Тип: Поезия
Автор: Иван Груев
Организация: Дружество на писателите Стара Загора

МЕЧТА

Създадох те от думите и онемях
от красотата ти, Мечта недостижима.
Ти беше истинска, но само в тях,
единствено във думите те има.

Ти бе Любов – без гордост и без поза,
душата ми, пречистена от болки и омраза...
И аз те сложих като златна роза
на дните си в пропуканата ваза.

И всичко покрай себе си забравил,
целувах твоето прозрачно наметало,
летях след теб в пространстата лилави,
където времето от край до край е спряло.

Но слаб е тук Духът – така и аз
греха на всички земни хора ще повторя
и в своя черен и самотен час
ще те убия – за да проговоря.

***

Светът и аз – какъв абсурд!
Никога не бихме се разбрали.
Той – безскруполен, жесток и груб,
аз – един палячо от парцали.

Спорът е обречен и отчаян,
но на помощ никого не викам –
знам, че ще ме смачка и накрая
в коша за боклук ще ме натика.

А когато мине вехтошарят,
може да ме вземе за подарък
на момче, в което се повтарям –
утрешен палячо, само че по-малък.

Със костюма от кариран плат,
пременен, изгладен и напудрен,
ще живея в друг абсурден свят,
аз самият – още по-абсурден.

***

Живи еще хоть четверть века,
все будет так – исхода нет.
Ал. Блок

Аптеката, каналът и фенерът –
във всеки нов живот ще се повтарят,
но днеска трябва аз да ги намеря
зад ледения ръб на тротоара.

Фенерът – жълт, мъждукащ по мъртвешки,
един самотен лъч във тъмнината
и слаб – като душата ми човешка,
която се препъва по земята.

Аптеката – с една змия отгоре,
увита покрай чашата горчива,
за да ни каже сякаш, че отрова
ще пием тук, докато бъдем живи.

А покрай тях – един и същ – каналът,
пак безразличен, черен и жесток,
единствен изход, който ни остава .
дори за гений като Александър Блок.

***

Разсъмва се. Вали. Април е мрачен.
Измъчи се нощта, надупчена с цигари.
Във пепелника – пожълтял и смачкан –
последният ми фас със синкав дим догаря.

Проскубан градски гарван на балкона
кълве трохи, останали от вчера.
Студено е. Замръзнал, телефона
мълчи отчаяно, от гарвана по-черен.

Във този дин без съдържание и форма
останалото е такова – никакво,
дръвчета, цъфнали безотговорно
с измръзнал цвят земята са посипали.

Край тях – чадъри, хора, автобуси...
Тук – пълен пепелник и празни чаши...
С окаян вид и пълен със погнуса
отлитна гарванът – навярно се уплаши.

***

Он проклял мир и, вечно одинок,
замкнул в душе глубокие печали.
К. Бальмонт

Заключвах във душата си дълбоките печали
преди най-острата от тях да ме рани
и тръгвах със монашески сандали
на пътешествия в измислени страни.

По пътя срещах великани и джуджета,
принцеси се превръщаха във жаби
и гледах как превива гръб Поета,
когато му посягаха на хляба.

Издигах кули от мечти и строфи
и вътре Самотата си затварях,
но тя, обула старите пантофи,
не спря със призраци да разговаря.

Тогава се отключвах за тъмните печали –
без тях животът ми напразно би преминал.
В мен тежки думи са се насъбрали,
но този свят до днес не съм проклинал.

ЛУНЕН ЛЪЧ

В стомаха ми – киселини и злъч.
Преди разсъмване ме будят.
В прозореца ми – лунен лъч –
едно вселенско малко чудо.

Защо си тук, небесен стрък?
Към рая пак ли ще ме водиш?
Луната е сварен жълтък.
Или космически зародиш?

В такава нощ не ми се спи
и чак до края й ще слушам
една касета на Ерик Сати –
“Мелодия със формата на круша”.

И ще изкарам някак този ден.
Ще се напия и ще бъда весел.
А ако дойдеш през нощта при мен,
кълна се, че със теб ще се обеся.

***

И аз ще мина своя тъмен праг
настане ли уреченото време –
с приятел ли ще тръгна или враг,
обвит в мъгла, ще дойде да ме вземе?

На масата едно самотно цвете
ще рони листите си резедави,
отвън ще тропа вятърът, бюфета
ще скърца със прогнилите си стави...

Животът ще върви по свойте коловози,
разкаляни от подлост и измами
и ще цъфтят нетърпеливи рози,
безчувствени към всички земни драми.

Ще стигна по пътеките си сини
до моя дом, в познатата ми стая,
а вие тук ще бъдете невинни
едва когато аз ви оправдая.

ПРОКЪЛНАТИЯТ ДЕМОН

След Бог и хората ме прокълнаха,
а Сатаната с ярост от ада ме изгони,
останах сам и в мрака полетях, а
там няма време и сезони.

Безкраен мрак и пустота, в която
дори чудовище бих искал за приятел.
И сам проклех света, и си приех съдбата,
и себе си превърнах във разпятие.

Тогава почнах да строя вселени –
от моити илюзии, надежди и стремежи –
и Времето започна да тече през мене,
началото и края на нещо да бележи.

И сътвореното започнах да обичам,
и светлина видях над мен да пада...
И вместо демон, станах бог на всичко,
което сам от себе си създадох.

КЛОУНЪТ

Устата му е до ушите. И за всичко
намира отговор, но нищо не постига.
Такъв е Клоунът – завършен като личност.
Оркестърът е туш. Прожекторът примига.

Той сам си е избрал съдба такава –
ако не бъде крал, да стане шут.
Аплодисментите го вдъхновяват.
Не се съмнявам вече, че е луд.

От схватките накрая все излиза
пребит или измамен, но не спира.
Направо е претъпкан с оптимизъм.
Започвам да си мисля, че ме имитира.

Оправя маската си и изглежда бодър,
но е изгубил и последната си сила –
залита по арената, но гордо –
като пияница – отказва всяка милост.

Дори когато го ударят през очите,
измисля нови номера и продължава.
Накрая си отива като победител.
Сега съм сигурен, че ми се подиграва.

КОН

На него не залага хиподрума –
животът му върви пред колелата...
Плющи камшикът – удари и думи -
подковите се чупят, дърпа го юздата.

Препуска конят с разпиляна грива,
мухите в раните му се забиват стръвно,
дърветата внезапно стават криви,
а улицата – до небето стръмна.

Така – в галоп – без сили – до финала...
Ще стигне... Ще успее да докуца...
На ъгъла процвилва една кобила бяла
и сякаш е от въздух тежката каруца.

Наоколо чертите на квартала
се чупят и земята се проваля...
Безсилен е камшикът – гонитбата е спряла –
и конския му род проклина каруцарят.

Червена, кожата му залеза е скрила,
за четири посоки закована...
И препуска свободно една конска сила
по небесната лятна поляна.

ГЕРАН

Водата ни остави и избяга,
потъна вдън земя, под пясъка се сгуши...
Дори на дъното пресъхна вече влагата
и изворът сега е част от сушата..

Наоколо е юли – със стърнищата,
небръснатите бузи на земята,
която заприлича на огнище,
опърлило на вятъра крилата.

Изпръхнало и слънчогледово, полето
събира залеза във жълти снопи,
а геранилото подкарва по небето
стадата на космически циклопи.

Водата ни остави.Прокле ни и избяга.
Под залеза се скри и диша през тръстиките.
Тревата по очи на хълма ляга
и няма смисъл даже да извикаш.

***

По клоните на есента
нависнаха мъхнати дюли,
отлитат птичите рояци
по своите посоки южни,
завързан в тежък житен сноп
под стряхата почива юли,
на всекиго от нас оставил
зърна потребни и ненужни.

А гроздето, обрано вече,
вещае песен и наслада
и аз към кипналите бъчви
вървя по сладките му дири,
вървя по този кръг затворен
и дюли на земята падат,
а косът, кацнал на лозата,
след мен като разбойник свири.

***

Денят е дълъг две стихотворения –
за Любовта и за Надеждета, сестрите
на всичките поети, две видения,
които нощем слизат от звездите.

Облечени в ефирните си рокли,
те чукат с лунни пръсти по вратите,
а после се отдалечават в мрака –
залостени отвътре са душите.

Отровен от проблеми и цигари,
през тънките пердета зад статива
и тази нощ видях, че се отваря
прозорецът, когато си отиваха.

И Любовта, свенливата и нежната
Любов, стои под уличен фенер,
с едната си ръка прегърнала Надеждата –
сънят на будните, според Волтер.

ЛЕБЕДЪТ

Изящен беше лебедът и черен,
издаващ крясъци в крайбрежната тръстика.
Той като всички лебеди бе верен
и своята любима не спираше да вика.

Зовеше я, зовеше я, зовеше,
но тя не идваше – навярно беше мъртва,
а той размахваше крила, но там стоеше
от изгрева на слънцето до мръкнало.

Не помня колко дни и колко нощи
пя лебедът в тръстиките и плака,
но тъжния му глас дочувам още
и знам, че птицата си не дочака.

Така сега в крайбрежната тръстика
два черни лебеда по-малко има –
зад облаците моят лебед вика
и търси сянката на своята любима.

ИМАНЯРИ

Копахме дълбоко и стискахме зъбите здраво,
че от дума гърнето потъвало, казват.
Строшихме мотиките и започнахме с нокти тогава,
да ровим земята, но празна бе нейната пазва

Копахме дълбоко, а вятърът блъскаше
фенера на бряста – душа на невинно обесен
и скачахме в ямата, когато измамен и лъскав
на дъното светваше захвърлен от бурята кестен.

Дочувахме с ужас смеха на косматия дявол
и яростно звънваше в камък лопата,
езикът изскачаше и под словесната плява
в земята пропадаше прокълнатото злато.

Излязоха слабите горе, но силните още копаят,
макар че разбраха – надолу е пясък и кремък...
И в празната дупка иманярите търсят докрая,
щом фенерът мъждука сред вечното време.

***

Седем дена Исус с една риба ме храни.
В земята заравях хрилете и острите кости.
После ми сипаха вино от глинена кана
и на пир ме заведоха след Христовите пости.

Масата беше от злато, край нея,
глътнали сякаш бастуни, седяха надути велможи,
с пълни подноси зад всички стърчаха лакеи
и вълци сновяха, облечени в агнешки кожи.

Седнал накрая, гъстата слюнка преглъщах
и алчно се взирах в нечии тлъсти огризки,
докато изведнъж се усещах, че се превръщам
в нещо космато и повече нищо не исках.

С въглен в стомаха, забивах очи във тавана,
за да не гледам как се облизват,
а върху мене, от техните пари пияна,
моята сянка дебела по вертикалата слиза.

***

Чуваш ли, Иване, откъсни ги
тия твои пръсти, но свири.
Ив. Динков

Бедни сме знаем го. Отдавна не страдаме.
Иване, откъснах си всичките пръсти.
Две очи за света ми останаха
и вече не мога дори да се кръстя.

Дните – проблеми за оцеляване,
в нощите – думи – отлитащи мигове,
които до пръсване пак нагнетяват
в мозъка чувства и стихове.

Аз и народът сме нещо различно.
Не е абсурдно или пък драма.
Ние сме просто народ от личности
и на земята друг такъв няма.

Защо да се лъжем, че се спасяваме,
когато целта е да се погубим?
Такива си бяхме, такива оставаме –
по-силно да мразим, отколкото любим.

 

ИВАНОВ ДЕН

Вратата ли изскърца тъй зловещо
или за ласка прилепи се молят?...
През стаята за миг премина Нещо
и седна срещу мен на стола.

Какво си – котка, спомен, предсазание?...
Лоза ли си или надгробен чим?...
От своето отвъдно разстояние
мълчи насреща ми, направено от дим.

Махни се – виждаш, че празнувам!
Не помня никого и никого не чакам.
Аз тази нощ не виждам и не чувам,
затиснат от копитото на мрака.

Каквото и да си, не искам да те знам –
върви и не прекрачвай вече прага,
иди, където беше, и оттам
кажи: “Свети Иван да му помага!”

ГОРЧИВАТА ЧАША

Остави Ангелът горчивата ми чаша
на камъка и отлетя в безкрая,
а аз останах сам пред моя страшен
последен час – объркан и отчаян.

Не можех да поискам и защо ли
ще каже Господ тя да ме отмине –
нали дори Христос Му се е молил,
но трябваше докрай да я изпие.

Тополите в градината мълчаха
и пръскаха прозрачен пух със шепи
и сенки под дърветата сновяха,
безплътни и реални до нелепост.

Дочух в нощта камбаната да бие
и този звън ръзтърсваше земята...
И вдигнах чашата си, за да я изпия,
когато Юда ме целуна по устата.

ЛАБИРИНТЪТ

Преплитаха се пътища без изход
из лабиринта, в който още скитам
и Минотавъра видях отблизо
да рови със рогата си в душите.

Разкъсваше и тъпчеше с копита
стремежи, цели, пориви, изкуство...
Уплашен бягах, без да се запитам
как ще живея без душа и чувства.

Загубих се, а сребърната нишка
на любовта внезапно се прекъсна.
Дори завръщането е съвсем излишно,
когато и за връщане е късно.

И жеравите тайните си ритуали
изпълниха със танц и вече ниско
летят над пътища и магистрали
на лабиринта, който е със единствен изход.

 

МИДА С ПЕСЪЧИНКИ

Безбройни песъчинки през мидата минават,
но само някоя на бисер в нея става,
измъчва я, боли я, забива се във нея
и тази мида вече със болката живее.

Защо сред милионите се случва точно тази
едничка мида бисер във себе си да пази?
Обича ли я Бог или пък я наказва?
Какво чрез тази мида на нас самите казва?

Че от живота само черупката остава?
Не всяка болка във бисер се втвърдява.
Че трудна е съдбата, когато е красива?
И нови песъчинки в душата се забиват.

ПОЕЗИЯ

Влюбих се в нея, а тя ме докара
до лудост и пълна амнезия,
а още не съм й намерил дамара
на старата дама Поезия.

Прекрасната вещица! Така ме омая,
че си загубих ума и езика...
С нокът ме перна и ме запрати в безкрая –
в ушите на глухи да викам.

След толкова идоли ме накара да лазя,
че коленете ми са охлузени,
но нито една не успях да намразя
от кордебалета на нейните музи.

Слушам гласа й прехласнат,
а той е пълен с насмешка...
В живота понякога търсех и щастие –
но това е съвсем по човешки.

***

По пътя към Голгота
всеки има нужда от керенеец.

Сякаш съм роден във Киренея –
само чужди кръстове съм носил.
Сянката ми вместо мен живее
и задава на пръстта въпроси.

Тръгвах с някого и тъй вървях с години,
знаех: болката не се разделя,
но вода му давах и берях малини,
за да бъде сладка тъжната неделя.

Всяка чужда мъка ме привлича,
старата остава, идва нова –
без да се усетя, заприличах
на пчела, събираща отрова.

Накъдето и да съм отивал,
пътят ми до днес не беше пуст,
а на връщане от малката ми нива
някой ден ще срещна и Исус.

***

Аз исках във душите ви корави
да хвърля въгленче, за да ви разтревожи,
а не да къртя камъче от славата
и върху пръстена си да го сложа.

На мен и два живота ще ми бъдат къси
като ръкавите на палтото износено,
а още кото юноша захвърлям зад гърба си
години и минути високосни.

Макар че често се катери на кокили,
човек не може да надмине ръста си,
но помни камъка, под който се е свила
змията, дето в лицемер го е покръстила.

Не мисля, че е нужно още да говоря –
от думите едва ли светци ще станат лошите –
аз просто върша работата си, докато от умора
заспивам свит в обувките на нощите.

Последна промяна: 2007-03-07 10:37:17
Прочетено: 3214