Тип: Поезия
Автор: Иван Груев
Организация: Дружество на писателите Стара Загора

***

Истинската любов
се разпознава лесно:

тя е с пресъхнали устни
и с недоспали очи,
ръцете й са малки,
тя няма глас,
облечена е в старите си дрехи;

тя никога не си отива,
за себе си не пази нищо
и винаги е тъжна и самотна.

***

Хиляди пъти бих се влюбил във тебе,
във всяка твоя усмивка и дума
и благославям печалния жребий
да те обичам до смърт и безумие.

Аз ще те търся и ще те викам,
ще те намирам и ще те губя...
Хиляди пъти бих те обикнал,
веднъж не мога да те разлюбя.

***

Дали разсъмна вън или снегът
осъди тази нощ да бъде бяла?
Сълзи на ангели, снежинките валят,
понесени от вятър карнавален.

Не гледай тъмния прозорец и не питай
защо надничат призраци – не зная.
Душите ни – две нежни сенки – скитат
из белите пространства на безкрая.

Безсъние от музика... И пустота в очите...
Снегът навън е тих и непосилен –
сълзи на тъжни ангели, които
до края на нощта ще ни закрилят.

***

Как попаднахме в тоя призрачен град,
който сякаш е преживял катастрофа?...
На ъгъла някакъв скитник сакат
слага луната в боклукчийската кофа.

Не викай – всички отдавна безчувствено спят
и никой непотребни луни не спасява –
твоята слаба ръка е опора на целия свят
и аз се държа за нея като че ослепявам.

Преведи ме под това разрушено небе до твоите устни –
докато ги целувам, нощта ще избелее отново,
после скитника ще нахраним, луната ще пуснем
и ще я хвърлим във утрото като златна подкова.

***

Направен съм от теб и мен.

Със две сърца обичам този свят
и с две сърца понякога
тъгувам и се радвам.

И с четири очи
се взирам в мрака –
стена, която ме разделя
на теб и мен.

***

и ужасът да бъдеш девствен.
Н. Лилиев

Сто пъти се разделях с тебе,
във всичко свято гневно се заричах,
че ще захвърля жалкия си жребий
все тъй по кучешки да те обичам.

Но щом те срещна в някой тъжен ден,
пак като вихър във душата ми се втурват
и щастието, че ще бъдеш с мен,
и ужасът да бъда влюбен в курва.

И завъртя на малкия ти пръст,
загубвах чувството за мярка и за драма,
а Любовта, разпъната на кръст,
разкъсваше завесите на всички мои храмове.

Умираше, възкръсваше отново –
като безплътна птица от изгоряла клада
и искаше с крила от восък и олово
в небето да лети, а не в калта да пада.

***

Ах, как много на свете кошек...
С. Есенин

Колко много котки... И така се любят,
че луната пада в тъмните черници.
На Есенин ли или на мен се чудиш –
котките са улични царици.

Грациозни, диви, мъркащи и плахи –
зениците им във мрачината светят...
Има нещо общо сякаш между тях и
жадните души на странните поети.

Знам, че ставам смешен... Е, добре тогава,
ти ела до мене – тази нощ е наша,
разпусни косите си и седни отляво –
до сърцето ми – като пред празна чаша.

Ще си спомним всичко и ще ни е мъчно,
че дори така сме разделени...
А до сутринта като във димна кръчма
ще гуляй в душата ми Есенин.

***

Тя дойде като дъжд. Завъля върху мене.
Аз подгизнах от нея до кости.
Омагьоса ме в хищник и във цвят на растение,
който само пчелите докосват.

После тя стана, безразлична и гола,
като зъб ме извади, без упойка и думи
и облече живота си, метнат на стола,
аз лежах заразен от любовната чума.

Само пръста си мръдна и за миг сгромоляса
всичко, което с години изграждах,
в съсипни го превърна, в купчина пепел и пясък,
и ме изтри от очите си като лепкава сажда.

Усмихна се леко и си среса косата.
Като статуя беше – без възторг, без досада.
После си тръгна, аз затръшнах вратата –
като гръм след пороя. И потекоха вади.

КЪСНА ЛЮБОВ

Устните ми твойте устни търсят,
пръстите – изящните ти линии...
Ти ли закъсня или избързах
аз преди да се разминем?

И живота си – на сто парчета счупен –
пак без смисъл разпилявам...
Знам оная престаряла глупост:
късната любов изпепелява.

Може би наистина е късно.
Може ти да си последната измама.
Мъртвият не може да възкръсне,
а за счупени съдби лепило няма.

И не зная как да те наричам –
думите са празни като пръстени...
Нека просто тъй да те обичам –
Любовта живее и некръстена.

***

Когато си сама и очите ти станат
две малки кладенчета от тъга,
и усмивката не каца върху устните ти
като птица, подплашена от нещо,
ела при мен
и аз ще бъда
радост.

Когато бъдеш безразлична
към хората и слънцето
и вятърът разнася стъпките ти
като есенни листа по улиците,
ела при мен
и аз ще бъда
обич.

Когато ти омръзне радостта,
прати я като весело дете
да поиграй на двора,
а ти ела при мен
и аз ще бъда
болка.

***

Виолетови са хризантемите, а вазата – прозрачна,
виолетови са сенките и облаците – брегове на синевата,
сънищата на разсъмване и думите,
и очите ти, когато гледам в тях,
са виолетови.

Прецъфтяха хризантемите, а сенките са вече нощ.
Облаците се разтвориха в небето.
Сънищата отлетяха подир тях.
Мислите са котви, хвърлени във самотата.
Даже вазата изгуби своята прозрачност.

А очите ти, когато гледам в тях,
са виолетови.

КАРМЕН

Циганко, на карти поврачувай –
бях вале, сега съм поп спатия,
но у мен не спира да бушува
на живота светлата стихия.

Разкажи какво ме чака още.
Като стих ли любовта е къса?
Кастанетите на полудели нощи
и в смъртта съня ми ще разкъсват.

С тънки пръсти раните превърза,
но не спря кръвта от тях да блика
и пред нас сега – кошмари бързи –
падат туз, седмица, дама пика.

Изгони магията от мене,
премахни със устни тъмната умора,
но побързай – от съседни сцени
идат весели тореадори.

Колко евтино в живота струва
младостта – кама във мен строшена...
Пей за нея, Кармен, и танцувай
своята последна хабанера.

***

По навик стар един без друг живеем
като във омагьосана страна
и в кладенеца на деня сребрее
последната му кофа светлина.

Не знам дали обичам или страдам,
дали за мен си близка или чужда –
приличам на листо, което пада
без суета – от всичко най-ненужна.

И пълен с безразличие и скука,
пак този ден далеч от теб премина,
и спря със мен под някакъв мъждукащ
фенер във станционната градина.

Живота си отдавна не пресмятам –
каквото още трябва, ще се случи.
Подире ми се влачи Самотата –
окъсана и вярна като куче.

***

Докосвам те единствено със устни,
по болката разбирам, че те има –
когато си със мен, когато ме напуснеш
през някой тъжен ден в една безкрайна зима.

Като слепец със пръсти те намирам
и ходя по чертите ти през дългите недели...
Понякога човек създава и кумири –
със някого тъгата да разделя.

Душата може и да те преболедува,
когато пак за самота ще е готова...
С ухо на твойта гръд сега аз чувам:
животът вика – да го сътворим отново.

Навън е вечер, вятърът бушува
и с нокти от сребро разкъсва мрака...
Гърдата ти в ръката ми сънува,
че кърми този свят със светлото си мляко.

***

През дъжда – с един реквизитен чадър,
с една илюзия в четвъртата чакра...
Исках да бъда със всички добър,
а като в пропаст пропадам в мрака.

И кой съм аз – неразрешим въпрос:
дете, което утре ще проходи,
разбойникът отляво на Христос
или войникът, който Го прободе?

Исках да бъда щастлив и добър,
а зъл и изкалян в нощта пропадам...
До мене – с един реквизитен чадър –
върви Любовта ми, с парфюм от ада.

***

И за себя – я пью.
А. Ахматова

За погледа ти – нежно-безразличен,
за устните ти – безутешно-сънни,
затуй, че безнадеждно те обичам,
аз тази вечер пия пак до дъно.

Затуй, че ще си ида и че няма
след мен да тръгнеш като сянка тъмна,
затуй, че любовта е глухоняма,
аз тази вечер пия пак до дъно.

До дъното на чашата, в която,
обесена на лампата, виси
нощта, безкрайна като самотата.
Дано по пътя Бог да ме спаси.

СВАТБЕНО

Без тържества и поповесе оженихме вчера.
Слънцето, което залязваше, ни беше свидетел.
Ти ми каза, че най-после си ме намерила,
аз те целунах по рамото и то засвети.

Нямахме пръстени – да не стягаме с обръчи
своите пориви или грешните си желания,
не се заклехме докрая да се обичаме –
отдавна не вярваме на обещания.

Пихме на пейката бира, а в залеза
сенки на птици се гонеха и се преплитаха,
мълчаливо ги гледахме, а после ти каза,
че своята сватба празнуват със тях душите ни.

Тръгнахме бавно край прашните летни дървета,
вместо букети липови клонки накърших –
за сватбеното ни пътешествие – това, което
някога, след раздялата ни, ще свърши.

***

Задушна нощ в прегръдката на юли –
като в утробата на рибата на Йона...
Сълзи текат по бледите ти скули –
приличаш на разплакана икона.

Защо животът ни измами? – питаш.
С какви ли грехове сме разгневили Бога?
Една след друга гаснеха звездите
през тази нощ – с една луна двурога.

Къде избяга щастието? – питаш.
Така ли ще е отсега нататък?...
Недей – ще те погаля по косите
и ще те полюлея на луната.

Но облак ли я скри? Къде изчезна?
И пак сме сякаш в рибата на Йона –
изгубени в нощта безлунна и беззвездна –
разлюбен мъж прегърнал разплакана икона.

***

Тръгваш ли? Добре, ще те изпратя.
Да изпушим още по една цигара.
После ще се върна – Самотата
ще върви с чадър по тротоара.

На познатите разсеяно ще кима,
ще подмине кръчмата в квартала –
безразлична, смръщена, несъвместима
с нищо, със което вчера е живяла.

После всичко пак ще се повтори –
входа, ключа, стълбите, където
ще изчака тихо асансьора
и ще се издигне към небето.

Две дълбоки бръчки във душата
и димът нагарча на езика...
Тръгваш ли? Добре, ще те изпратя.
После ще почистя пепелника.

***

Тя завърза синия си шал
и прекара пръсти през косата,
тръгна си, без да изпита жал,
не затръшна даже и вратата.

Все едно, че сянка се изниза,
все едно, че беше литнал гълъб...
И дочух как стъпките й слизат
от душата ми като по стълба.

Тръгна си без упреци и сълзи,
без да чака нещо, нищо не поиска...
И видях, че стъпките й бързи
спряха до сладкарницата близка.

Все едно, че нищо на загуби.
Все едно, че вече бях умрял...
А отдолу, още в мене влюбен,
ми помаха синият й шал.

***

Коя бе ти, когато те намерих,
защо си тръгваш днес – дори не питам –
раздели, срещи, обич, изневери –
какво в живота си не съм изпитал?

Аз имам свои върхове и дълги
пустини , през които съм преминал,
погребани мечти, неизплатени дългове,
щастливи и пропаднали години.

И тоя сън: пред мене тъмно светят
очите ти, вселената побрали,
и тръпнат разцъфтелите дървета,
обули сенките си – пролетни сандали.

А от върха на своето дърво
един безсънен бухал се обажда –
да ни напомни: “Злото е Добро,
измъчено до смърт от глад и жажда.”

***

И то же в вас очарованье,
И та в душе моей любовь.
Ф. Тютчев

А в нашата случайна среща
напразно търсих порив нов –
и в двама ни не трепна нещо
дори подобно на любов.

И сякаш, че не съм целувал
със страст най-тъмните очи...
Поглеждам те и ми се струва,
че ти за същото мълчиш.

Как Тютчев, Боже мой, е любил!
Или пък аз не съм поет,
щом съм забравил и загубил
това, в което бях заклет?

Или измамни и фалшиви
неща наричали сме страст?
Или пък вече не сме живи,
щом само пустота е в нас?

Стоим така – мълчим и пушим,
часът е дълъг и разплут –
в очите твои – равнодушие,
в сърцето ми – тъга и студ.

Последна промяна: 2009-05-26 11:10:51
Прочетено: 4054