Тип: Поезия
Автор: Иван Груев
Организация: Дружество на писателите Стара Загора

РОЖДЕН ДЕН

Все още си поемам дъх…

Оглеждам се –
да разпозная някой друг във себе си.
Покрит съм с белези на роб.
Като костилката на праскова съм грапав.
А рога ми на изобилието
с нищета е пълен.

Отивам да се търся.

За да се спася,
от нищо не трябва да се спасявам.

 

СЪТВОРЕНИЕ

Натъпкаха главата му с лозунги.

Сложиха на гърба му плакат.
Набиха го на кол – да се изправи.

Казаха му:
- Върви и твори!

И той тръгна.

Майко Кураж,
ела да оплачеш сина си.

 

ЯБЪЛКА

От ябълка започва земното притегляне.
Полетът надолу е закон. Начало.
От семките й, паднали на пясъка,
израстват неочаквани градини.

Поставена върху главата на дете,
привлича във средата на сърцето си
стрелата.

От клон на ябълка не е направен лък.
Дори тъгата на сакатия и стареца
не е за нея – чупи се бастунът.

На ябълката само люлка може да се върже.

От етажерката на зимата
ми се усмихва като лято.

От ябълка започва земната любов
и по греха човекът се катери
към небето.

 

НОЕМВРИ

Повяхнали молофи на прозореца
и махмурлук – единственият хонорар
за боледуващите думи.

Навън – градът – помръкнал и абсурден.

Бутилка водка от пазара.
Препъващи се тротоари.
Въшлясали от грижи хора.

Очакващите повишение
стоят пред магазина за пагони.

Не падайте духом, господа офицери!

Часовникъта на пощата се подиграва
на закъснелите за собствения си живот.

 

ГЛЕДАХ ОГЪНЯ

Гледах огъня:

Опари си пръстите.
Ноктите му изпадаха.

Опърли си веждите.
Очите му се стопиха.
Видя душата си.

Усети болката.
Изгори сърцето си.
И стана въглен.

Започнах да рисувам.

 

РОЗИ

С изтънели, прозрачни листа
са есенните рози.
И с меки, доверчиви бодли.

Подхождат за всичко –
за осланената градина на ноември,
за маса с недокосната вечеря,
за зала, във която свирят реквием…

За венец на тъгата подхождат най-много.

С изболели цветове са есенните рози.
Приличат на очи,
които цяло лято са се взирали
в небето и във градинаря.

Докоснеш ли ги невнимателно,
листата им неутешимо падат.

 

БЯЛАТА ЛЯСТОВИЦА

Пет по десет години вече я гоня –
под стрехи надничам, прескачам балкони,
въртя се във кръгове, вървя все по жиците –
навсякъде черни и шарени птици.

Пет по десет години вървя по следите й,
а край себе си виждам най-често врабците,
врабци – като думите – сиви, безлични –
затова отминавам със безразличие.

Хора ми казваха, че са я виждали
и аз отивах, но беше книжна,
беше измамна, бяло-фалшива –
пластмасова, гипсова, но никога жива.

Щастливци гнездото ми сочеха – вярвах,
но там пред мене излиташе гарван.
Измислица – може би – търся я още –
в реалното денем, а в стихове нощем.

Пет по десет години! – и как да го кажа –
липсва ми сила – да се откажа.
И тичам след нея, и все ми се струва:
щом аз съществувам и тя съществува.

 

ВЕЧЕР

Пръстта е сипкава и суха като пепел.
Пречупени стебла бодат очите.
Край пътя троскотът и отмалели репеи
воюват за властта си над тревите.

Като че ли във друг живот съм слушал
заглъхващите звуци. Наоколо е сиво.
До мен стои – обрана вече – крушата
със клони в лятото, което си отива.

Защо съм тук? Излишен до нелепост.
За толкова неща е вече късно…
Щурците се превърнаха във шепот.
И аз във тишината се разпръсвам.

 

ОТКРИВАНЕ НА СЕТИВАТА

Очите ми се отвориха
и видях мрака.

Ушите ми се отпушиха
и чух тишината.

Кожата ми докосна студа
и пламна.

Целунах те
и устните ми станаха горчиви.

Започнах да мисля
и проговорих.

Зъбите ми прехапаха езика
и думите се окървавиха.

 

ШКАФ

Остарях от толкова много предмети.
Вратите ми скърцат.
Болят ме забитите гвоздеи.
Стоя неподвижен.
Претръпвам.

Червеят се събуди.
Не му обръщам внимание.
Друго не мога.

Исках да се изтръгна от стената,
но тя ме държи. Неумолима е.
Разбрах го отдавна. Вече не моля.
Не разговарям с нея.

Обичах я. След това я намразих.
Сега ми е безразлична.
Безразлични са ми всички рледмети,
натъпкани в мен.
От тях остарях – неусетно, но сигурно.

Червеят също е стар.
Прегризва душата ми три пъти дневно.
И той няма изход.
Разчитам на него.

 

БРЯГ

Не мога да направя реката щастлива.
Макар да вървя до морето със нея.
Преча й да се разлива.

А тя не ми позволява да мина през нея.
Да я обсебя. Да я нося във себе си.

Реката тече. Изплъзва се. Бяга.

До сърцето й само дъното се докосва.
Аз съм отляво или отдясно. Встрани съм.

Спущам се стръмно. Готов съм да се изроня.
С цветя я примамвам. На поляна се правя.
На венец се преструвам.
На остров.

Реката тече. Изплъзва се. Бяга.

Тръгвам със нея.
Отстрани, но я следвам.
Неотстъпен и предан. Чак до морето.
То ни посреща нетърпеливо.
Мене ме спира, нея изпива.

Покачен на скалата, гледам нататък.
Къде е реката?

Дано е щастлива.

 

ВРАТАТА

 

През мене преминаха толкова хора,
че вече не помня лицата на всички.

Бях нова. Кафява и лъскава. Горда.
Широко отворена. Като покана.

Сега съм олющена, сива, забравена.
Пантите ми увиснаха –
ръждата ги къса невидимо.
Звънецът остана без глас.
Счупи се бравата.

Всички излязоха. Никой не идва.

Но аз съм врата и все някого чакам.
Чукайте силно!
Ще се опитам да се отворя.

 

РИСУНКА С ВЪГЛЕН

За фон – нощта.
Или косата ти –
за да е двойно черното.

Очите ти –
за пълна безнадеждност.
И дългото мълчание,
което ни очаква.

А в края – аз – затворникът
в концлагера “Надежда”.

С чернилката на въглена
по пръстите
докосвам челото
на утрешния ден.

 

ПОЛУНОЩ

Нощта спря в полунощ
и не поиска да продължи по-нататък.

Последните думи
се превърнаха в привидения на думи.
Паякът видя сянката си в ъгъла
и уплашен се спусна по остатъка от живота си.

Духът на Хамлет се покатери на гардероба
и започна да си задава въпроси.
В отговор масата се завъртя спиритично.

Някъде много далече – навярно в Дания –
скелетът на Йорик се размърда
и тръгна да си търси черепа.

В мозъка на един жив
красиво избухна червено петно.

Заспивам с хапче против цветни сънища.

 

***

Сприятелих се с плъховете.
Хлебарките се влюбиха в мен.

Крадците обраха паяжините в дома ми.

Вечерям с черния си дроб.
Закусвам с чаша студена вода.

Отрязах ръката си
и я пратих да проси
за ненаситните.

 

ГРОБИЩЕТО НА МЕЧТИТЕ

Спомените там са камъни
с проядени от плесен надписи:

Тук почива
(Мечтата - с нежно име.
Рождената й дата.
И датата на вечната й смърт.)

От тия камъни
е изградена мойта къща.

 

***

Пазарът свърши.
Отидоха си купувачите.
Сергиите са празни.

Купувам закъснелите зюмбюли –
фенерчета за идващата вечер.

От виолетовия шепот на цветята
смрачаването става поносимо.

 

***

Очите ми са вече пръст, в която
надеждата не може да поникне.

Изтича времето в кафяво…
Часът на тъжните цветя
се приближава.

Сложи на устните ми огледалото
на сребърните спомени…

Дъхът го замъглява.

 

ЗАСТОЯЛА ВОДА

Не хвърляй камък в застоялата вода -
тя няма накъде да потече.
Не се опитвай дъното да стигнеш –
дълбоко е. И тъмно. И студено.

Животът в застоялата вода
е малък като попова лъжичка.

И непростен.
(На малките неща
е нужна прошката, че съществуват.)

Размътеното й око
със укор и с молба се взира.

А застоялата вода
чертите ти запомня.

 

***

Пътеките след мен са заличени.
Насреща ми не идва никой.
Дори на себе си съм безразличен.

Изсъхнало дърво е паметта ми.

Сега единствено прахът изкачва
стълбището на надеждите
и думите са кротки като есенни оси.

Под клоните на голата черница
виси обесен вчерашният ден.

Повдигам се на пръсти, за да видя
спасения си хоризонт.

Над мен небето
е одрано.

 

ЧОВЕК

Кой ли е този човек
с очи на изпъдено куче?

Съвсем не прилича на нещо,
което е гордо.

Сигурно вече не помни
къде е заровил мечтите си.
Не знае къде е изгубил срама си.
Забравил е кой го е счупил
като стрък мълчалива тръстика.

Кой ли е този човек?
Някъде съм го виждал.

Приятелю, не умирай такъв,
че съвсем ще отчаеш Твореца си.

 

ГЛАС

 

Откъде да се започна и да свърша –
аз съм се забравил вече целия.

Друг съм като счупена ключалка.

Вместо храм, душата ми е кръчма,
във която влизат със изкаляни обуща.
По стените са надраскани цинизми,
а крадците се надлъгват помежду си.

Господи, защо ги пуснах вътре?
Как сега от себе си да бягам?

Аз съм глас на ония,
в които пустинята вика.

И кръщавам със пепел.

 

***

Изядох всички зелени мухи,
които ме кацаха.

Душата ми стана отровно-зелена.

Хубав мъртвец ще бъда.
На гроба ми ще напишат:

“Умря заради Живота,
когото много обичаше.”

Ако намерите червей от мене,
не ловете риба със него.

 

Последна промяна: 2007-03-07 10:36:37
Прочетено: 5353