
изгрев бе ти, който лумна
върху земята, и още –
песен бе ти сладкодумна!

- Целият свят те съгледа
в мрачната кървава доба
как ти гореше и вредом
даваше отдих на роба.
И под горещия вятър,
и под вледения шатър
на планината победно
ти се разгъра със ледена,
смелост във бойния тътен
и съкруши, превъзмогна
всяко съмнение. Пътят,
който измина, бе огнен!

- Вей се на воля, обгръщай
цялата шир: низините
и планините могъщи
и ги пази от вразите!
С пламенна мощ ни облъхвай –
грееща, неустрашима,
жажда в сърцата ни вдъхвай
към свободата, за да има
бунт и борба! Озари ни
с радост живота, закриляй
нашата скъпа родина,
горда чрез твоята сила!

Млъкна той. Все по-дълбоко
шушнеха дъбовете дружно.
Грееха всички посоки:
Дунав, Марица и Тунджа.
Сетния сняг по Балкана
се разтопяваше. Първи
цвят се показа, отрано
цъфнал из братските кърви,
в топла прегръдка потънал.
Знамето и минзухарът
щедро красяха гръдта на
млада, свободна България.

Последна промяна: 2008-01-30 10:55:26
Прочетено: 3480