English
Детска библиотека
Основно меню
Начало
Библиотека Родина
Новини
Проекти и програми
Нови книги
Периодика 2013
Американски кът
За Вас, ученици
Издания
Дигитална библиотека
Читалище Родина
----------
Стара Загора
Култура
Образование
Социални дейности
Старозагорска епархия
Туризъм
----------
Календари
Web връзки
Контакт с нас
Галерия
Съдържание

Търсене
· в каталога на библиотека Родина
· в каталога на фондация Миню Балкански
(книги на френски език)

· в електронните каталози на български библиотеки


Е-БИБЛИОТЕКА
Автори
Раздели
Поезия
Стихотворения за деца
Критика
Хумор и сатира
Пиеси
Пиеси за деца
Преводи
Приказки
Най-новото

Непубликувани стихотворения

Непубликувани стихотворения
Стара Загора, НЧ Даскал Петър Иванов, 2007
Пончо
Препоръчано

Коледунка
Търсене в текст
 
 събота, 18 май 2024
Списък на творби
Начало > Поезия > Гнездо от съчки
Печат  
София, Бълг. писател, 1976
София, Бълг. писател, 1976 
 
Тип: Поезия
Автор: Иван Мирчев
Организация: Други старозагорски автори


МАГНИТЕН ПОЯС

ВЪЛНЕНИЕ

Все някакво движение напред,
неспирано от нищо, все горене
по истината, светеща пред мене,
додето пламнат мислите безчет –
и все напред, през улици, замаян
от чудни трепети и светлина.
Изпуснах оня век, но вече зная,
че сме открили новата страна.

Пътуваме, не спираме... и чезне
довчерашен приятел като в бездна,
незабравим остава той в мъглите:
простреляният вече няма нужда
от нашите обятия, събужда
смъртта и се обрича на звездите.
Прииждат нови свежи лесове,
към щастието всеки ни зове.

По пламналите улици на Стара Загора
си припомням как растях
с доброто си сърце, с добри другари,
от неизвестното изпитал страх.
Тук слязоха летци и партизани
да ни дарят с червената си ласка,
Републиката тук изръкопляска
по улицата, гдето бяхме сбрани.

Аз бих въздал последната си дрипа,
да можех да се спра, за да изсипя
събралата се пепел във лулата
на моя стар живот... бих бил богато
ощастливен, че вместо тая пепел
бих сипал нова жар и бих наклепал
лемежите на моя бляскав плуг –
безсмъртие да изора оттук.

 

ИСТОРИЯ

Тъй тихо е до мене, че забравям
предметите и себе си сред тях,
трагичните си спомени, ония
далечни дни, превърнати във прах,
когато се опитвах да сподавям
жестоките упреци с ракия
или с безкрайно дълги и тревожни
мълчания в живота си безбожен.

Загинаха другарите ми скъпи
от нашата гимназия, където
се учехме на обич. Всичко стъпи
на «равното», а след това – война
и облаци безумни на небето,
безправие, разстреляни и злина.
Заканите отвън и в съвестта ми
покриха всеки порив с облак тъмен.

Това бе част от моя минал дял
и дата на послената ми жал.
Настъпил бе празникът на ново
отечество с високи бели кули
и гълъби от сивото олово
на улиците, с нов и чист език.
Излезе дъжд и той завчас отбули
и блясаци, и хора, и светлик.

Запомних всичко. Няма да забравя
ни дългите беседи с млади хора,
ни болката в крака, жестоко бреме,
ни удара на времето в простора,
при който се показваха наяве
безброй неща – и малки, и големи.
Прозореца отварям вече сам,
надвесвам се – и слънцето е там.

Понявга чувам нощем бора клет
как тайно продължава да живее
в гредите на притихналата къща
и клоните му искат да запеят,
защото се вълнуват и навред
под напора на спомена разгръщат
невинната си пазва вледенена
с неказаната истина за мене.

 

КАТО ДАЛЕЧЕН ЕК

Не е ли идвал никой да ме търси –
един сакат, одрипавял човек,
от своите безсъници разтърсен,
пристигнал днес като далечен ек?
Кажете, че пътувам, че ме няма,
че в размисъл потъвам и се губя
и мед събирам в пролетта голяма.

Че някъде, зад моя сив живот,
започва днес гобленът на душата
и зная, че врагът ми ще пресмята
минутите, в които ще се бавя,
за да откъсна повечето плод,
завързал по дървото с тежка слава –
да дам и на децата и на мама
съкровище, лишено от измама.

Това съм аз, нима не ме познахте
вий дървеса и къщи, глухи шахти
на моите прибежища, на вси
мечтания с разбъркани коси?
Така ще е навярно отредено –
да се не срещнем никога и с нищо,
да не раздвижваме онуй вретено
на спомени и истини предишни.

 

ЕСЕННА ВЕЧЕР

Небето е изпълнено с болиди,
ноща на патиците вече иде,
превръщат се в блата и оскудели
съкровища полята полинели.
Те още дишат с мен и равномерно
притеглят одеялото си черно
върху плещите, докато заспят
и тъй затворят всеки земен път.

Защото аз обичам тая вечер
на моята родина, тоя вопъл,
започнал да извира отдалече
на неизтеглените нейни мрежи.
Раздразненият месец е докопал
кинжала си и тръгва да разреже
клепачире ми, за да видя как
земата тъне в светлина и мрак.

Аз леко стъпвам върху твоя мъх,
задъхвам се пред твоите стени,
мой роден край, ослушай се, стани!
Из дън-земя ме теглиш и привличаш,
единствен ти си мой и все приличаш
на лабиринт, където мойта кръв
тече по разведрените алеи
и в пламъците им свисти и зрее.

 

ГНЕЗДО ОТ СЪЧКИ

КАПКА

На внучката ми Стефанка

Тя идеше от топлите страни,
за да разцъфне тук, под тая стряха,
където неочаквано се спряха
очите ми и вятър позвъни.
Тъй бързо капна капката роса
върху окото ми, че го прониза.
Тя носеше в сребристата си риза
един безкраен свят от чудеса
из някое невиждано селение
и спомени от първото вълнение.

 

УТРИННО

Там някъде под птичето крило,
се зазорява. Пътищата светят.
Срамуват се вековните дървета
от своето вечерно облекло,
без шум зад воденицата надничат
и край дола се крият и събличат.
Те ще останат голи, но зелени,
от славата на слънцето огрени.

Дошъл е вече тоя час, когато
пред себе си ще почна да мълча,
като лихвар, потънал в гузно злато.
Разбирам, че съм се решил да хвана
и сянката на онова, което
дохожда по вълните на морето:
прилича да е дъх на океана,
но по-добре да бъде то лъча.

И себе си бленувам, ведри хора,
до корабните бели ветрила
на своята съдба неизтощима.
За своя заник никак не скърбя:
денят ми тук се ражда и говори
ведно със извисените чела
на мачтите – че вечно тук ще има
пристанище и говор, и съдба.

Завинаги ще си остана сам
на тоя свят като напуснат храм,
единствен в заледената окова.
Мълчанието, казват, е отрова
и блясък от перата на пауна.
След тая нощ аз търся другата струна,
без блясъци, без горди имена –
по-нежна от сърцето на жена.

 

ЖИТЕЛ

Те още спят в гърдите ми, но скоро
ще се разбудят и ще ги разпорят,
за да излязат на простора вън –
железните ми мисли като звън
от наковалнята на вековете,
където зъзнат, с образа ми слети.

Тях някога в камък бях вградил,
иззидал бях на живите в хорото
свой дивен свят, необходим и мил,
единствен свят, мечта невероятна,
с човешки дъх затоплена и златна –
сега открита – жила на живота.

Ах, мислите дъждът не ще измие!
До днес ги напоявах само с грях,
но утре се прощавам вече с тях
и отминавам татък в други бездни,
където с огъня ще се разминем,
но пепелта ми няма да изчезне.

Ще кажат и за мене някой ден:
той можеше, но тръгнал бе неук
по тоя свят, достигна той дотук,
недоумял и незавършен жител... –
дали защото беше победен,
или защото беше победител?

 

КНИГА

Разбули се земята, светна вече,
наскоро ще посрещаме цветя.
Очакван гост пред пътната врата –
Човекът – в нови дрехи е облечен.
Доплувало нощес, дървото слиза
в научената гама – и подсвирна
в ръцете му зелена мандолина:
по струните й злакът бе нанизан.

А облаци от светлина разтрисат
отпадналата нежност на сърцето
и утринник над моя праг раздухва
разтурения покрив на небето –
и ето там пред погледа ни рухва
пейзаж от изтощени кипариси,
а вместо него с пламък се издига
очаквана и сътворена книга.

Ще слушаме ний тая книга нова,
написана докрай на наш език,
на български, наситена с жарава,
облъхана от мъдрост – и готова
да ни превръща в огън всеки миг
и жаждата за лъч да утолява.
Там стъпките ни с тежък ход отекват –
там няма друг човек, освен човекът.

 

ПРОЛЕТНО

И тук дъждът е дъжд. Или с дъга,
или без нея. Светъл, разноцветен,
приятел на децата, без тъга
в очите влажни – пролетен и летен.
Дъждът е дъжд: два облака са слети
и раждат светлина от звуковете.

Седя до себе си от векове.
Днес пролетните капки ще звънят
и някой непознат ще позове,
ще ме опари неговият пламък,
в душата ми ще се строши ледът
като стъкло, ударено със камък.

Отгде се вземат силите за тези
движения на моя странен дух,
на всички съдбовни хипотези,
оплели ослепелия ми слух
и влели безпокойство в паметта ми
и бягство от света доволно тъмен?

Когато разбереш, че се отделяш
от тоя свят, започваш да скърбиш:
как ще оставиш малките деца,
тополите, изгрелите слънца,
несвършената работа в неделя,
шосето към скалите на Мъглиж?

Попадаш в неизтеглената сянка
на бъдещите мигове, когато
отникъде ни капка чисто злато
през твоето око се не прецежда.
Не виждаш нищо, само нежна гранка,
натегнала от радост и надежда.

 

АВТОПОРТРЕТ

ТОПОЛА

Тополата се вкопчваше в небето,
за да остане права, шумолеше
под напора на влагата – и ето
че свиреха листата й – а беше
приятно да се слуша тоя глас
на нейното пробуждане и страст.

Изхапан и прегризан от лъчи,
от покрива започнал бе да слиза
ледът на зимата ни, стара риза
съблякъл и захвърлил през очи,
за да погледне утрото без маска,
да се запомни не жесток, а ласкав.

Дали бе нужно да милеем още
по скръбното видение, когато
над нас кръжеше пролетно крило,
компас на истината и витло,
което се завърта ден и нощ
и превръща пепелта в лъчи и злато?

Аз блъсках мисълта си, спотаена
в ръждива библия от оня век,
да се роди като повторен ек,
да се надигне с възродена сила, -
но тя мълчеше като изумена
пред блясъка на пролетната свила.

И както към тополата издигах
душата си за нова светлина,
небето се разцепи, падна гръм
и озари смрачения ми поглед,
и ме изведе из потаен сън,
и хора призова да ми помогнат.

 

ЦЕЛУВКА

Вземи от моя грях, това е ключът
на моето сърце. Ще те научат
сибилите да го отключваш с песен
и да се топлиш там, мой свят чудесен.
Щом утрото усети твоя дъх,
сърцето ми ще се напълни с кръв.

И ще тънцува в тая кръв животът,
гърлата му неспирно ще боботят,
ще сътворят от истината роза,
та в стъпките ми те да я положат,
ще изтъкат от красотата плът,
идеите в душа ще облекат.

Ако си ти целувката гореща,
която ме затопля в тая среща,
завинаги у мене остани
и дай простор на всички светлини,
бъди ми всекидневното светило,
студена изповедница и милост.

 

АВТОПОРТРЕТ

От всичките бои на хоризонта,
размазани под облак задимен,
не би изваял образ Аполон, та
дори да му харижем тоя ден.
Размити и изсмукани из бездни,
следите на светлика бързо чезнат.

Завиждам на цветята. Аз съм влюбен
в стихията, която ме търкаля
към гибел и ме смята за изгубен
или за глуха непотребна баля.
Но върху мен една ръка трепти.
Чия е тя, не я ли виждаш ти?

И таз ръка не дава да загина,
и още ме запазва страшно жив.
Обратната страна на моя сив
живот е грейнала като градина.
Обратната страна не е обратна –
и тя шуми като градина златна.

Усмихвам се, преди да оживея,
като пчела, изсъхнала от студ,
долазила до жълтата алея
с усилие, с огромен страшен труд.
Животът ми на пясък е записан
и с розово небе е боядисан.

 

ЗАВРЪЩАНЕ

Тук някъде бе моят дом, където
сред кървав листопад съм се родил.
С лек удар го сломиха ветровете,
защото той на тях не беше мил.

Но аз останах. Тук живяха мама
а тати, и сестрите ми, и аз,
а после и децата ми – и няма
по свиден кът, по-скъп човешки глас.

На тая стара масичка от дъб
разгръщах листовете пожълтели,
в които бях споделял всяка скръб
и всички недокърмени недели.

Един стоманен ъгъл с наковалня
на мислите свидетелствува там
за моите дела сантиментални,
в които сам се виждам, глух и сам.

Разгръщам се като желязна книга,
където са вдълбани писмена
от моите години... Стига, стига
гореща и безумна светлина!

Смирение и гордост се редуват
пред погледа и дават розов цвят
на моите вълнения, пътуват
очите ми в един разтворен свят.

От ден на ден отстъпвам своя стол
и мястото, за мене отредено
от миналия век, и е студено
наоколо, и сякаш зъзна гол.

Но радвам се, че тук оставям кръв
и правя от съзнанието стръв
за оня откривател на безкрая,
когото вечността ще увенчае.

Пред прага ми е времето, в което
съм тръгнал и живял до днешен ден
и вярвам, че е грейнала за мен
златистата плацента на небето.

Тук аз открих часовник, който мери
не часове, а живия живот
на времето – и в тоя час вечерен
аз бавно се отронвам като плод.

 

СТАРИЯТ СТОЛ

ОТВЛИЧА МЕ ДЪЖДЪТ

Додето се реша да пропътувам
пътеките на тоя свят грижовен,
ще ме застигнат новите... и чувам
как идат, завличат всеки спомен
от миналото, пада хладен дъжд
в ръката ми – и аз съм оня мъж,
от който не остава ни следа,
ни буква за безбройните чеда.
Пресяват се и дните ми и нищо
не ми остава в мрежата. Поне листо
от родното забравено огнище!
Или поне човечност на Вато!

 

ВЕЧЕР

Вериги-нощи дебнат и тръгват отдалеко.
Самотен се прибирам и в страх потрепвам леко,
че някъде нагоре, останали без покрив,
наследниците вихри делят горите мокри.

Виновни, те ще млъкнат. Заспива морна птица,
а в козина ръждива облича се лисица,
светкавици избухват в очите й зелени,
инстинктите й зреят, в лютива пазва сгрени.

Нататък се открива пътека към града ми,
но кой ще я съгледа? Това е пътят стръмен
към моето вълшебство, по който се изкачвам,
усмихвам се доволен и своя праг прекрачвам.

Излязла пред вратата, Вечерница свенлива
във белите потоци нозете си измива,
за да ги сложи после измити във леглото,
и тъй да ги сънува достойни за живота.

А по-нататък виждам на светлия прозорец
едно дете от пламък и разширени взори,
загледано в очите на своята родина...
това бях аз, животе, преди да се разминем.

 

ЗАВРЪЩАНЕ У ДОМА

Напълнил е догоре своя кош
и връща се, когато прозвънява
часовникът «един» след полунощ!

И въглищата слага той тогава
отвън, и непрекъснато мълчи,
да не събуди спещите с гълчава.

Той слага уморените очи
във шепата си, твърда като камък,
и дреме вън до новите лъчи.

Не чува и не вижда звук и пламък
в нощта обширна, всичко в него спи,
но от съня му се извлича замък.

И тръгва между тихите липи,
и в замъка той влиза и съглежда
сънят му как на косъм се крепи.

Децата му там кукли си нареждат,
опити от вълшебните треви,
а слънцето с усмивка се навежда –

и нежно гали детските глави.

 

СТАРИЯТ СТОЛ

Дълбоко носиш оня цвят и дъх
на махагон, от който си направен,
и хълцаш през живота си неравен,
превърнат на сърце с човешка кръв.

Ти още дишаш, помниш и мълчиш.
Ръцете на баща ми бяха топли
възглавници на странните ти вопли,
опиянение като хашиш.

Оставам аз, последния другар,
наследник и мечтател в тая къща,
където самотата се превръща
в изгнание, изпепелена жар.

Оставаме ний в златната си зрелост –
и ти, и аз, и мракът ако щеш,
и времето, което за грабеж
разтваря безподобната си челюст.

Тук някъде кръгът ни се затваря,
задавен от горещите мечти
и жалби на столетието старо,
в чиято нощ сълзата ни блести.

Вън улицата ведра се излива
като блестящ човешки водопад
и носи на подноса си красива
и вечна утрин като лов богат.

А ние с тебе слушаме как зъзне
неземната ни дружба и растем
със вярата, че от неземен въздух
сме сътворени в тоя тъмен трем.

Не мога да твърдя, че си реликва,
понеже дишаш, ти си негатив
на образа ми, ти си пламък жив,
чиято тайна в мозъка прониква.

 

ПАСТОРАЛНО РАЗСЪМВАНЕ

Тук облакът не пуща лъч да свети
и аз минавам покрай мрак и дим,
упътван от покойната ми леля,
изхвръкнала без шум из вековете.
Тя вижда, че поглеждам все нагоре,
не иска да летим и ми говори:
«Ако научим с тебе да летим,
не бихме ли ограбили орела,
не бихме ли отминали страни,
когато търсим нови планини»?

А леля ми Мечта е млада още,
в обятията си ме тя люлее
между съня и слънцето. Пред нея
изгряват и залязват всички нощи,
където ще започне да се съмва.
Тук-там гората все е още тъмна,
но първи лъч се качва по дървото
и сваля му бодлите от челото.
Ще се превърнем ли в зелена гранка
или ще избледнеем като сянка?

А леля все върви и ме отвежда
в страната на прочутата надежда.
Любов и гняв пронизват часовете
и все едно че милвам крокодила
и укротявам страшната му сила
с невидимите пипала на мрака.
Море от мрак почива пред нозете
на леля ми и трепетно я чака,
а тя рязтваря синия си взор
да гледа как се ражда нов простор.

Върхът и бездната ведно сега
са слети и пътуват навсегда.
Развиделява се, очите на звезда
изнемощяват в обич и тъга
и обещават бурята да стихне.
Укрива се в крайпътните липи
и подгоненият Орион и вече
разколебан, решава да не пречи
и над света се мъчи да заспи.
Приготвя се горкичката да кихне.

 

ОБРАЗ

Най-много ме обичаха Мария
и Мирчо Миреви, чиито стъпки
личат по двора, Край дърво и камък.
От никого не мога да ги скрия,
че в тяхната чест се появяват пъпки
по крушата, избухва слънчев пламък.

Дръвчетата, които посадиха,
растат и днес в градината ни тиха
и с дива кръв хриптят като мустанги.
Зад всеки бял венец или стебло
стои изправен с грейнало чело
и диша с тях един невиждан ангел.

Не може да е ангел, нито дим,
но може би е образът любим
на моите родители, открехнал
прозореца на бедните години –
и тоя образ грее, неповехнал,
преди да се усмихне и отмине.

Щастлив съм, че ги виждам всеки път,
когато се заглеждам в кръгозора
на техния живот – и все блестят
очите им, обърнати нагоре,
към нашата виделина човешка,
изваяна, осмислена без грешка.

Каква ще бъде моята съдба,
не знам, но съм доволен, че съм жив,
че съм роден от тях и съм щастлив,
че съм пораснал вече за борба
с пороците, дълбоко скрити в мене,
от ничия любов непроменени.

 

СРЕЩИ С ПОЕТИ

Две улици и дъждове, и нещо
измито и банално зад стъклото
на нашите цветарници горещи,
където се излъчваме в живота.
Ако посегнеш негде да се хванеш,
за да преминеш тъмните поляни,
ще бъде пак човешката ръка.
Не знаеш ти край сивата река
каква игра мъглата ще измъти,
не знаеш и зората колко пъти
ще промени лице, додето слезе
навътре в пропастта с език изплезен.

В такива дни копнеем да говорим
за нашите забравени простори –
малините на младостта, когато
сърцето бе горещо и крилато.
Там вие бяхте истински поети,
а ние – бесове и дилетанти.
В очите ви блестяха диаманти,
а в нашите – две капки кръв пролети.
Ний бяхме длъжни да четем в захлас
поезията, писана от вас,
а вий не бяхте длъжни да четете
тетрадките ни с новите куплети.

Забрави се това. Сега е голо
около вас и нито стрък трева.
Така повяхваме. И все надолу
се свежда погледът – и затова
вали дъждът залутан и злочест.
Животът ни ще бъде ли протест,
или и той ще трябва да трепере
пред вашето високомерие
и в буйния си огън да мълчи
като пронизан стълпник от лъчи... –
или ще трябва милост да измоли
на колене, след всичките неволи?

 

ОСТАНА ИЗВЪРВЯНОТО СЪМНЕНИЕ

Аз бях живял в едно море от хора,
където мракът достигаше догоре,
а рибата поглъща друга риба.
Луната бе последна нощ над нас,
изчезваха слънца с велика власт
и готвеха на пътищата гибел.

Аз пеех, но не беше много нужна
такава песен кратка и безцелна,
изплетена от мрежа теменужна,
въртяна и люляна от дъжда
на сенките сред глумите неделни,
обиждана от враните в града.

Нещастната ми песен като птица
се блъскаше в коравите стени
на някаква вековна воденица.
И гледах как последните й дни
се мелеха без помощ между двата
огромни камъка на тъмнината.

Тогава се отучих аз да вярвам,
че грешките ми всеки ще прости,
а волята, превърната на ларва,
между стените с яките врати
ще чуе нежен призив и ще мине
нататък за вълшебните градини.

Отучих се да вярвам във това
и клюмнах като есенна трева.
Наистина загинах, но зад мене
остана извървяното съмнение,
което днес ме връща към света
на живите, обкичени с цветя.

 

ПЛАНИНА

Към планината гледам, за да видя
дали и тя оттам ще забележи
копнежа ми по нейното сърце,
не смята ли копнежа за обида
и може ли душата без валежи,
които къпят нейното лице.

Към планина тръгни – и в планините
на своя дух търси, в скала забити,
скрижалите на слънцето, и виж
дали ще се намери някой триж
безумен като тебе да обикне
и в радостта ти нежно да надникне.

Към планината тръгвам за богато
възмездие, за среща в тоя хладен,
забравен час, наситен с гръм и плам.
Отлято й сърцето й от злато,
но искам нещо мое да й дам,
за да раста доволен и раздаден.

 

КЛЮЧ

Защо ми подариха тоя ключ
на тайната врата към всеки лъч –
дали и занапоред ще съм свободен
да пия светлина от края роден?
Какво ще правя с тоя ключ, не зная,
ще се боя и ще очаквам края.

Елате в моя свят, не ме щадете,
съседи и приятели. Монети
не са ви нужни тука до зори:
на огъня е супата ми, ври –
и лукът е нея ситно е нарязан –
не ще ви сполети ни скръб, ни казън.

Мой дом е днес онуй, което стана
най-страшната опасност и печал
за жадния ми дух, и трайна рана
от щастие, що нявга бях мечтал.
Сега съм вече в къщи, жив и твърд,
не се боя от самота и смърт.

Не се е променило нищо сякаш.
Седиш си пак до спомена и чакаш
да се покрие камъкът със мъх,
в далечината пак да свирне тренът...
Че колкото слънца да се променят,
пиявицата все живее в кръв.

Жестоки изречения изричам,
но в тях е отразен денят обичан,
в чиято гръд бедняшко слънце грей,
а зимата ни стяга в обръч тъмен,
докле се налудува в паметта ни,
а после ражда агънце да блей.

Не се издига знаме в моя чест
и трябва да замина, да изпея
немислената песен, та от нея
да сляза бавно в родния си лес,
в неутолимото, що все мълчи
и дебне с котешките си очи.

Кръгът ми се затваря и морето
на моята неземна свобода
безшумно се изчерпва пред нозете,
и никъде не виждам тук вода,
за да премина с лодката по нея
и с вечността отново да се слея.

 

КАТО ЧОВЕКА

Там някъде към края на града,
освиркани и плахи двата бряста,
разлистени над хилядите храсти,
сбогуват се с мъглите и леда.
Те шушнат, а зад синура минава
очакваната сянка на нощта,
изтекла из дъха на вечерта,
с ръце прозрачни, глуха и болнава.

А брястовете тръпнат и се сливат
накрай града, затоплени, тъй както
жената и мъжът съвместно лягат,
облегнати на морните си лакти
и дълго си шептят и се заливат
във разговор за дневните си грижи:
че пролетта започва с много влага,
а «малкото» в утробата се движи.

Говорим тук за мъж и за жена,
а мислим и разбираме за двете
дървета до червената стена.
«На живите звездата вече иде!»
пошепват те, от щастие обзети,
забравили умора и обиди.
Притварят изумрудени очи,
а вътре в тях – небесните лъчи.

 

СТАНИ, ЗА ДА РАЗСТЕЛЕМ СВЕТЛИНА

Аз нищо не предчувствувах, а крачех
напред като подгонен вълк във здрача
и слушах две деца да плачат и вървят
пред мене по разкаляния път.
И по-нататък виждах силуети
на пътниците, които се повличат
надолу по шосето със момиче,
а гарата се пръскаше да свети.

Не подозирах нищо и нататък
вървях, вървях ... дъждът не беше кратък,
проникваше и мокреше до кости.
Треперех, но запомних как залости
вратата си нощта, за да не слуша
въздишките на грохналата круша –
и нищичко не подозирах пак.

Едва след час, когато към нощта
се взираха пробудените хора
и виждаха все дъждове и мрак,
и чуваха гласа на гибелта,
надвесена в смразените простори,
и старата река че придошла,
и дигнал се лесът червен и стволест,
и никъде не светят светила –
пошепнаха: «Настава тежка болест.»

Не подозирах нищо и тогава.
Прибрах се, но не спах до сутринта,
обръщах се в леглото от кощрява,
стената срещу мен вървеше права.
За първи път пищеше вън сирена
и страшен глас в сърцето ми простена:
- Стани, за да разстелем светлина,
Германия започнала война.

 

РОЗА

Аз бях изгубил мислите, съня си,
когато радостта ти отдалеч
ме прикова, а взорът ми навъсен
се просветли от звучната ти реч.
Невинността ли беше те създала
и слагаше печат от всеки лъх
около тебе, трепетна и зряла
планинска розо, в пролетния мъх?

Аз цяла нощ си спомнях и повтарях
познати думи в разговора тих
край масата, за Моцарт и Гевара,
за силата на всеки казан стих,
от който се отливаше ту злато,
ту бласък от стопената стомана.
Ти ставаше и близка, и позната,
на разума в най-чистата премяна.

До тоя миг не те познавах още
и мислех, че си сянка необятна
или студена пустош в тия нощи.
Забулени в притома и загадка... –
но ти си празник, свят неразгадан:
шумиш, звъниш като поток пиян
и се усмихваш в горската лонгоза,
едва разцъфнала планинка роза.

 

ОБРАНОТО ЦВЕКЛО

Студено, под лазура надалеч,
лъщи полето с есенната глеч,
а шумно а тук цвеклото се товари
от мократа провинциална гара
и заминава нейде към Бургас.
И след това заглъхва шум и глас.

Цвекло приижда всеки ден и ляга
до гарата под есенната влага,
и спомня си не за последен път
копачите как изпотени влизат
в колибата, където си сушат
обущата, закърпената риза.

То помни туй, ала не знае где
се губят влаковете под звездите,
чия ръка по пътя ги краде
и как пролетата са вечно сити.
И затова е тъй щастливо то,
и свежо пак – без ни едно листо.

 

СЪРЦЕ

Не пипай тоя меч, това е злато
от моя век, от миналата нощ:
Вий милвате сърцето ми, богато
обагрено от сока на малина,
изтръгнато от гръдния ми кош
и хвърлено в човешката градина.

Не пипайте, а говорете с него.
Ще се намерят думите, с които
най-лесно ще прекрачите света
на живите, от алфа до омега,
а като мак ще трепка то, опито
в горещата уста на утринта.

Ще шепне то, ще пее, ще дъхти
наблизо тук, окъпано в малинно
съкровище и пролетна трева,
ще възвеси човешките права
на хиляди народи – сред мечти
и сънища – и ще умре невинно.

 

ВИХЪР

Засвири вихърът – бягах от студа
в затоплените изби на града.
Но вихърът бе в тежките ми рими:
говори много той, а малко казва
и все притиска топлата ми пазва,
където скрих един живот без име.

Озъртам се, дано не ме довършат
прикладите на тоя зимен ден!
Озъбени аз виждах да димят
остатъци от изгорялото върше –
дъбаците – без птици ще заспят,
оголени и хванати във плен.

Мълчах, но бях готов да се разплача
на дъното на кладенец прозрачен,
прибран дълбоко в земните недра –
прескачан и забравен син цветец.
Тъй дълго страдах, че като умра
ще ме ръкоположат за светец.

Все мислех, но напразно се надявах
на някаква любов, на милостта
на хората, на малката си слава –
хипноза на духа и на скръбта.
Завивах се в студената си дреха
и тъй заспивах с малката утеха.

Все някъде ще свърна, ще пречистя
душата си, за да заслужа сън
и няколко красиви волни листи,
изпълнени с поезия и звън
от живото ми тяло, тези мои
блаженства пред жестоките прибои!

 

НЕ МОГА ДА РИСУВАМ

Аз, който знаех всичко в тоя град:
водата на Червената чешма
и Кладенеца с тежките синджири,
и гроздето на Черната асма,
отдето нощем смокът нежно свири –
не знаех, че съм се погребал млад.

Не знаех, че животът се е свършил,
а е пораснала смъртта след тези
отминали неща, след моя мършав
живот на неизбежните протези,
в които остаряваше градът
и улиците лягаха да спят.

Не знаех, че ще бъда изпреварен
от врагове, съседи и деца,
и погледът ми ще гори, опарен,
щом прочете със техните лица,
че съм изгубил всяко обаяние,
а дните са прераснали в страдание.

Научих после всичко и разнтах,
че съм летял и ходил по листата
на вейките на клена – и без страх
съм плувал сам, без лодка, без лопата
по езерото на самата вис,
за да допиша своя ръкопис.

Не мога да рисувам, за да снема
онези очертания от мисли,
които се стълпяват, странно неми,
и в извора на страстите надвисват
като ножове в старата ми грижа –
там, в тъмното, където те се движат.

 

КОЯ ЛИ ДИВНА СТРАСТ ЩЕ ОЦЕЛЕЕ

Не бива да си спомням тая къща
на грешки и безпътници съдбовни,
където като пясъчен часовник
се свършвам и отново се обръщам,
за да се върна, откъдето почнах –
и пак обратно – в стъпката порочна.
По урвите сърцето бе пролято,
а в пепел се превърна моят свод.
Дали това е мъката, с която
започва всеки инстински живот?

След дълго отсъствие на думи
дали ще се събуди любовта ни,
или отново нейде ще потъне
след дълго пътешествие по друми,
чиято зимна влага ще полепне
по тежките й дрехи, а нелепи
безсъници докрай ще я душат?
Настигат, отминават ни на път
пресипналите жажди и бърлоги,
в които сме заключили тревоги.

Аз бих желал съвсем да променя
косите, кожата, дори плътта си,
да ме не вижда никой през деня,
когато слънцето ще ме поръси
с вихрушка от кипящи нови страсти.
Коя ли дивна страст ще оцелее,
коя ли стара мъка ще угасне, -
кое ще има по-голяма власт:
вековният ли дълг да се живее,
или духът на новата ми страст?

 

ИЗПОВЕД

Останал без очи като къртица,
дълбаех нощем своя тъжен свят.
Неуморим, приготвях ново вино
от най-доброто грозде край Сулица
за празниците в моя роден град –
и чезнеха година след година.

На виното ми никой не повярва,
макар че беше истинско и силно
и можеше да понесе вода,
и тъмно бе като крило на гарван,
и всеки разум можеше да килне –
гореше и оставаше следа.

Но аз не се тревожех. Като слънце,
което носи милост и любов.
И радвах се на мъничкото зрънце
от щастие, последен мой покров,
и канех под завивката си груба
самото слънце, в него да се влюбя.

Не се погубих. Лъч не се убива.
Защото бях невинен и грижовен.
Душата ми растеше търпелива
и чуваше в лазурите Бетховен,
когато се докосваше до мен
и пълнеше с надежда моя ден.

Тогаз усетих топлите ръце
под себе си, когато нощем
спя и се размесвах с мирис на липа.
Премина лъч по моето сърце
и заличи порочната ми мисъл,
която бях прибързано записал!

 

СВЕТЛИ ТРЕВОГИ

РЪКА

Обущата ми скърцат по паважа,
за да събудят няколко листа
и някак поверително да кажат,
че днес отворих своята врата.
Мъждее паметта ми и се влачи
като старинна улица, където
тъгите си оставят под небето
замислените късни минувачи.

Но в бъдещето виждам нещо свято
и тъй вървя надолу... Някой бди
и чува всяка дума, до която
умът ми се докосва – може би
ръката ми там свети, озарена,
забравена от мене, върху всяка
въздишка нова, върху всяка вена,
която носи светлина сред мрака.

Ръката ми е само кост и кожа
и никога сама не ще да може
да събере предишната си сила,
да се прелей, в житейската река –
отдавна се е вече състарила.
Днес огънят угасва бавно в мене
и на прозореца ми, вледенена,
остава неподвижната ръка.

 

ГЛАСЪТ

В ковачницата чух за първи път
гласа на зачервеното желязо –
той сякаш в мен се впи и ме поряза
бе сякаш глас на младата ми плът.

Ковачът го събуждаше и с чук
заглаждаше червеното му тяло,
извиваше, загряваше до бяло,
за да заключи глас у всеки плуг.

Аз често ходех, тръпен, при ковача,
ту бодър, ту готов да се разплача
накрай града и слушах този глас,
пленен от безпределната му власт.

Почувствувах, че в мене се запали
огнище, а в очите ми заспали,
като във празни стаи, лумна ден
и мракът чер бе в клетка уловен.

Аз чувствах, че в тялото ми беше
гласът, ала ковачът го зовеше
навън, на многолюдния площад,
за да събужда сънения град.

Животът ми премина сред съмнения,
изгубиха се много гласове,
но тоя глас тъй дълго беше в мене,
че и до днес го чувам да зове.

 

ПРОБУЖДАНЕ В ДЪЖД

Очите ми са пухови гнезда,
където утринта се стича свежа,
окъпана от огън и вода –
и в пролетните сънища проглежда.
Небето е в оловната си блуза,
а долу се ветрей в трева зелена
студеният жалеен креп на трена,
понесен през ръжта и кукуруза.

Разбирам, че се съмва. И душата
из ноктите на мрака се отскубва.
Самият мрак несетно се изгубва,
побягнал през поникналата нива
като изплашен вълк, и тук оставя
заграбената плячка, и се скрива,
а къщите, пияни от дъжда,
залитат и изчезват от града.

И клепала от облаците клепат,
но не за мене носят влажен трепет,
а за дървото, жадно за живот.
Построени клони право от сърцето
излизат и засмукват едра гръд.
По клоните нависва ален плод –
безброй крила от пламъци – и ето
как мислите ми почват да горят.

 

ЕДИН ЖИВОТ

Росата пада само в тихи нощи,
когато въздухът почти порязва
лицето ти със ножа си студен,
а след това пристига кратък ден.
По-хладно става в ледната ти пазва,
когато те отмине всяка ласка,
а заранта петелът ще изпляска
под малкия прозорец озарен.

Все някъде отсъствуваш, а виждаш
как меле колелото на всемира,
и все по-хубав е светът, и трижди
потъва с вековете, и замира,
и трижди по-горещ е тоя заник
на твоето спокойствие в света
след тежките слани на старостта...
И най-подир поемаш друм на странник.

Но ти не спираш никъде, а носиш
попътен вятър, къдри белокоси
и аромат от бягащия влак.
Ти губиш време, но запазваш всичко:
надеждата в настъпилия ден
и вярата, и хубавата птичка
на мъдростта под всеки гръм и мрак.
И си живял до днес неопетнен.

 

ЗАТВОРЕНАТА СТАЯ

Направо от душата си преписвам
това, което слагам да четеш
в разтворения лис, не боядисвам
безцветното като художник вещ,
понеже то само се оцветява
с нетленното мастило на духа.

Из ъглите възкръсва от праха
изгубеното време – и тогава
душата ми напряга дъх да пръсне
затворената стая и на пръсти
да слезе по лъчи и стъпала,
за да посрещне птичите крила.

Тя иска висините да напусне,
да слезе тихо до самия град,
при хората с напуканите устни,
да спре гласа на всички злостни думи –
и там... с автомобилните си гуми
да я прегази живият площад.

 

СТАРАТА ФАБРИКА

На нявгашната фабрика коминът
над покрива с пречупен връх стърчи,
от хората и времето отминат,
без пушек из почернените устни,
без птица върху него да се спусне,
да донесе от утрото лъчи.

Не се повтаря никога животът,
ни в мислите, ни в любовта велика,
ни в мрачните движения на злото,
когато твоят свят е победен:
животът се е свършил и не вика,
към друга вис е тръгнал тоя ден.

Затуй непобедимата трева,
обхванала попуканите ъгли,
достигнала прозорчетата кръгли
и задушила дневната мълва –
към покрива, нагоре все възлиза,
да метне там зелената си риза.

 

ЩЕ ДОЙДЕ ВНУЧЕТО

Кога ще спим, не сте ли уморени?
Но мислите ми яздят – светли смени –
и никъде вода или дръвче
по пътя ни, а времето тече,
посягам аз напред с ръце във мрака
и там ловя съня си, който чака,
ръцете ми са сенки от нощта
и се топят по-бързо от свещта.

Но мислите ми яздят вън и в бездни
и тръгват по вълните на сърцето.
Денят расте, а нощите са къси,
косите ми лъщят като железни
старинни украшения и ето –
върху ръката ми е слазъл месец
и скоро ще я напои с кръвта си,
и свойта кръв със моята ще смеси.

Извръщам се на коня и запитвам
едно дърво на колене в молитва:
не си ли ти жената от кръвта ми
с неотменимия си жребий тъмен, -
не си ли ти жена ми, зад морето
заминала да топли внуче клето
и да върне пак, за да расте
в родината си клетото дете?

Мълчи там брястът, гол като светец
и дума не продумва – без венец,
без милост и тревога, без усмивка,
а мислите ми яздят без почивка.
Светлеят клони, скоро ще се съмне
и ще пристигне внучето из тъмни
безсъници, но в утринни лъчи –
и брястът ще престане да мълчи.

 

И ЗВЪНВА ТВОЕТО РЕБРО

Казах ти: върви, че там те чакат
родителите, пръстта и злакът,
и първата любов, и всичко живо,
което си усещал да облива
сърцето ти в най-трудния ти път -
върви, върви пътеките блестят,
пред твоя дъх разтворят се врати, -
последният абенсераж си ти.

Ще тръгнеш през навалицата сляпа,
захвърлил и тъгите си в долапа,
и дрехите с износени ръкави,
заключил и перото с тежки брави
при старите си книги на тавана,
и старомодна майчина премяна –
ще коленичиш в твоя дълъг ден,
ще се простиш с тавана – просълзен.

Върви, върви, защото няма вече
с кого да разговаряш, а далече
те праща времето, подлецът стар:
с вълшебния си диамант разрязва
стените на смутената си пазва
и бърка там като в свой битпазар,
за да ограби цялата ти плът,
преди да дойдат прокурор и съд.

Пандюлът на часовника е люшнат
над твоята изстрадала глава,
положена сред влага и трева.
Отдъхват вече старите ти мощи,
превърнати във вейки, за да шушнат
чрез порива на вятъра среднощен.
И нежно звънва твоето ребро,
като кристал, ударен о сребро.

 

ПЕПЕРУДА

Подемат се към тихите ни стрехи
лъчи и шум, ония меки дрехи,
в които се облича утринта
и тръгва като милост по света.
Записвам се задочно ученик
в една гимназия без класни стаи,
без тебешир и молив, да узная
какво ми носи следващия миг.

Че пламенните болки на душата
не се лекуват с розова вода,
макар че се надвесва нова пролет
и обещава роза по-богата,
по-едра от зорницата-звезда.
Мълча и чакам, сякаш аз съм стволът,
о който удря бравата, далече
разтърсила съдбовната ми вечер.

Такава е съдбата ми – да бъда
пробуждан и тревожен без присъда,
когато ми се иска да живея,
и всеки ден по-странно да услажда
сърцето ми сънят, превърнат в жажда,
и да си спомням как в една алея
заспах и никога не се пробудих –
като едва родена пеперуда.

 

У ДОМА

Това са някакви следи без дъх
от миналия век, но не от плуг
разровени, забравени в тъма,
в зидове, раззеленени в мъх.
И моят бряг сега се връща тук,
в това велико място – у дома –
където всяка вейка ще ме кърми
и всяка скръб в любов ще се превърне.

Свещено място, гдето самоварът
на любовта кипи под кротка пара
на нашата трапеза, дето хлябът
и виното – неща, които трябват
и утвърждават новата мечта –
са сложени и тъй благоухаят,
че сякаш е настъпил вече краят
на зимата пред нашата врата.

Оставяме пространството зад всичко,
неволите оставяме сами
край пътищата, гдето пеят птички –
и чакаме вечерните тъми
да се разпръснат, за да ги забравим.
Да вдигнем чашите, догоре пълни
с мечтания, зачатия и здраве,
та жадният ни дух да ги погълне!

Последна промяна: 2008-01-09 11:04:00
Прочетено: 1747

Подробна информация

автор
Иван Мирчев
Организация: Други старозагорски автори
Творби: 13
Иван МИРЧЕВ е роден на 11 октомври 1897 г. в гр. Стара Загора. За пръв път печата стихове през 1914 г. в сп. „Бисери”, редактирано от Ив. Ст. Андрейчин. От 1916 до 1918 е редактор на сп. „Хризантеми” (Стара Загора). Сътрудничи със стихове на сп. „Везни”, „Начало”, „Съдба”, „Златорог”, „Читалище”, „Пламък”, „Септември”, на в. „Млада България”, „Светлоструй”, „Литературен час”, „Литературен подем”, „Лост”, „Литературен фронт” и др. Член на СБП. Умира на 14 април 1982 г.

Автор на стихосбирките:
Реките викат, 1920
Тринадесет мистерии, 1921 (в съавт. с Иван Хаджихристов)
Есенна флейта, 1924
Елегии, 1926
Видения, 1928
Отстранена земя, 1929
Златно и синьо, 1935
Сонети, 1935
Кажете, небеса, 1942
Сонети за житото, 1942
Самарско знаме, 1951
Срещи с Гео, 1956
Прозорецът се отваря, 1957
Звезди над Нева, 1961
Чудесното преображение, 1963
Парламент на чувствата, 1965
Часовник на стареца, 1967
Избрани стихове, 1968
Есенни наздравици, 1971
Гнездо от съчки, 1976
Младост, 1977
Цигулка под прозореца, 1980
Розовият хляб, 1982



Изпратате съобщение на/за автора
Име:

Имейл:

Телефон:

Съобщение:


                   
   
PC-TM
СБИР
 
Център за независим живот
Национален младежки поетичен конкурс "Веселин Ханчев"
Конкурс за млади изпълнители
 
Bemis Public Library
       


Етичен кодекс на библиотекарите в Република България

        English version
Go to top of page  Начало | Библиотека Родина | Новини | Проекти и програми | Нови книги | Периодика 2013 | Американски кът | За Вас, ученици | Издания | Дигитална библиотека | Читалище Родина | Стара Загора | Култура | Образование | Социални дейности | Старозагорска епархия | Туризъм | Календари | Web връзки | Контакт с нас | Галерия | Съдържание |