English
Детска библиотека
Основно меню
Начало
Библиотека Родина
Новини
Проекти и програми
Нови книги
Периодика 2013
Американски кът
За Вас, ученици
Издания
Дигитална библиотека
Читалище Родина
----------
Стара Загора
Култура
Образование
Социални дейности
Старозагорска епархия
Туризъм
----------
Календари
Web връзки
Контакт с нас
Галерия
Съдържание

Търсене
· в каталога на библиотека Родина
· в каталога на фондация Миню Балкански
(книги на френски език)

· в електронните каталози на български библиотеки


Е-БИБЛИОТЕКА
Автори
Раздели
Поезия
Стихотворения за деца
Критика
Хумор и сатира
Пиеси
Пиеси за деца
Преводи
Приказки
Най-новото

Непубликувани стихотворения

Непубликувани стихотворения
Стара Загора, НЧ Даскал Петър Иванов, 2007
Пончо
Препоръчано

Коледунка
Търсене в текст
 
 понеделник, 24 юни 2024
Списък на творби
Начало > Поезия > Прозорецът се отваря
Печат  
София, Бълг. писател, 1957
София, Бълг. писател, 1957 
 
Тип: Поезия
Автор: Иван Мирчев
Организация: Други старозагорски автори

ЧАСОВНИК

ДЪБЪТ

Пред моя дом възпря стан, трепти
дъбът самин с безбройните си струни:
ще има буря пак и нощ безлунна,
разбулен, тревожни висоти.

Раздвижен от невидими ръце,
усеща той: далече с ярост лъскава
в горите и в полетата се блъска
на бурята гигантското сърце.

О, цял живот ме плаши тоя глас
на вихрите и тия бързолетни
светкавици-предвестници, що светват
зад билото, а после идват с бяс!

Такава буря сам съм преживял,
душил ме е пестникът на съдбата –
и неведнъж от вихрите премятан,
животът ми на косъм е висял!

И неведнъж, подгонен като звяр,
под тебе, дъб, съхм спирал да почина.
Сломиха ме безкрайните години,
а ти растеш и пееш с нова жар!

Кажи, дърво, боиш ли се и ти
от бурята, къде намираш смелост
да устоиш на страшната й челюст
когато се надвесва и хрипти?

Не се боиш – затуй си ти велик,
приятелю, затуй ти пееш дивно,
освободен от страх и робски гривни,
мой верен дъб, с открит и ясен лик!

Завиждам ти! И нека постоим
един до друг – дървото и човекът –
прегърнати, на малката пътека,
додето падне гръм…и изгорим!

 

МЕТАЧКА

Открехва се като прозорец тихо
пробудената улица и там,
където снеговете се стопиха –
липи светлеят в слънчевия плам.

Метачката се смей с червени бузи
и чувствува свободно как трепти
гръдта й под износената блуза –
и я вълнуват пролетни мечти.

До късно вчера се четеше грижа
в кафявите засълнати очи.
Днес там е топло, слънчев лъч се движи –
там пролет е, сребриста глъч ечи!

Възрадвана, тя леко тананика,
изрича думи, пълни със любов,
а улицата бърза да откликне
на тоя топъл и нечуван зов.

От тялото й свежа радост блика –
руменина и дъх на кипарис.
Метачката засмяна, модролика
трепти ведно със пролетния лист.

 

ГРАДИНА

Разбулва се градината с липите,
цветята и мермерната чешма.
С упоен дъх е въздухът наситен.
Отваря се пътеката сама.

Зарадвана, бориката се буди,
а птицата отново бий с криле,
опиянена от любови луда
от щастие, че пролет я люлей.

Закътани към края, двете хвойни,
прегърнати, за нещо си шептят
и дълго се полюшват неспокойни,
загледани към ширнатия път.
Какво ли крият в тихата си пазва –
съкровища забравени, звезди
или любов, която все разказва,
трепти и грее в нашите гърди?

Не крият нищо, само се усмихват
и по-дълбоко вдишват пролетта,
а вейките им никога не стихват,
усетили на парка радостта.

Сред шум и глъч вратата се отключва
и градинарят влиза изведнъж,
усмихнат на лудуващия ручей,
извил снага под бликналия дъжд.

 

ПЪРВИ МАЙ

Цъфти, дърво, разлиствай тежки клони,
раздавай мед на златните пчели!
До есента и мед ще ни отрониш,
и птиците, и нас ще веселиш!

Ти помниш онова проклето време,
преди деня на резкия прелом…
Мъждука пън, децата гладни дремят…
Надзърташе ти в бедния ни дом.

Немигнала ни делник, ни неделя,
разплакана и тъжна цяла нощ,
предеше мама черната къделя,
печелеше пари – на ден по грош.

- Тоз робски труд не искаме, не можем!
В очите ни – защо ли? – дявол знай –
бодеше гняв като върха на ножа:
-Хляб дайте, хляб! Ще дойде Първи май!

Грабителят ни гонеше отчаян:
- Работнико, душата си продай!
- Не давам я! На злато иде краят!
- Хляб дайте, хляб! Ще дойде Първи май!

Хляб има днес, и топъл покрив има,
и челядта е сита от зори,
и любовта, докрай непобедима,
на нашата трапеза ще гори!

На всичките езици днес говориш
с червеното си знаме, роден край!
- Целуваме ви, близки кръгозори!
- В честит народ гостуваш, Първи май!

 

ЧАСОВНИК

Ти, мое сърце, продължавай
и вярно докрай остани –
не млъквай, не се уморявай,
часовник на моите дни!

Без верния ритъм какво са
и радост, и скръбно тегло?
Ти с нерви, и по-тънки от косъм,
бележиш добро или зло.

Зората е хубава, ясна,
жив пламък в полето играй
и скоро в очите ще бляснат
Усмивки и обич без край.

Градини ми пътя преграждат –
лещаци готови за плод –
и палят в сърцето ми жажда
за дълъг и светъл живот.

И млада бреза се навежда,
извила стан гъвкав, сребрист,
и милва лицето ми с нежен,
току-що разгърнал се лист.

Не спирай, часовник, пробуждай
задрямали сили, терзай
душата ми, някога чужда
на хората в родния край!

Аз искам сега да живея,
но не както нявга живял
без дом и родина, зареян
безцелно по сенки и жал!

Да бъде небе със лазури,
живот… а не както преди –
прекършено цвете след буря,
жив образ на скръб и беди!


БАЩИН ДОМ


БЕЗСМЪРТНИ ДНИ

Аз още чувам скърцащи юклуци
В онази стая, дето бях роден
и дето после се родиха внуци…
Там виждам ясно всеки минал ден.

И тихите врати, ковани с кожа,
наоколо, часовника от дъб,
върху зелената стена положен,
а ключът му – върху самия ръб.

Облива ме тъга и странен трепет,
като си спомня в оня полумрак
една картина: езеро и лебед
сред сини планини, лазур и злак.

Вратата ли се открехне – силно блясват
зелените гранитни стъпала
към двора каменен, пътека тясна,
на дюлите златистите чела.

И мама, вечно хубава и млада,
а роклята й леко шумоли
по пода и събужда нова радост
в душата ми след сънищата зли.

Живеят още образите чисти
с тревогите, с веселия смях
из оня свят на радостните мисли,
що времето покрива бавно с прах.

 

ДВОРЪТ

Там винаги шумяха като празник
елхи тъмнозелени, кичест нар,
а над зида, разкрил уханни пазви –
салкъм огромен с тръне и нектар.

Но имаше една страрица круша,
почти прогнила, сива като здрач,
в чиито клони кой ще се заслуша,
освен един голям зелен кълвач?

Той чукаше и веселеше двора.
А борчето, с листа като игли,
не смееше високо да говори
и своя чист възторг да сподели.

Заварени в просторната градина,
те може би видяха как раста
и как животът в тоя дом премина,
разкрил простор пред моята мечта.

Те може би ме чуваха как пеех,
понякога и плачех… може би
те знаеха, че в малката алея
аз пишех вече първите творби.

А крушата в онези дни изсъхна.
Прекъсна се животът й злочест.
Но в моя свят остана нежен дъх на
стебло, листа и плодове… до днес.

 

СТРАДАНИЕ

Не искам да й казвате, не искам!
Не бива тя да знае колко скръб
изпитвах сам и колко ми са близки
усмивката й, говорът и скъп!

Ръката ми не бива да докосва,
за миг макар, чаровния й стан,
ни пръстите изнежени и остри,
лицето й, изваяно от свян!

И блясваха в детинската ми памет
сеткавично, с неземна светлина,
косите й, като златисто знаме,
покрили гръб и млади рамена.

Не биваше да милвам тия къдри
на милата девойка в оня ден,
когато прозвучаха като мъдрост
словата на баща ми нажален:

-Ти млад си още, грешка е да любиш
и да гориш напразно като свещ!
Дете си ти, а тъжни са и груби
годините, в които ти растеш!

И аз мълчах и тръпнех дни, години,
изгарян от златистата коса.
Напразно чаках всичко да премине
и мъката сам-си да понеса.

Не искам да и казвате, не искам!
Не бива тя да знае колко дни
и нощи, и години беше близка
на моите тревожни младини!

 

СЕСТРИЦА

Разсъмване, лъщяха очертани
на север къщи с дървен сив балкон,
а по небето – облаци и врани.

Лежах, разбуден от човешки стон,
и гледах как струеше кървав пламък
от зимния безмълвен небосклон.

Над озареното лиже на мама
безумно се надвисваше денят,
но тя лежеше, трепетна и няма.

А вън, на двора, чувах да кънтят
на татка стъпките, все твърди
и весели, в семейния ни кът.

Завесите светлеят и не мърдат,
а мама спи. Кандилото гори,
от върбовите клончета обгърнато.

Какво ли бе се случило в зори,
че там, на двора, толкова шумяха,
говореха и кряскаха дори?

Защо на мама устните трептяха,
готови да мълвят като насън –
тревога ли прикриваха тъй плахо?

Минутите редяха звън след звън,
а татко влезе и ми каза весел,
че щъркелът пристигнал вече вън –

и заранта сестрица ни донесъл.

 

СТАЯ

Бди столът, на който е дрямъл
добрият ми дядо преди –
стол, везан от сърма и слама,
изписан с пембени звезди.

Богатство при толкова бедност,
от нищо изваян живот.
Към ъгъла с трепет погледнеш –
представя се целия род.

Портрети, портрети, портрети...
красиви чела между тях.
Кръстосани погледи светят,
усмивки, тревоги и смях.

Трендафил в саксията грейнал
и сочен лимон подранил.
О, стая любима, семейна,
заключена в бели стени!

Гъдулка забравена, проста
си ти, но велик музикант
ще дойде, едвам ще докосне
изкъпани струни и стан...

И българска песен ще звънне
из твоята дъхава гръд,
овлъгнали ъгли ще къннат,
незрими уста ще трептят.

Ти знаеш мелодии дивни,
наситени с мъка и зов
за първата сватбена гривна,
за нашата скъпа любов!

 

НА ПЪТ

Потеглям и задъхано поглеждам
лозичката и двете стъпала
и не съзирам никаква надежда
да се завърна, както пожелах.

Заплаква сякаш малкият прозорец
с прикрити от завеската очи
и сякаш се опитва да говори –
но по-добре да спре, да замълчи!

И грабва ме с ръцете си железни
колата и поглъща всеки дъх
от скъпото видение, що чезне
зад дюлите, покрити с летен мъх.

...Изгубва се, а заедно със него –
лозичката – и миналите дни.
Едничка реч сред утринната жега
ме гони с плач: - Върни се ти, върни!


ОТКРАДНАТИ МИНУТИ

КРАЙ РЕКАТА

Той хубаво говореше за всичко –
за живопис, поезия, печал –
и младата му кръв не бе едничко
съкровище, което бе отдал.

Ала не вярвах, че отлично плува
и като риба дири глъбини,
където низ подмолите да чува
сърцето на реката как звъни.

Веднъж ний бяхме слезли да се къпим
в Мъглижката река през месец май
и да бродиме ударите тъпи
на старите тепавици в тоз край.

Пред нас – дъбът от летен лъх заклатен,
над нас – орли, лещак и канари,
и небеса, отдавна нам познати
с високия си купол от зари.

Дойде замислен, сякаш нещо жали,
но веселост завчас го облада.
Съблече се – разголи сухо тяло –
И припна към студената вода.

Как плуваше! Като мрена премина
през вира на отвъдната страна,
А после край бодливата къпина
се гмурна, озарен от светлина.

Очите му, разтворени, горяха,
косата му се спущаше отпред,
омачкана и мокра като стряха,
обливана от бризгите безчет.

На тръгване из дрехата му падна
едно зелено томче от Жул Верн,
а планината дишаше по-хладно,
изляна от вековен камък чер.

Пътеката го теглеше нагоре,
където стъпи слънцето само.
По нея се изкачваше той морен,
прехласнат вече в „Капитан Немо”.

 

ЕСЕННО ВЪЗХИЩЕНИЕ

По далечните бели села
между песните мълком се носят
като облаци дъхави, росни
аромати с незрими крила.

Есента се раздава докрай
като щастие в нашето време.
Всяка длан се протяга да вземе
радостта й, що дълго ухай.

Уморен от преминала жал,
само ти не одумваш, поете!
Радостта не познаваш ли, клетий,
между хора не си ли живял?

Колко тежко е, морен и блед,
и завинаги сякаш излишен,
да не можеш да кажеш, че дишаш,
че си някакъв...дребен поет!

 

ВЕЧЕРНА НЕЖНОСТ

Сега е тишина след залез ален
и сякаш сред настъпилия здрач
ръката ти прозореца ми гали
и ясно чувам тихия ти плач.

Но ти не си. Надвесената слива
докосва тихо моето стъкло.
За мене ли сърцето й се слива,
над мене ли простира тя крило?

 

МАЛКАТА

Тя бе дошла веднъж в градеца роден
с талига от съседните села.
Видях я как с другарчета преброди
градината, по-бързо от стрела.
Подскачаше, а в малката ръчица
държеше стрък от цъфнала тревица.

Сънувах ли? Край мене сякаш мина
бял облак минзухар и вишнев цвят
и ороси безлюдната градина...
Вълна от пролет, детски аромат
и гласове, музика от думи
се смесиха с дъха на млада шума.

Възкликнах от вълнение тогава –
И се отвори моята уста,
но в гърлото гласът ми се задави,
сърцето ми до болка затрептя.
Далеч изчезна бялата ръчичка,
червена рокличка, очи...и всичко.

 

ВОДА

Не спирай, вода! Непрестанно извирай,
живителна струя, пълни язовира!

Хвърли се надолу към равно Загоре –
там всинца те чакат със пламнали взори!

Недей се ти бави, прощавай се вече
с върбите, останали толкоз далече!

Пролетта съхнат и стенат за тебе,
а ти се заглеждаш в зеления хребет!

Тъгата на нивите кой ще разкъса
и тъмни пшеници с роса да поръси?

Народът излиза навън и те чака
до късно и пали огньове сред мрака.

Той чака с нестихнала жажда в душата
кога ще повее спасителен вятър.

Помилвай душите със обич и кроткост –
прииждай, вода, умножавай живота!

 

СТЪПКИ В ПЛАНИНАТА

ВЕТРОВЕ

Спуснете се из облака, елате,
очаквани, далечни ветрове!
Вий давате нов трепет на душата,
нов образ на небе и цветове.

Летете, топли ветрове, над Стара
Загора! Нека вашите крила
с неспирния си устрем да ударят
на къщите смразените чела!

Снегът се е стопил. Като малина
алеят небесата в първи зной,
Заглъхват бурите по вси рътлини
на планините с мрачния си вой.

Защо да се не радваме, не пеем
ведно с потоците? Нали светът
е наш и в нас дълбоко зрее
на правдата и любовта плодът?

Повейте ни, раззеленете зряло
бадемите пред градските врати!
Спуснете се! И тук, и там, и в цяла
България днес пролетта цъфти!


ГОРА

Наближавам гората. Тя става по-ведра
и зелена, с могъщи ръце, тъмнобедра,
озарена от слънце нашир и надлъж
след обилния пролетен дъжд.

Като млада жена ме поглежда, засмяна,
и протяга ръце изпод китна премяна.
Ще ме скрие в прегръдки, далечни и сам –
и сърцето си неи ще дам.

 

ПРИКАЗКА

Накърмена от непозната страст,
цъфтеше в радост младата глогина –
и ни човек, ни бухал бе преминал
край сянката на тоя беден храст.

И в младия й скут гнездо си сви
мъничка сива птица като орех,
чиято песен напои простора,
помилва с дъх високите треви.

Тя пееше за пролет и любов.
Кънтеше звън в листата на тополки,
забравили и ледове, и болки,
под унеса на тоя сладък зов.

Чия душа надежда не огря,
чие око не се наля от щастие?
Несетно там глогината порасна
като дете на старата гора.


Ала веднъж, когато тя заспа,
навъсеният проход се разтвори
и вихърът нахлу от вси простори
с тръби, виолончело и тимпан.

Закана към гората прокънтя.
Букаци древни паднаха сразени.
Поляните, от златна пот облени,
загиваха сред своите цветя.

И всичко бе обхванато от смут.
Глогината шумеше, разлюляна,
и стискаше, от студ и скръб терзана,
гнездото празно в голия си скут.

 

ТОПОЛКА

Защо горя, защо съм развълнуван?
Тук няма шум, животът се не чува.
Една-едничка думичка звъни
из устните на мрака: - Остани!

Ах, тука е тополката ми, ето –
Рой сълзи на ръката ми пролети!
Отърсва тя роса от паднал дъжд
и цялата си радост наведнъж.

Усещам я как още сякаш дъха
в прегръдката ми тая тънковръха
тополка между ширнати липи.
Не може тя без мене да заспи.

 

ТРЕВОГИ

ПОГРЕБЕНИЕ НА ПОЕТА

На Георги Райчев

Погледни от прозореца
Как отнасят мъртвеца,
Как заглъхва просторът
Зловещо!

Подир него роднините
и приятели скъпи
на поета починал
пристъпят.


Зачестява клепалото
свойте удари тъжни –
за поета то жали
несдържано.

И жени мълчаливи
оросяват венеца,
върху който почива
певецът.

Извисена до къшата,
потреперва от болка,
нежни вейки разгръща
тополка.

И хоръгви политнали
се издигат нагоре,
с тимиам и молитви
в простора.

С карамфила, с лалетата
и с венците кахърни
отминава поетът
безсмъртен.


ОТГОВОР

Не, братко мой, не се сърди, че пиша.
За своя грях поне да не мълчим!
Не беше толкова велик, възвишен
животът ни, опушен в оня дим.

Един живот като мухлясал орех,
свален от обезлистения клон.
Не с други, а със себе си се борех
и не издадох ни едничък стон.

И ти не беше по-честит от мене,
преследван и разкъсван от беди.
Принуден бе приятели да сменяш –
все скитници с небръснати бради.

Нима не стигат старите несгоди,
Съмнението, що ни ослепи?
Кога ще се научим ний да ходим
навред, където днес живот кипи?

Да бъдем между живите: погледай
каква дружина днес ни замени!
Възторгът й шуми като победа
над мъките, над подлост и войни!

 

РАЗДЯЛА

Предчувствувах, че ти ще си заминеш
без поздрав и усмивка – и летях
към гарата, под облаци от прах,
удавили лазури светлосини.

Когато морен стъпих на перона,
в душата ми нахлу като порой
нечуваната мъка и безброй
съмнения като оси ме гонеха.

Бе запустяло. Влакът бе заминал.
Единствен чер вагон, останал ням
свидетел на гнева ми, спеше там,
до рампата, в заглъхналите линии.

Къде бе ти, и твоят глас къде ли
звучеше сред стотици гласове?
И знаех ли кого ще призове
сърцето ти в далечните предели?

Аз бях самин сред релсите. Враждебен
изглеждаше светът. От тоя час
насетне остарях – и нито глас,
ни светлина...ни поздрави от тебе.

 

ПОГРЕБЕНИЕ

Камбаната еква. Изнасят мъртвеца,
чиито очи са закрити, не виждат.
Угаснъл е вече у него живецът,
не трепва надежда в душите на ближни.
Камбаната бие, ний бавно вървим
към гробище сънно с тамянния дим.

Внезапно пред нас дървеса се изпречват,
без жал обезлистени в дългата зима,
на стройни и сякаш безсмъртни и вечни,
с набъбнали клони от сок, несломими.
Издутите пъпки все още мълчат,
но скоро ще цъфнат край тесния път.

И птиците кацат по тях, пощурели
от радост, че слънцето грее,
че скоро, на следната още неделя,
от юг ще зашушнат горещи повеи,
по сливи и дюли ще бухне листак
и песен ще бликне из храсти и мрак.

На скоро затраква пръстта по ковчега.
Отбулват се гробният сън, здрачините –
и смут преминава по нас като жега.
Жената на мъртвия хлипа, полита
над гроба, с безумни от мъка очи,
а ние, в тъга потопени, мълчим.

И няколко капки роса от небето
ни сепват и тръгваме всички обратно
в града, съживени. В душите ни светят
надежди, по пътя си срещаме златни
пчели, забръмчали над син минзухар...
Животът отново е пламнал в пожар.


КАПКИ КРЪВ

РЕКА

- Лъчиста, устремена към морето,
Ти спираш тук при хората, при нас,
да отнесеш искрици от небето
и мислите, и ведрия ни глас.

Но тя не отговори, не отрони
ни думица на своя чужд език.
Тя влачеше листа, строшени клони,
окървавен бе бистрият й лик.

Тя носеше девойка-партизанка,
пронизана, убита от куршум.
Реката бе покрита с черна сянка,
водите хладни тичаха без шум.

 

ЯТАЦИ

Неспирен дъжд, предвестник зъл на зимата,
излива се над каменния град.
Листа шумят под стъпките на тримата:
жена, момче и мъж – висок и млад.

Откриха ги. Ятаци бяха в селото
и към Балкана бягаха в нощта,
но ето и сега – вървят край белите
и занемели къщи на града.

Къде вървят, застигнати от бурята?
Старажари двама крачат подир тях
с извадени наганти от кобурите,
от мушамите пръска воден прах.

Когато отминават зад градините,
жената пита – иска да узнай –
с безкраен ужас в погледа застинал:
- Нима ще ни погубят в тоя край?

Ала мъжът не чува, сякаш думите,
отправени към него, нямат звук,
а с капките се плъзгат между шумата
и глъхнат някъде, далеч оттук.

Той знае, че нататък между глухите
баири, сред напуснатия кър,
ги чака смърт: ще потреперят буките,
свидетели на страшната им смърт.

Момчето се разхълцва с глас, преплитайки
нозете си от треска и от глад.
Избликналите сълзи от очите му
безшумно капят, едри като град.

- Не бойте се! Сега не е за плачене!
Когато и да бъде, все ще мрем!
И в дъжд, и в глад срещу смъртта ще крачим ний!
На злия враг не ще се предадем!

 

ГОЧО ЗАФИРОВ

Над пътя бе съмнало вече добре –
иГочо Зафиров се люшна: две цеви
на пушки димяха отсреща,
куршуми пищяха зловещо.
Засъхнал, езикът едва смутолеви:
- Животът се свърши... сега ще се мре...


Над пътя бе съмнало вече добре –
и всички редути той виждаше ясно.
Нагоре се движеха бързо,
с прибежки, командите дръзки –
врази и убийци... и бомба се хрясна...
Отдавна той беше готов да умре.

Зафиров се сгърчи и никой не чу
какво той пошепна едвам в полумрака.
Усещаше той. Тия тъмни
простори с победа ще съмнат!
С лице върху друма се просна той,
сякаш от гръм поразен, неподвижен и глух.

Над пътя бе съмнало вече добре,
но всичко мълчеше в съдедните двори.
Изстинал, той вече не гръмна.
Трупа му подритваха тъмни
жандарми, очите му бяха разтворени.
Той всичко запомни, преди да умре.

Когато го дигнаха, беше мъртвец.
Той беше умрял, озарен от победа:
видя как въстана народът,
видя – и издъхна свободен...
Когато се гърчеше, беше съгледал
как бликаше пролет – венец след венец.

 

ОПЪЛЧЕНЕЦ И ЗНАМЕ

Леденееше вече Марченко пронизан
и Калитин умираше с кръв на уста,
и на всеки витяз под раздраната риза
се откриха ранени места.

Знаменосците мъртви, а знамето – живо!
То потрепва и падна в бодливите треви...
И не спряха низами към него да свиват
с натежали нозе и глави.

Тъй Самарското знаме лежеше под вихър
от куршуми, гранати и вражески бяс
и свирепите орди отвред се извиха
като мършави врани над клас.

И черкезки ръце се простряха – рой тъмен –
а го грабнат, но в същия миг един млад
опълченец се хвърли, откъсна плата му
и полази към рова назад.

На врата му алееше кръв като пламък,
ала нищо! – кръв плиска по целия кър...
Ще положи той в пазви свещеното знаме,
от врази ще го пази до смърт!

Надълбоко лицето му беше одрано
от снаряд, но в очите му светеше гняв
и любов огнелика, и блян, и закана –
като ножа в пестника корав!

Окрилен от светинята в топлата пазва,
той потегли нагоре, към родни гори,
дето старите дъби с небето приказват –
и в дълбоки усои се скри.

На зеления рид се поспря да погледне
на бащите простора и зноен, и син –
и спасеното знаме с ръцете си бледни
той развя... и издъхна самин.

 

ТРИМАТА

Сюлейман бе подпалил села и градища
и в дима наближаваше стария град,
за да стрие последния дом в пепелище,
да докара холера и глад.

С бежанци и талиги градът бе задръстен,
ала проходът, буден през цялата нощ,
направляваше сам върволица гъста,
към Балкана поела без вожд.

Изведнъж сред града, в една улица тясна,
кръвожадни черкези нахлуха с коне:
издрънчаха подкови, оръжие блясна...
И започна безумно клане.

Но из тия порутени къщи, където
е стърчала бесилка с дебело въже
и вдовици и майки са плакали клети –
наизскачаха трима мъже.

Сякаш бяха излезли от тюрма: издрани,
побледнели, разчорлени, с неми уста,
с мрачна буря в гърди, а в ръцете – бердани,
пред една разломена врата.

И се биха докрай, неотстъпни, могъщи,
заслепени от ярост, с разбити чела –
тия трима «гяури» - но без да изпъшкат
пред смъртта тъмнолика и зла.

И загинаха там. Невъзвратно и просто.
Колене пред Родината всеки преви:
търколиха се тежко в крайпътния троскот
трите български честни глави.

 

БЕСИЛКА В ЗАРА

Минава час, а улиците стари,
сред прах и крясък бълват всеки миг
потоци хора: роби, господари...
За тях денят е славен и велик!
Башибозук из мрачните юнаци,
кадъните, забулени в яшмаци,
тълпят се край бесилката... море
от низости и вражески езици,
които грачат като гладни птици:
- Осъдени трябва да умре!

Полюшват се глави, шумят раите,
пръхтят коне напред, а подир тях
дрънчи верига лъскава. Полита
нагоре, над главите, облак прах –
закрива образа, очите ясни,
що скоро на въжето ще угаснат.
Заптии съскат в общата мълва
и изведнъж... пред старото бесило
пристъпя Колю Ганчев, млад и силен,
безмълвен, но с издигната глава.

От погледа му блика странен огън –
геройство и презрение, и жал.
Спокойно свети чистото му чело,
в което толкоз гняв се бе събрал!
Един живот се слага върху слога
на бъднините, с пламенното дело
на младостта, родила своя плод.
- Как хубав е, като самата пролет
шептят момите, сякаш да измолят
спасение за тоя горд живот.

Плачът зъзне, сякаш вятър духа
в лицето му. Настава тежък миг.
Мегданът, пълен с хора, се разтриса
от ужаса на майчиния вик.
И пак настава тишина, но глуха
светкавица бразди по свода нисък.
Дъждовни капки, сякаш плач нелеп.
И вместо гръм, ехтят словата родни:
- Отечество, ще бъдеш ти свободно!
– Целувам те... загивам зарад теб!

Изтръгнат из гърдите му юнашки,
гласът е зов за мъст и за борба.
И занемява всичко, що предсеща,
че иде край на робската съдба.
Потресена, тълпата се разклаща
и гняв кипи в сърцата, мъст гореща
срещу врага – изпитан стар злодей.
Сред пристъпа на бурята, внезапни
като куршуми, се забиват капки.
Обесеният, бледен, се люлей.

Последна промяна: 2008-01-09 11:06:43
Прочетено: 1848

Подробна информация

автор
Иван Мирчев
Организация: Други старозагорски автори
Творби: 13
Иван МИРЧЕВ е роден на 11 октомври 1897 г. в гр. Стара Загора. За пръв път печата стихове през 1914 г. в сп. „Бисери”, редактирано от Ив. Ст. Андрейчин. От 1916 до 1918 е редактор на сп. „Хризантеми” (Стара Загора). Сътрудничи със стихове на сп. „Везни”, „Начало”, „Съдба”, „Златорог”, „Читалище”, „Пламък”, „Септември”, на в. „Млада България”, „Светлоструй”, „Литературен час”, „Литературен подем”, „Лост”, „Литературен фронт” и др. Член на СБП. Умира на 14 април 1982 г.

Автор на стихосбирките:
Реките викат, 1920
Тринадесет мистерии, 1921 (в съавт. с Иван Хаджихристов)
Есенна флейта, 1924
Елегии, 1926
Видения, 1928
Отстранена земя, 1929
Златно и синьо, 1935
Сонети, 1935
Кажете, небеса, 1942
Сонети за житото, 1942
Самарско знаме, 1951
Срещи с Гео, 1956
Прозорецът се отваря, 1957
Звезди над Нева, 1961
Чудесното преображение, 1963
Парламент на чувствата, 1965
Часовник на стареца, 1967
Избрани стихове, 1968
Есенни наздравици, 1971
Гнездо от съчки, 1976
Младост, 1977
Цигулка под прозореца, 1980
Розовият хляб, 1982



Изпратате съобщение на/за автора
Име:

Имейл:

Телефон:

Съобщение:


                   
   
PC-TM
СБИР
 
Център за независим живот
Национален младежки поетичен конкурс "Веселин Ханчев"
Конкурс за млади изпълнители
 
Bemis Public Library
       


Етичен кодекс на библиотекарите в Република България

        English version
Go to top of page  Начало | Библиотека Родина | Новини | Проекти и програми | Нови книги | Периодика 2013 | Американски кът | За Вас, ученици | Издания | Дигитална библиотека | Читалище Родина | Стара Загора | Култура | Образование | Социални дейности | Старозагорска епархия | Туризъм | Календари | Web връзки | Контакт с нас | Галерия | Съдържание |