English
Детска библиотека
Основно меню
Начало
Библиотека Родина
Новини
Проекти и програми
Нови книги
Периодика 2013
Американски кът
За Вас, ученици
Издания
Дигитална библиотека
Читалище Родина
----------
Стара Загора
Култура
Образование
Социални дейности
Старозагорска епархия
Туризъм
----------
Календари
Web връзки
Контакт с нас
Галерия
Съдържание

Търсене
· в каталога на библиотека Родина
· в каталога на фондация Миню Балкански
(книги на френски език)

· в електронните каталози на български библиотеки


Е-БИБЛИОТЕКА
Автори
Раздели
Поезия
Стихотворения за деца
Критика
Хумор и сатира
Пиеси
Пиеси за деца
Преводи
Приказки
Най-новото

Непубликувани стихотворения

Непубликувани стихотворения
Стара Загора, НЧ Даскал Петър Иванов, 2007
Пончо
Препоръчано

Коледунка
Търсене в текст
 
 петък, 24 май 2024
Списък на творби
Начало > Поезия > Срещи с Гео
Печат  
София, Бълг. писател, 1956
София, Бълг. писател, 1956 
 
Тип: Поезия
Автор: Иван Мирчев
Организация: Други старозагорски автори


ПОСВЕЩЕНИЕ

В ония времена той беше рядко
смущаван от греха на леността.
За своя пир той будеше нощта,
жадуваше светкавици да святкат.

Той малко спеше, но сънят му кратък,
тревожен от съмнения безброй,
създаваше, от светлина и зной,
на мислите свещения зачатък.

Кой би разбрал и истина и подвиг,
ако не бе у него тоя дар
да мисли и мечтае с детска жар,
която чак и нервите да бодва?

Разтуха? – Той не помнеше досада.
Ала когато чувстваше гнет,
в картиние, що бликаха отвред,
намираше и отдих, и отдрада.

Денят му бе година, затаена
във гънките на кървавия свят,
и той растеше в мигове на глад,
изпълваше тревожната вселена.

И бдеше сред човешкия мравуняк...
Животът свиден дял му отреди –
да понесе и чуждите беди,
чувствителен и бодър като струна.

 

ПИСМО ДО ГЕО

Понякога става излишен
трудът за подобни писма.
Но трябва, все пак, да ти пиша.
Душата ми чезне сама.

Днес хиляди пъти се връщам,
от кървава рана терзан:
събори се старата къща,
където живееше Франц.

Навярно си спомняш кой беше
Франц Имбер, с печално лице
и с гърбица – жалък и смешен,
но с тънки, изящни ръце.

Ти помниш как хубаво пяхме,
когато той черпи с вермут,
получен за петстотин драхми
от Гърция – скъп, но прочут!

А после, косите си пръснал,
той грабна виолата, ням,
и с бледни, изваяни пръсти
изтръгна от струните плам.

Познатата песен на Шуберт
за Силвия – може би тя,
която ний пеехме грубо,
но с чисто сърцем с яснота.

Разкъртиха къщата, трема
и малката стая – мил кът,
закърмен от трепети неми
и песни, що тихо звънят.

Тя грохна с греди, с парапети,
мухлясала тъкан и зид
пред ширната улица, дето
минава животът честит.

Изтекоха двайсет години
от нейната гибел, и днес
там няма ни дом, ни глогина,
ни песен, ни сълзи, ни вест.

А Франц? И той също загина.
Бе свършил, горкият от глад
сред малката градска градина,
на пейката... в нашия град.

 

УЧЕНИК

В гимназията скритом го поглеждах,
когато се разхождаше самин.
Същинска жар под сключените вежди.
На устните му грееше рубин.

Познавах вече неговия говор
и отдалеч се вслушвах възхитен.
Упиваше ме трепетното слово,
смеха висок, с другари споделен.

- Поетът! Чуй, поетът разговаря! –
пошепваше смутеният ми глас.
И слушах зад акацията стара
отронения разговор в захлас.

А топлина заливаше лицето
и мислите ми, морни от игра.
Защо не бях приятел на поета
и с неговите чувства да горя?

Все тоя зов към него: - Георге! Георге! –
на устните на всеки ученик.
Неспирно се разгряваше възторгът
на неговия непресторен лик.

- Поповете и тяхната молитва
защо ни са? Цял век ли ще търпим?
С вълнение народът е изпитвал
жестокостта на бог и херувим.

- От позлатената уста на попа
напразно чакаш истинни слова!
На портата му никога не хлопай –
и няма да те заболи глава!

Това бе проповед на Гео Милев,
додето звънне първият звънец
и се започнат с удвоена сила
уроците, завършващи с венец.

 

СИНЪТ НА КНИЖАРЯ

На ъгъла малка книжарница светна.
Синът на книжаря останал бе сам.
Полйци навред по стените безцветни –
световната радост събрана бе там.

Клиенти не влизаха в тия минути,
когато градецът потъваше в здрач;
той шепнеше нещо далечно, нечуто
потискан от мъка, задавян от плач.

И Гео не искаше никой да буди
любимия блян, и седеше самин
под лампата газена, сред пеперуди,
на светло дошли при книжарския син.

Кипеше тук бурен живот за момчето,
надничаха книги и мъдри, и зли,
рисунки с перо, „прокълнати поети”
и трепетни музи, до прага дошли.

... И пушки... Как често метафори строги
пленяваха младия бледен човек!
Тук бликаше истински стих и тревога!
Сърцето отгласяше с пламенен ек...

Веднъж го издебнах и влазох. Той стана
и, тъжно усмихнат, каза в полумрак:
- Затваряме вече... Елате зарана...
И чело оброни над книгата пак.

Какво ли четеше? Все книги разравя
под малката лампа със бял абажур.
Бе ясно как почваше още тогава
животът-легенда, животът-лазур.

А тая легенда расте и надвива
смъртта на поета и връща го пак
отново в живота, с ония красиви
мечти за победа над времето-враг.

 

РИСУНКАТА

Цъфтяха горе букови гори
по раменете хладни на Балкана.
Скалата „Виниш” чакаше смълчана
зората с ведрина да я покрий.

И той пристига. Къдрава коса
се виеше над мраморното чело.
Очите му се бяха пак засмели,
като синчец под утринна роса.

Той седна на скамейката до нас,
пред входната врата на манастира
и, зажумял, започна да избира
кого да нарисува тъй, завчас.

Избра жена с трико и поглед зъл.
За мъничко търпение помоли –
и в блокчето залъкатуши молив
червено-розов, чер, зелен и жълт.

След кратък миг портретът бе готов.
Представи се пред нас лице познато:
зъбът зад устните се сякаш клати,
а дргият белее като нов.

Зарадвана, жената се засмя.
И Гео се засмя. Той бе доволен.
Прибира портрета, блокчето със молив
във джеба на рубшка от басма.

Денят несетно беше покорил
ждрелото на реката, низините,
а Гео се изгуби към скалите,
като че там богатство беше скрил...

 

ПО ГОРСКАТА ПЪТЕКА

Минаваше той с лик засенен
от шапка, леко накривена,
с къдрица едра над чело –
на птица черното крило.

В ръката държеше малка книга,
чиято светлина достига
сърцето, пълно с ведрина
до нежната му глъбина.

И в утрото, в памучната му риза,
от Общината до Телбиза,
напред-назад вървеше той,
като че нямаше покой.

Ала понякога чевръсто
изкачваше горите гъсти
и кацваше на някой връх,
облян от слънчевата кръв.

И „Ой гори, гори балкански”
запяваше в леса гигантски,
где бурята си прави лък
от всяка вейчица и стрък.

В горите сякаш беше зачнат!
На песента дървари мрачни
отвръщаха с протяжен вик
и срещаха усмихнат лик.

- Здравейте, скитници-дървари!
Скръбта ви кой ще разтовари?
Не сещате ли как летят
най-хубавите дни на път?

- Тук мрачни бури ви целуват,
а клетите сърца тъгуват
за малко радост – кратък миг!
Но кой ще ви отвърне с клик?

- Тъй вековете ще ви помнят
брадясали, с ръце огромни
и с брадви, лъснати от сеч,
и с жажда за човешка реч!

Гласът росеше като влага...
Дърварите с усмивка блага
отвръщаха на тоя зов
с голяма радост и любов...

И Гео тръгваше нагоре,
несвършил още да говори:
- Дървари, верни синове
на дъжд и сняг, и ветрове!

 

КЛЕТИЯТ ФРАНСОА

То беше в сладкарница „Малина”
след пладне късно, в юлската мараня.
Скандираше той стихове старинни
от чужда, непозната мен страна.

„Балада на обесените”, мисля,
от Франсоа Вийон. А после прав,
до масата, завърши поривисто.
В гласа му прозвучаваше и гняв.

Той каза, че и вечността е малка
да побере сърцето на Вийон,
макар и непогребан с катафалка,
а хвърлен под незнаен небосклон...

Но днес той бил почитан и обичан
за дивните балади за смъртта,
за гения му, някога отричан,
чрез който е разкривал бедността.

Ликът на Гео странно се менеше.
Менеше се и неговият глас:
ту спадне, наболял и безутешен,
ту закипи в неукротима страст.

Днес още помня чистото му слово
за клетия живот на Франсоа
и преживявам оня миг отново –
в сладкарницата, пълна с буржоа.

- Да, по-добре злощастен като него...
Не виждаш ли, светът е мрачен лес,
в нашият живот е като жега
над мислите и чувствата ни днес!

Когато се разделяхме в „Малина”
валеше дъжд, а Гео все мълча.
Дали гневът му беше попреминал
и в пътя му блестеше пак лъча?

 

В ГРАДИНАТА

Денят не бе се разделил с липата,
от чийто връх отлиташе без вест
и бързаше, обвит от облак златен.
Тук негде беше. Помня като днес.

В градината. Ний бяхме се смълчали,
а Гео ни четеше с равен тон,
додето странен огън го запали –
„Звънарят”, „Бунт”, „Рибарите на кон".

За първи път го виждах тъй увлечен
и толкова развихрен и открит!
Той гледаше напред, като в далечен
отбулен свят, от векове честит.

И в тоя миг той беше нов и днешен,
изричайки Верхарна във захлас.
Превързана, главата се тресеше,
ранена от английския фугас.

Пленени от тържествения ритъм,
ний сещахме как всеки стих гори.
И никой не понечваше да пита
за името на автора дори.

След стиховете Гео, още тръпен,
запита с пълнозвучния си глас,
в носталгия и топлота окъпан:
- Кога ще дойде тоя светъл час?

- Да поздравим една червена пролет! –
допълни той с вълнение и жар –
с особен трепет сякаш се разголи
душата му, приела тоя дар.

Бе мръкнало, и ний седяхме мирни,
откъснати от мрачния ни свят.
До късно в нас отекваше неспирно:
- Да поздравим света червен и млад!

 

ПЪРВАТА СБИРКА

Отбихме се да поздравим
поета с първата му рожба.
Такива празници дохождат
и не изчезват като дим.

С присъщата му прямота
прие ни, леко развълнуван,
и най-горещо се ръкува
със нас пред къщната врата.

Столовете плетени – цял ред –
от жълта и зелена слама,
миндер в червено, същи пламък,
извезан от конци букет.

Струеше летен аромат
и от завеси, и корнизи –
от планината сякаш слизат
ухания на желъд млад.

Трептеше в стаята тих час,
и хладно бе като в усоя,
а той раздвижваше покоя
с дъха си, с ведрия си глас.

Гора и славей, гръм и дъжд –
такъв бе Геовият говор,
задълбочен от стройно слово
и гъвкав като майска ръж.

Зашушна малкото перо,
с мастило синьо напоено,
и върху книгата студена
от букви се изви хоро...

Син ред: „На младия поет –
сърдечен дружески подарък.”
Поех като напитък жарък
подаръка, въздъхнах блед.

И дълго в слепите очи
се блъскаше кръвта ми лудо,
разгръщах листи-пеперуди –
изхвъркваха от тях лъчи...

По Геовия хубав смях
личеше новата му радост.
Душата му звучеше млада.
Очите гледаха без страх.

 

В ПИВНИЦАТА

Той беше дошел отново в тоя град,
където се надсмиваха над всичко.
Самотността бе станала привичка
за него, светогледът – по-богат.

Живота в София бе променил
и вярата, и мислите му странни.
Език отмерен. Думите отбрани.
Изкуството му влизаше в нов стил.

Поканихме го в ”Батенберг”, а той
погледна остарелите си дрехи –
(и те дори не носеха утеха
на скъпия човек, нито покой!)

Усмихна се презрително с очи
и тихо, сякаш в себе си, изрече:
- Окъсах се. Не съм за нигде вече,
ала за вечер – бива, не личи!

И там разказва с трепет онова,
което го вълнуваше най-много,
и не спести душевния си огън,
нанизвайки сърдечните слова.

Говореше за кръв, за поп Андрей,
за нашия народ, че бил проходил...
- Наздраве! – За свободните народи!
-Наздраве! – Царска кръв да се пролей!

Гласът ехтеше, силен като чук,
от миг на миг по-прям и по-сърдечен.
Оркестърът непрекъснато бучеше
и в пивницата никой нас не чу.

Прерязаха се връзките ни с нож.
Приключи се последната ни среща.
Наставаха терор и дни горещи.
Изчезна Гео. Падна дълга нощ.

 

В ОЧАКВАНЕ

Бай Милю, рано състарен, прегърбен,
все чакаше сина си, нощ и ден.
Преследваха го немотия, скърби,
душеше го животът омрачен.

- Все чакаме от него вест, но няма! –
мълвеше той, и тъжното лице
на стареца, по-бледно и от слама,
разкъсваше самото ми сърце.

- Излизам често към полето вечер. –
Оттам ще дойде, думам си, от път –
и ще размаха шапка отдалече,
разгърден, весел, в родния си кът.

- Ще седне на трапезата, ще почне
да ни разказва хиляди неща
и нови случки с най-голяма точност,
за да зарадва майка и баща.

- Или ще влезе в стаята, където
чете и пише. Вън е леден мрак,
но вътре сякаш мислите му светят,
очите му над книгата са пак.

- Ний винаги го виждаме наведен
над масата – и по-добре така,
отколкото бездушен, ням и бледен,
в ковчег затворен, с ледена ръка!

- Но вече знам, че няма да се върне!
И неведнъж съм искал да умра –
да дойде край на дните ни кахърни...
Без Гео няма в моя дом зора!

Бай Милю се тресеше като вейка.
Удавен в сълзи, гаснеше гласът
под младата кайсия ранозрейка,
не спираха очите да сълзят.

 

НЕКРОЛОГЪТ

След мрачни дни яви се некролог,
печатан с хубави, големи букви.
Из тях кръвта на Гео сякаш рукна,
ведно с тревите, с пролетния сок.

В градините, по жълтите стени
разкриваше се името му: бездна.
Завинаги поетът бе изчезнал...
Едно клепало нейде прозвъни.

И дъх, и смях, и говор бе замрял.
Във гърлото ми чак скръбта горчеше,
като си мислех колко безутешен,
дори жесток бе неговият дял!

Едва спасен в голямата война
от удара на вражеска граната,
едно въже пристегна, запечата
устата му за вечни времена.

Струеше вятър, блъскаше го дъжд –
окото му бе пълно със сарказъм.
Затуй от „боговете” бе наказан
любимият самоотвержен мъж.

Кой би презирал зрелия му плод
от мисли и дела, кой би говорил,
че неговият поглед е затворен
за мъките на бедния народ?

Не чуваме ли бистрите слова,
отлети преди толкова години,
как още пазят своя дъх? Да зинат –
ще покорят, - не е лъжа това!

Прости, поете, грешките ни зли!
В коравите ръце на времената
се включва неувяхналото злато
на твоя труд, за който ни боли!

 

ПАНИХИДА

Потеглихме – пътят бе стар и познат –
към черквата, дето крадците се молят
за дълъг живот, а деца полуголи
и бледни при дверите гаснат от глад.

Закон бе да звънне камбанният звън
след нечия гибел, а в мрачната черква
свещеникът с бавни слова да зачерква
умрелия, литнал към вечния сън.

Стените пригласяха в каменен хор:
- Не ще се той върне! Не ще се той върне!
В забрава и прах е той вече превърнат –
напразно го дирите в тоя простор!

Но в тая минута вик силен раздра
шума на молитвите, гръмките химни,
и майката писна: - Защо да мълчим ний,
когато ридаят земя и гора?

И хорската съвест отвред закипя.
Замлъкна, сразена, речта присмехулна
и топла сълза от очи се търкулна,
и славей откликна в съседна липа!

- Що знаете вие, дебели стени
и прашни светци, за човешката милост?
Я вижте как вейките трепкат от сила,
как целият свят като празник звъни?

Проникна в сърцата ни светият глас.
Туй беше гласът на народа, на Гео.
- Във нашите мисли той още живее –
си думах, - не се е откъснал от нас…

Когато си тръгнах, бях бодър, засмян,
със чистото радостно чувство, че бродя
градини, разцъфнали под небосвода –
на Гео земята – безсмъртна земя.

 

ПРЕД ПАМЕТНАТА ПЛОЧА

Пристигаме в Мъглиж да изразим
безкрйната си почит към поета.
Пред паметната плоча всичко свети:
река, пътека, цял Балкан любим.

Пробуден от утринна звезда,
дошли са неуморните дървари
и селяни, които изпреварват
зората по планинските бърда.

Прииждат из далечни градове,
села, от Столицата даже –
приятели, за него да разкажат
или да чуят… Гео ги зове!

Живя в Мъглиш като момче, в мечти,
а сетне твърди съвести разклати.
Тук хиляди сърца са му познати,
а името му всеки стрък шепти.

Навред го помнят всички. Затова
от огненото име преминава
в зениците им – бяла, величава
светкавица, що тук ни призова!

Кога сме чествували друг поет
с такава обич, с толкова вълнение?
Изпепелен, ала прахът нетленен
към планината жива е възет.

Хей, дъбове, шумете! Нито миг
мълчание! Бучете като него!
Вий, канари, задъхани от жега,
вишете непреклонния си лик!

Потоци, пейте в тръне, в камънак,
трошете си оковите! Носете
от лесовете лаври за поета!
И блъскайте вековния си бряг!

Поети на свободния народ,
на колене! Та от земята топла
да доловиме не печал и вопли,
а химните на новия живот!

От тая музика ще се упий
Мъглиш, полето, цялата родина,
и ще разцъфнат хубави години.
Пред Гео, вечният, сърцето бий!

Последна промяна: 2008-01-09 11:05:22
Прочетено: 1859

Подробна информация

автор
Иван Мирчев
Организация: Други старозагорски автори
Творби: 13
Иван МИРЧЕВ е роден на 11 октомври 1897 г. в гр. Стара Загора. За пръв път печата стихове през 1914 г. в сп. „Бисери”, редактирано от Ив. Ст. Андрейчин. От 1916 до 1918 е редактор на сп. „Хризантеми” (Стара Загора). Сътрудничи със стихове на сп. „Везни”, „Начало”, „Съдба”, „Златорог”, „Читалище”, „Пламък”, „Септември”, на в. „Млада България”, „Светлоструй”, „Литературен час”, „Литературен подем”, „Лост”, „Литературен фронт” и др. Член на СБП. Умира на 14 април 1982 г.

Автор на стихосбирките:
Реките викат, 1920
Тринадесет мистерии, 1921 (в съавт. с Иван Хаджихристов)
Есенна флейта, 1924
Елегии, 1926
Видения, 1928
Отстранена земя, 1929
Златно и синьо, 1935
Сонети, 1935
Кажете, небеса, 1942
Сонети за житото, 1942
Самарско знаме, 1951
Срещи с Гео, 1956
Прозорецът се отваря, 1957
Звезди над Нева, 1961
Чудесното преображение, 1963
Парламент на чувствата, 1965
Часовник на стареца, 1967
Избрани стихове, 1968
Есенни наздравици, 1971
Гнездо от съчки, 1976
Младост, 1977
Цигулка под прозореца, 1980
Розовият хляб, 1982



Изпратате съобщение на/за автора
Име:

Имейл:

Телефон:

Съобщение:


                   
   
PC-TM
СБИР
 
Център за независим живот
Национален младежки поетичен конкурс "Веселин Ханчев"
Конкурс за млади изпълнители
 
Bemis Public Library
       


Етичен кодекс на библиотекарите в Република България

        English version
Go to top of page  Начало | Библиотека Родина | Новини | Проекти и програми | Нови книги | Периодика 2013 | Американски кът | За Вас, ученици | Издания | Дигитална библиотека | Читалище Родина | Стара Загора | Култура | Образование | Социални дейности | Старозагорска епархия | Туризъм | Календари | Web връзки | Контакт с нас | Галерия | Съдържание |