English
Детска библиотека
Основно меню
Начало
Библиотека Родина
Новини
Проекти и програми
Нови книги
Периодика 2013
Американски кът
За Вас, ученици
Издания
Дигитална библиотека
Читалище Родина
----------
Стара Загора
Култура
Образование
Социални дейности
Старозагорска епархия
Туризъм
----------
Календари
Web връзки
Контакт с нас
Галерия
Съдържание

Търсене
· в каталога на библиотека Родина
· в каталога на фондация Миню Балкански
(книги на френски език)

· в електронните каталози на български библиотеки


Е-БИБЛИОТЕКА
Автори
Раздели
Поезия
Стихотворения за деца
Критика
Хумор и сатира
Пиеси
Пиеси за деца
Преводи
Приказки
Най-новото

Непубликувани стихотворения

Непубликувани стихотворения
Стара Загора, НЧ Даскал Петър Иванов, 2007
Пончо
Препоръчано

Коледунка
Търсене в текст
 
 понеделник, 22 април 2024
Списък на творби
Начало > Поезия > Розовият хляб
Печат  
София, Бълг. писател, 1982
София, Бълг. писател, 1982 
 
Тип: Поезия
Автор: Иван Мирчев
Организация: Други старозагорски автори


ПЪРВАТА ЛЮБОВ

ПРИРОДА

Откъм баира вятърът пристига –
аз ясно виждам образа му бледен,
край мен преминал като тежка книга
разтворена, а в нея поглед сведен
лови гората дива, сякаш птица
заключена в самата му десница.

Не пуща той гората, цяла скрита
в дъха му зъл и в острите му нокти,
косата й се в неговата вплита –
и тъй лежат в набръчканите локви –
и нощ и ден – същински младоженци
и в дъждове се къпят с пълни менци.

Природата се учи от човека,
а не от мъртвото, от мрака и смъртта.
За себе си узнава тя полека,
а в мене се стреми да създаде
хармонията дивна на света –
на мъртвото душа да придаде.

 

ПЪРВАТА ЛЮБОВ

Набола е трева като брада
и цяла нощ на нея е лежала
голяма червеникава звезда.
Сега ще се разсъмне и до бяло
ще грее тя сама от висината,
а с кървите, изтекли от звездата,
ще изтече оная изнемога
на хората, парлива като огън.

Забравило самотност и тъга,
виж как дървото с клоните си гъсти
и странно отзичиво като ехо,
и влюбено съблича тежка дреха
и се облича в тънък муселин,
през който слънцето провира пръсти
и милва затрептялата снага,
изправена и нежна като крин.

Затуй си истина. Но и загадка.
Ти носиш блян, и много чудеса
си дала на света за радост кратка,
и се наричаш Първата Любов.
Ала това – да учиш дървеса
да се събличат и обличат в нов
по-хубав образ, бързо да пленят
сърцето и духа... днес виждам първи път.

 

ЖЕНА

Престанах да димя с цигара редом
с безделници. В един прозорец гледа
дано я видя – пламък и жена,
с коса и взор от гневна светлина
и вече дни и нощи дълго мисля,
поглеждам в огледалото – защо?
Нима душата се превръща в листи,
в издухано от вятъра листо?

И мъртво е в единствената стая
като сърце, което се разделя
с тъгите на света. И сам не зная
защо страните ми са побледнели,
очите ми като че ли гледат вън,
далеч, една невиждана природа
и чуват звън – един нечуван звън,
след който са принудени да бродят.

Тя леко чука по стъклото днеска,
отдавна ще е там и се обляга
на хладния прозорец зад завеска
от есенни съмнения и влага –
и все едно – към своето сърце
ме тя привлича леко и притиска,
а може би усеща и ръце,
и дъх порочен в стаичката ниска.

 

ВДОВЕЦ

Вдовец минава облечен вечерно
и всеко го знае, и всеки го вижда
как с въглен оставя след себе си черно,
на двата ревера затъкнал нощта.
Откакто жена му почина, той трижди
по-скръбен се връща, залюбил света.

Той негде се бави и тегли полека
към себе си нови и нови пътеки.
Така се сродява той с хора и къщи,
които далеч е забравил, и връща
им прежната видимост още по-ярка,
какъвто животът в съня му се мярка.

Понякога цвете в ръка снежнобяла
подава към него красива жена,
но той се отдръпва смутено встрана
и тъй отминава, привикнал да жали
и чака да падне листец от лалето,
едвам да погали душата му клета.

 

ДА СЕ СЪБЕРЕМ

Тук бяха книгите, игрите, детството,
венчалните ни пръстени и гривни,
а после и децата ни тъй дивни,
и старостта, и стихоплетството.
И колко просто беше всичко тук
от първия до сетния ни внук.

Днес никого не срещам. Гари пусти.
Ни майка, ни баща, ни Бонка и Стефанка.
От светлите им стъпки нито сянка
и само дъх от морните ми устни.
А имах ли аз мили хора тука
и где сърцето трябва да почука?

Аз трябваше да чукам днес навред,
да ги намеря и да ги зарадвам,
че без мене толкова години
ще могат ли във сълзи и печали,
ще мога ли и аз да ги прежаля?

Ще дойдат пак сребристи гургулици,
ще се явят облечени в саван,
да се сберат край мене живи птици
и както се усмихват и говорят,
и както светят с рамене и взори –
да ги помилвам с топлата си длан.

 

ГРАДСКА НОЩ

ЛЕГЛО

Това легло е мое. Върху него
лежа и отпочивам, и заспивам.
Нелеко спя, че има нещо диво
в пружината. То няма и пружина,
уви, а само някаква дъска,
която често хлопа, в студ и жега.
Но мога с него дълго да помина,
като лежа на дясната ръка.

Това не е ни жалко, ни велико.
Аз просто нямах време да сменя
дъската му с пружина. И привикнах.
Сега не забелязвам и не пречи
да се струи край мене светлина,
за да лети душата надалече,
додето и дъската стане мека.
С какво не се е примирил човекът.

Почти забравих всичко и нехая
за старото легло. Виж колко много
деца край нас растат като цветя
и колко много нужно е на края
да мислим за децата ний, на слога
на днеска и на утрешния ден.
Отдавна е омръзнал оня сън,
люлян от стария камбанен звън.

 

ПРЕДЧУВСТВИЯ

В далечна някоя казарма свири
„проверка” – и в душата ми се връща
тих спомен за отминали другари,
с които сме се водили до в къщи,
когато вечер слънцето догаря,
и сме се черпили с ракийка зла
под крушата с раперени крила.
О, тъмни нощи с грейнали кумири!

Принудени да скитаме сами,
сега не можем вече да се виждаме,
не ще намерим нигде стара хижа,
където някой да ни призове
през трепетните хладни часове.
Сега дъждът без шум ще заръми:
пропадайте, листа, гнезда и клони –
днес бурята без жал ще ви отрони!

Там някъде в мъглата се разлива
дъхът на есента, размесен с капки
и с първата печал необяснима
на онова, което няма име:
душа ли е, или е песен сива,
или това са падналите шапки
на трепетликите върху снега,
или са нови сенки на брега?

 

ВЕТРОПОКАЗАТЕЛ

Тук някъде в махлата ни трептеше
и скърцаше стар ветропоказател,
от турсо време своя стан заклатил
върху трупа на сухата череша –
и цвилеше към дъсчената къща.
Ний вярвахме, че вятъра той връща
с понесените облаци назад
в подмолите на някой таен свят.

Ний вярваме в оная странна тайна,
че ветропоказателят е дух,
водач и прорицател на незнайни,
замесени от мляко и от пух,
чудовища, мъгли и ветрове
и несъкрушими стари светове
в хилядо една нощи сътворени
и в мъртви преизподни приютени.

Ний вярвахме, защото бяхме прости,
направени от глина и вода.
Така си ний живеехме заспало
и кръстехме се щом зачуем само,
че смърт върви до морното ни рамо
или запей желязното клепало –
на мъртъвците хлопащите кости
под гробищната хлътнала греда.

Столетие без ветропоказател
минаваме и нощите, и дните.
И духат ветровете, и не духат
в чистилището на душата куха.
Но времето е също: ваятел
на нашия живот, на съсипаните
и болките – еднички наши гости,
които ни превръщат в крехки кости.

 

ЧИЙ ДОМ?

Какъв следобед, равен на година
и тежък с най-различни преживелици
и с мартенски прекъсвани виелици,
които не понечих да премина!
От покрива изстисквани води
и сняг замръзнал с котешки следи.

И в кафенето нямаше живот –
и хората, и масите мълчаха
потресени, потънали в уплаха
на бурята от бесния й ход –
забравеното псе навън скимтеше
до портата присвито безутешно.

Довечера, когато се стъмни
и всеки спре в любимото си място,
на скръбния не ще ли бъде тясно?
О, ти бедняко стар, сред кой простор,
къде ще устремиш ръка и взор,
чий дом ще те обгърне с топлина?

 

ГРАДСКА НОЩ

Раняват ни думите в бурята казани,
онези дълбоки, отмерени думи,
в жестоката памет останли врязани.
Те дълго ни гонят по нашите друми,
покриват челата ни с облаци гъсти,
и нашите мисли започват да блъскат.

Готовите чаши препълнение с „лудото”,
които горещата нощ пресуши,
останаха сухи, но още ни будят,
звънят в непокорните наши души –
и чуйте как звънват (нима са пияни?),
или не дочувам гласа на стакана?

Защо ли го спомням в часа на лазурност,
нима са достойни за днешното време,
когато вълните се дигат тъй бурно,
без вятър достигат небето, големи
порастват и хващат звезди в полумрак,
дъровото се спира пред нощния праг?

Настава часът и на градската нощ
с високите палми, изпълнени с мощ
и топлия шепот, от който трепери
гласът на върбата пред моите двери.
Тя вече се готви да влезе при мене,
в съня ми да вее с две вейки зелени.

 

ПРОЛЕТЕН ВЯТЪР

КЪТ В ГОРАТА

Там дето водата бълбука,
стар извор е може би там
и нова коприна и плам
тъче и отлива до буката,
и всички листа са гъдулки
с преплетени струни зелени,
а всички русалки са булки
от нашия свят сътворени.

Ще ида при тия русалки,
там дето водата бълбука
и всички – големи и малки –
се вслушват в познатите струни
и знаят, че слънце е тука
стопило пътеките лунни,
да хващат орли и лисици,
простреляни вълци и птици.

 

ПРОЛЕТЕН ВЯТЪР

На Димитър Пантелеев

Вие дойдохте навреме, когато
бялата слива цъфти, а по дворите
всеки на себе си нещо шепти,
и по пътеките слънчево злато
лепне по дрехи, по всички врати,
с първите вейки сърдечно говорите...
Жив ни бъдете вий, пролетен вятър,
блъскайте порти, будете сърцата!

Аз ви познавам от много години –
бяхте вий всякога моето щастие,
носехте радост на бедните хора.
Вие пробуждахте мъртви градини,
да ги спасите от смърт и печали
и да им вдъхнете огнени страсти...
Вие заварихте нас незаспали,
бавно умиращи с поглед разтворен.

Вие пробудихте нас. Да спасите
нашите бедни човешки съдби,
да замените студа и неволите
в нашите тежки и дълги борби
с песни и мъдрост и жар на мечтите.
Вие пристигнахте, да измолите
хляб за душите ни морни и жадни,
слънце – за нашето истинско пладне.

Жив ни бъдете вий, пролетен вятър,
дайте ни вашите живи цветя
люлки от тях да сплетем за децата
и да изваем венец на живота –
че да поканим с безкрайна охота
светъл Гергьовден пред всяка врата.
Жив ни бъдете вий, Пролетен вятър,
блъскайте портите, лейте водата!

 

ВОДЕНИЧАР

Нима не виждат воденицата
и върху нея птицата,
която спи с отворени очи?

Сега денят е розов селски хляб,
от който всеки пътник си отчупва
и търси по стъгдите да си купи,
да се не лута после като сляп.
Горко на бедния воденичар,
ако реката спадне и пресъхне,
а колелото спре, за да заглъхне
безсмъртната му песен в лятна жар.

Горко му. Тука хора ще се лутнат
с каруци, морни мулета, торби,
а той ще се оплаква, ще скърби,
ще чупи пръсти в огнена полуда.
Какво ще им говори? Ще мълчи.
Нима не виждат? Мъртвата воденица
и върху нея смъртоносна птица,
която спи с отворени очи?

И те ще си отиват, ще трептят
за нивите, които се топят
под огъня, ще спират в странен път
минутите на времето безмерно.
А бедствието всеки ден ще расне
с тревогите за утрешния ден.
Воденичарят ще стои вдървен
пред воденицата, за да угасне.

 

ХОРИЗОНТ

Оттук се вижда цялата земя
и можеш да погледнеш и съзреш,
ако окото ти е устроено чудно.
Ти мислиш, че чертата в хоризонта
е някаква безмислена тъма, 0
където не намираш нищо будно –
ни улица, ни къща, ни кадеж,
ни стар войник, завърнал се от фронта.

Заключен в тоя ден посред лалета
и в мисли за жената, ослепила
ума ти с оня блясък на гласа,
като стакан с червено старо вино,
ти никога не виждаш колко свети
далечината сутрин като свила,
небето се издига, става синьо
с величието бурно на часа.

Усещаш ведрината, нещо странно –
акациите, които днес цъфтят,
обилно раждат луди цветове
и сладко изобилие те хваща
за гърлото – не е ли още рано
да се затваряме край тоя път,
където всичко живо ни зове
и в огнени прегръдки ни изпраща?

 

МОЯТА РАДОСТ

БАЩИНСТВО

Разсъмва се, вървим сами по моста –
баща ми, аз и сенките ни две.
Едва-едва баща ми ме докосва
и в тъмното гласът му ме зове
и казва той: „Хвани ме, сине мой,
за рамото, че мрат лъчите лунни,
а мостът е прогонил и като струна
трепти под нас в зловещия покой.

Върви до мене, слабо същество,
изваяно от моите недра
и никога не питай ме какво
ще ни нападне в мрачната гора,
щом ти вървиш до бащиното рамо
и сянката се движи подир двама.
Върви, дете невинно, не отвързвай
ръката си от мене и не бързай!”

Защо не спиш, ти моя хладна вечер?
Напомних ти за моя мил баща
и за дланта, заровена далече.
Разказах за любимите уста,
изпълнени с човешката му ласка
в столетието, гдето се родих.
И тръгна бавно моята каляска
с един трептящ, великолепен стих.

 

ПРО ДОМО СУА

Един приятел на шега ми каза:
„Ти пееш днес като същински славей.”
Тъй трябваше. Една ръка гореща
да сложи цвят в душевната ти ваза.
Без нежната похвала как ще срещаш
надеждата с усмихнати очи,
какъв промисъл в тоя свят остава,
за да разискря мисли и лъчи?

 

ЗАГАДКА

В душата беше хладно и се къпех
в мъглите ноеврийски и едва
поемах дъх, и в моята глава
отекваха размерени и тъпи
кънтежите на моето сърце.
По гладкото премръзнало лице
се плъзгаха полека ледовете
на зимата, от бял кристал излети.

В живота ми умираше една
очаквана, бленувана жена –
като родина скъпа и печална
с неизчерпаем взор като морето
и златен звън в гласа като монета,
която е живяла векове
и свети ни, и мами, и зове
с устата си, с очите си прощални.

Косите ми не помнят вече нищо.
Случаен пътник през нощта съм аз,
чиято жажда никой не насища
и паметта ми никой не пробужда,
за да разкрий живота в тоя час –
ту светъл, ту стъкмен в ръката чужда.

Живота ми за мене е загадка –
като градчето с уличката кратка.

 

БЛАГОСЛОВЕН ЧАСЪТ

Това, което чакам, не протяга
ръката си към мен, освен дъждът,
от който се боя, когато иде
с блестящи гръмотевици и влага.
Един-единствен дъжд за първи път
дойде без гръм, закана и обиди.

Това, което има да се случи,
пожар или обърната кола,
или удавено дете във ручей,
то иде непринудено и смело,
и бързо като пусната стрела
от мисълта към хубавото дело.

Затуй не се боя и като скитник
вървя през разцъфтелите села
и градове и от сърце се радвам
на хубавата мисъл на човека,
че бързо се подготви да излитне
като орел на своите крила –

за да възпре издигнатата брадва,
да я смути, да падне по-полека
и никога да се не дигне вече.
Благословен да е часът, когато
се пали мисълта и зрей Земята
и мислите се носят надалече.

 

ЛИПИ

Не къщите, а шумните липи
с грамадните корони от листа,
напомнящи величествени сгради –
от моята вселена водопади –
свещени късове от вечността:
духът ми върху тях се днес крепи.

Дохожда ден, когато всичко ражда
и се облича в нов неземен чар,
приема гордо съдържание и жар
от огъня на земното сърце,
величие от слънчевата жажда
и тласък от човешките ръце.

Аз искам да достигна върховете
на клоните ви, трепетни липи –
на вашето нечувано създвучие,
което на безупречност ви учи.
Към облака нагоре ме носете,
че болката ми в него да заспи!

 

МОЯТА РАДОСТ

Дървесата ме срещат зачудени,
небесата ме помнят на път.
Н. Лилиев

Забравен от всички, от хора и сън,
зад моя затворен прозорец мълча,
но в мене отеква неспирният звън
на целия свят като първа лъча:
с самото ми слънце е вгнезден светът
и в моята чаша два бисера бдят.

Не съм се уплашил от нищо, а просто
не мога да спя и духът ми пътува,
без миг да почине и тръгва на гости
по моите близки места – се чува
как свири с цигулка една под сурдинка
и моята радост е малка стотинка.

Разбирам, че никой не слуша това
и пак се не плаша, че нямам слова,
с които да вдъхна на мъртвите пламък.
В устата ми словото ставало камък
и хлад оросявал души и сърца,
родени навярно под слепи слънца.

И гордите сълзи в очите ми парят,
че в двете ми сълзи се палят пожари,
в самото ми слънце е вгнезден светът.
Отворен е моят прозорец навън
и вредом отеква световният звън –
на целия свят, - сякаш буря на път.

 

ДЕТСКАТА КУТИЯ

ЩЕ ДОЙДЕ КОРАБ

Аз бих се хвърлил в бягство и в бягство бих гладувал,
а може би в пиратство бих сложил своя край –
тогава ще престане сърцето да лудува
и в тишина студена нов трепет ще узнай.

Аз бих загинал даже зъл дух да ме накаже
да карам воденица, сам камък да въртя
и тъй да натежава по пътя ми тогава
онуй, което дава нов тласък да цъфтя.

Тогава ще престане леглото да пустее,
светът не ще изглежда такъв осиротял,
и кораб горд ще дойде, платното ще запее,
а корабът ще свети по-сребърен, по-бял.

Но кой ще плува в него, във кораба невиждан,
надеждатата мечтана от стария ни глад,
от който се започва животът на човека
и винаги се свършва в познатия ни свят?

Светът ще бъде светъл – нов свят ще се роди,
той някъде се бави или очаква скрит,
за да ме лизне с огън, да ме гасят води
из някоя пътека на някой тъмен рид.

Днес две очи ме гледат, но аз ги не познавам,
а те дълбоко виждат, държат ме в своя власт,
проникват бавно в мене, дори издават глас,
като че гледат в книга, където ясно плавам.

 

ЧАСОВНИК НА КУЛАТА

В нашия град има улица, гдето
в кулата дреме часовник бездушен.
Около него кипи до небето
глъч и движение... всичко се слуша:
тежкият въздух догоре кънти,
вред са разтворени тежки врати.

Ала часовникът плахо мълчи,
сякаш е сухо дърво или камък,
слънце простреляно, празни очи,
щедро изтекли сред бойния пламък
в някоя странна и дива война.
Взета душата му – сноп светлина.

Вече затихнал, останал на края,
никой за него не иска да знае.
Тука е спрелият нявга часовник,
в старата кула забравен любовник.
Вече не диша той, няма печал,
никой не помни кога е умрял.

 

ДЕТСКАТА КУТИЯ

Отключено е вред като в поле,
отключени са моите криле
като в небето облаците диви,
като в гората всички самодиви
с печалните и пламенни очи,
в които вечер вечността ечи.

Отключен е прозорецът старинен,
през който влиза нощната луна,
за да остави своя дъх невинен,
вратите, бездиханните завеси,
стълбището, където мама внесе
най-първата звездица светлина.

Аз нямам ключове и не заключвам
ни хляба и маслините, ни книги,
не се боя от мрака, като ручей
заспивам и сънувам, и достигам
за кратка лятна нощ през лесовете
до сините предели на морето.

Единствено на детската кутия
за моливи и розовата гума
аз имах жълто, дребничко ключе
по-малко от сърцето на врабче,
но го изгубих в дъбовата шума...
И оттогава – скръб и немотия.

 

ШЕСТНАДЕСЕТА СОНАТА

РОЖДЕНИЕ НА СПОМЕНА

На Роза и Генчо Узунови

Нощта за сън пристига, затваря всяка книга
и стъпва по тревите, по меките треви
и нищо не говори с печалните си взори,
а може би не вижда, сънува и върви.

Като дърво зелено, широко разклонено,
тя слиза от баира и мести своя трон –
така пристъпва с трепет по всеки хладен хребет,
почивката си носи под буковия клон.

И чувам звън от арфа в пътеката на парка,
брезата странно свири с листа от кехлибар,
а тук нощта ме дебне между звездите дребни
и устни ми подава като любовен дар.

Деца, не се чудете на моята заблуда,
но чакайте ще дойда светилник да внеса,
преди да се разсъмне пред къщицата тъмна
и радост ще събудя под всички небеса.

Като си спомня с радост за дивната ви младост,
все повече се влюбвам в живота ви до днес
и сам съм се досетил, че съм пристъпил светъл
към любовта ви вярна, родена в моя чест.

Тук споменът е всичко. Той днес е жива птичка
и би разказал вярно най-дребните неща,
той в паметта разравя столетната жарава,
по пръстите му никнат и вейки, и листа.

 

БЛАГОДАРЯ

Чрез твоята безкрайност часовете
потичат като вечни водопади
и като сън в душите ни попиват
и там остава нещо да ни свети:
очите ни, тъй безпределно млади,
а в двора ни – една безсмъртна слива.
Ти всичко пак ни спомняш и ни връщаш
и топлиш ни като прегръдка съща.

Ти връщаш туй, което беше взел,
усмивките, загаснали в сърцата,
дори и пръстените на ръцете
и гривните, направени от тел,
които спомнят бедното ни време
и жалбите, тъгите ни големи,
в оскъдица превърнатите дни
и всичките душевни глъбини.

Ти всичко взе, но не можа да вземеш
възторзите и нявгашните песни
в зарадваната къща на душата
и вътре в нея скритите чудесни
пристанища и планини от злато,
превърнати падения в подеми...
Благодаря ти, пламенен живот,
благословен да бъде твоят плод.

 

ШЕСТНАДЕСЕТА СОНАТА

На Стефанка Мирчева

Зад розите аз гледам синините
при всяка нова огнена лъча –
на своята любима през очите.
Тук слънцето ме грее като камък
и учи ме дълбоко да мълча,
и да търпя жестокия му пламък,
и зъбите ми час по час да кърти,
за да получа истинско безсмъртие.

За тези незаслужени и други
страдания сам аз ще съм виновен
и сам ще се лиша от теменуги,
но в паметта ми някъде се ражда
чаровната соната на Бетховен
и тя изтласква всички стари сажди,
проникнали в съня, в гласа ми слаб,
вгорчили моя ден, кората хляб.

И става светло с музиката дивна,
крила се сблъскват в моето сърце
и ме издигат леко две ръце
бленувани и гладки като бивни.
При мене слизат птиците сами,
гъмжи изпълнен с птици небосклон –
прегръщат ме от обич... И шуми
брезата в мене с нов разлистен клон.

 

НА ПРАГА

ИЗХВРЪКВАЙ, ПТИЧЕ!

След бурята започват пак високи
човешки гласове. Страхът е минал.
Дъхът на бурята лежи застинал,
изгряват небесата синеоки.
Жените се целуват и прегръщат
край срутената изгоряла къща:
„Нали сме живи ний, нали сме живи.”
Разтварят се очите им красиви.

Из огнената пяна на небето
изхвръква малко птиче като кутре
и сбира с крясък всичките врабчета
да се вълнуват в тая хладна сутрин,
предвестници на новата ни пролет.
И агънца започваха да колят,
минава пролет в цялото море
и никой тук не може да я спре.

Човечна си и съвършена ти
като адажиото на Девета
симфония с безбрежните полета
на радостта и нейните мечти,
на Шилер в Одата на свободата,
превърната във ода на мечтата.
Опивай се във пролетното утро,
изхвръквай, птиче малко, като кутре!

 

НЕОЧАКВАН ОБРАЗ

Забравих те. Животът пожела
да те прогоня сам от паметта си,
и да отмина мрачен и навъсен,
и тежко да мълча като скала.
Така минава ден и два, и три,
сърцето ми престава да гори.

На твоят образ блясва неочакван
като запалена лампа в стая,
където е почивала нощта.
Ръцете ти пламтят, гласът изплаква –
и дълго се страхувам да позная
лицето си, единствено в света.

Това си ти. Пристигнала. Тревожна.
По сянката, по стъпките нечути
протичам неспокойната ти мисъл
и тръгвам по пътеки невъзможни,
по криволичещия лъч, записал
последните издъхнали минути.

Така между стените днес тече,
изтича моя пламенен живот.
Или е сън това... или момче,
което в мен лудува като плод,
преди да се роди и заживее
в пронизаната риза на злодея?

 

ВОДА

Цял век шурти водата воденична
и два огромни камъка върти.
Умората й стана безгранична,
досадата порасна, но мечти
родиха камъните й крилати
надежди до размери непознати.

Така и днес водата се сражава
и не прекъсва своето вълнение,
достигнало безумие и вечност,
и вярност към живота, горда слава
от блясъка на земната нетленност,
пътека на безкрайност и далечност.

Шурти вода, умирай и се раждай,
троши, дълбай, крепи неповторимото
и сила дай на раменете слаби,
не давай на грабителя да граби,
не пращай на баща ми тежка жажда,
не го оставяй камилар в пустинята!

Вървя след теб да чувам песента
и твоят дъх, от който се започва
рождението ти, едно в света,
душата ти добра и непорочна.
От теб не ще се никога откажа –
от устрема, огнената жажда!

 

НА ПРАГА

От здрача и от нашта кръв сега
се трупа нощ. И вън е вече тъмно.
Отсядам плах и тих като слуга
и чакам върху прага да се съмне.
Или да вляза в кръчмата, че бързо
да ме опият чашките, тютюнът,
да се събуди старата ми дързост,
а мислите ми в хор да се разбунят?

Бих дал тогаз ответ на всички трудни
истории, за моите надменни
приятели, за моите засмени
очи, в които греят ранобудни
пристанища по земния ми друм,
потънали в богатства, звън и шум.
Така вървя надолу, всичко зъзне
в душата ми, но смърт не ще да дръзне.

Аз нямам вече сълзи и не трябва
да задушавам пролетния смях.
Минава ниско вятърът и грабва
от моето повяхнало сърце
засъхналите ми усмивки с тях
и облаци по старото лице.
Но в гърлото ми буди песен жива.

Последна промяна: 2008-01-08 23:21:06
Прочетено: 2076

Подробна информация

автор
Иван Мирчев
Организация: Други старозагорски автори
Творби: 13
Иван МИРЧЕВ е роден на 11 октомври 1897 г. в гр. Стара Загора. За пръв път печата стихове през 1914 г. в сп. „Бисери”, редактирано от Ив. Ст. Андрейчин. От 1916 до 1918 е редактор на сп. „Хризантеми” (Стара Загора). Сътрудничи със стихове на сп. „Везни”, „Начало”, „Съдба”, „Златорог”, „Читалище”, „Пламък”, „Септември”, на в. „Млада България”, „Светлоструй”, „Литературен час”, „Литературен подем”, „Лост”, „Литературен фронт” и др. Член на СБП. Умира на 14 април 1982 г.

Автор на стихосбирките:
Реките викат, 1920
Тринадесет мистерии, 1921 (в съавт. с Иван Хаджихристов)
Есенна флейта, 1924
Елегии, 1926
Видения, 1928
Отстранена земя, 1929
Златно и синьо, 1935
Сонети, 1935
Кажете, небеса, 1942
Сонети за житото, 1942
Самарско знаме, 1951
Срещи с Гео, 1956
Прозорецът се отваря, 1957
Звезди над Нева, 1961
Чудесното преображение, 1963
Парламент на чувствата, 1965
Часовник на стареца, 1967
Избрани стихове, 1968
Есенни наздравици, 1971
Гнездо от съчки, 1976
Младост, 1977
Цигулка под прозореца, 1980
Розовият хляб, 1982



Изпратате съобщение на/за автора
Име:

Имейл:

Телефон:

Съобщение:


                   
   
PC-TM
СБИР
 
Център за независим живот
Национален младежки поетичен конкурс "Веселин Ханчев"
Конкурс за млади изпълнители
 
Bemis Public Library
       


Етичен кодекс на библиотекарите в Република България

        English version
Go to top of page  Начало | Библиотека Родина | Новини | Проекти и програми | Нови книги | Периодика 2013 | Американски кът | За Вас, ученици | Издания | Дигитална библиотека | Читалище Родина | Стара Загора | Култура | Образование | Социални дейности | Старозагорска епархия | Туризъм | Календари | Web връзки | Контакт с нас | Галерия | Съдържание |