English
Детска библиотека
Основно меню
Начало
Библиотека Родина
Новини
Проекти и програми
Нови книги
Периодика 2013
Американски кът
За Вас, ученици
Издания
Дигитална библиотека
Читалище Родина
----------
Стара Загора
Култура
Образование
Социални дейности
Старозагорска епархия
Туризъм
----------
Календари
Web връзки
Контакт с нас
Галерия
Съдържание

Търсене
· в каталога на библиотека Родина
· в каталога на фондация Миню Балкански
(книги на френски език)

· в електронните каталози на български библиотеки


Е-БИБЛИОТЕКА
Автори
Раздели
Поезия
Стихотворения за деца
Критика
Хумор и сатира
Пиеси
Пиеси за деца
Преводи
Приказки
Най-новото

Непубликувани стихотворения

Непубликувани стихотворения
Стара Загора, НЧ Даскал Петър Иванов, 2007
Пончо
Препоръчано

Коледунка
Търсене в текст
 
 вторник, 16 август 2022
Списък на творби
Начало > Поезия > Има страшно
Печат  
Пловдив, ИК Жанет 45, 2005
Пловдив, ИК Жанет 45, 2005 
 
Тип: Поезия
Автор: Мария Донева
Организация: Други старозагорски автори

* * *

въобразявам си събота сутрин
безбрежен ден
сините чаршафи на морето и небето
плуваме един в друг
въобразявам си и ден
в който няма други хора
само птици
и котки – да дебнат птиците –
и дървета
въобразявам си всичко
което се случва
светът би отговарял на представите ми
но те нищо не искат да го питат.

 


* * *


Баба ми вари сладко от спомени.
Огнището е между две тухли на двора.
Лошите спомени хвърля в огъня.
Кадят! Лютят!
Сладките спомени –
в голямата бяла тава,
калайдисана,
бяла като монета от царско време,
лъскава като луната.
Баба ми вари сладко от спомени.
По бялата й коса полепват сажди,
полата й мирише на пушек.
Аз съм й любимата внучка.
Аз й нося името,
тя ми носи чинийка с розова пяна.
Бръмча край баба си като
кафява пчела.
Сладкото се избистря.
Капва една сълза
върху розовия ми нокът,
мигът е гъст течен кристал.
Баба ми си отиде,
аз мириша на циганка,
сладко.


* * *

През стените,
през мрака,
през чаршафите –
притъпените удари на часовник.
Колко пъти удари,
колко стана?
Там сънят недокоснат те чака,
хладно езеро от сметана,
и часовникът само полъхна вълните.

 

 

* * *

Златни ангели,
накацали по клоните.
Светлината прозира през тях.
Въздухът – бистър,
а няма кого да прегърна.

 

 

* * *

Като сянка на птица
на лицето ми падна лицето ти.
Виждам полъха, който минава през мен,
и минава през теб, и променя гласа ти.
Като сянка на птица
лицето ти в мен.

 

 

* * *

Те са в чашите, в тапетите,
в книгите, в стъклопакетите,
в белезите под коляното
и в праха върху пианото,
в мумиите на мухите,
в скелетите на мечтите,
сграбчени или отронени –
в къщата се пазят спомени.

Но и късно да се връщам,
и да ми съборят къщата,
и да си сменя адреса,
даже да не знам къде съм,
и да скъсаме синджирите,
и да ми загубят дирите,
бягаща или прогонена –
пак си имам
куфар спомени...

 

* * *

Кристални паяжини
проблясват във въздуха
като нишки на стоплен
от слънцето мрамор.
Топлината, налята със захарен сок,
обла и мека,
капна от клона на лятото.

 

 

* * *

В първия слънчев ден,
първият, който прилича на лято,
да купя много ягоди – първите,
скъпи, ароматни, червени.
Майките лъжат децата си, че не са сладки.
Сладки са.
Докато вървя към спирката ми става горещо –
дрехите ми още не са разбрали за лятото,
не се събличам,
рано е.
През найлоновата торба прокапва червен сок.
В деня, който прилича на лято,
да ги нося за някой, който обича ягоди,
както аз обичам него,
да изцапа лицето си,
да се усмихне,
и с една усмивка,
предназначена за ягодите,
да доведе лятото вкъщи.

 

* * *

Корабите на възможната любов
идват зад гърба на хоризонта –
бавно.
Пръв ще стигне до брега,
който от сърцето си изхвърли
трупаните ласки и надежди,
житото – в солените води,
плътните коприни – по вълните.
Гол, свободен и въоръжен
с правото да обяви за свои
камъните, сенките, дъжда,
сладките като целувка извори
и пръстта за правене на хора.

 

 

 

* * *

Колко лесно се обича непознат!
Кой не е мечтал за бреговете ни?
Подаряваме му папагали,
злато и цветя.
Изучаваме езика.
Първо – частите на тялото.
После си говорим.
И възторжено прегръщаме
новата религия.
А после?
Стари божества
безпокоят съня ни.
По променливите облаци,
по опитомените животни,
по дъждовните следобеди
времето започва да се вижда.
Лодката, която го донесе,
вече е поправена и чака.
Моя обетована земя,
нека някой друг те обитава.

 

 

* * *

Създавам моя мъж.
Издигам го наоколо.
Нощувам в мислите му,
гледам през очите му.
Строя го светъл и голям,
с отворени врати,
за да не го напусна лесно.

 

 

* * *

Хайде
да си играем двамата.
Ти ще бъдеш бащата
на моето щастие.
Ще прилича на теб,
ще порасне голямо и силно
и ще ни построи къща.
Аз ще бъда майката
на твоите спомени.
През дълбоката зима
ще си говорим за тях.
А когато съвсем остареем,
ще ни напуснат полека -
дъщери, задомени далече.
Хайде да си играем!

 

 

Сутрин

Ситни лъскави камъчета
блещукат по пръстите й.
Спокойно пъха ръка в чантата си, за забравен билет.
Този момент продължава твърде дълго.
Пъстри чувства,
не много ярки, отдалечени заради друга мисъл,
се редуват по лицето й.
Все едно не е точно тук.
А в твърдото легло
при хладните чершафи,
където сега са останали само обиците –
едната до лампата,
другата под възглавницата.
Лицето й е избистрено и уталожено.
Трамваят се бави, но нищо.
Усмихва се неуместно,
когато почувства,
че прелива от любов.

 

Обяснение

През очите ми е трудно
да се видиш очарован –
как си кротък и възлюбен,
как си мощен и поробен.
Лесно е да ме загубиш,
а ме искаш – да ме имаш.
Аз съм благодарна публика.
И съм ти необходима.

 

 

* * *

Дланта ти е спокоен залив.
Лилави и зелени делти
на китките ти има.
Реки зелени и червени водорасли,
между които плувам.

 

 

* * *

Вълнуващи грапавини,
замайващи ме гладкости.
И докъдето погледът ми стига,
пред мене се простират
пътеки,
по които езикът ми е скитал.

 

* * *

Смехът ти като скреж
обгръща всяка клонка
и прави улиците леки,
мъглата прясна,
хората приемливи.
Смехът ти
е шлифовано кристалче захар
на кадифето на езика ми.

 

 

 

* * *

Още сме истински.
В топлите гънки на времето,
в тайния нежен живот
на сънливата памет.
Силно отекваш във мене.
Водата във чашата
трепка от моето дишане.
Пълна е стаята –
сенките, прашният шепот
преливат.
Там съм.
Ръката ти още към мен се протяга,
без да ме стигне.

 

 

* * *

Дай да подишам дъха ти.
Тук никой не може да влезе.
Правим си свят,
в който нямаме тайни. Не зная
как ще се справя без тайни. Стихвам,
заспивам,
смесвам се с теб като вятъра с въздуха.

 

 

* * *

Отново ми изпращаш дъжд
и мокра от дъжда луна.
От много дни не си ме виждал,
но знаеш колко ми отива.
Сега обличам твоя дъжд
пред лунното ти огледало.

 

 

Май

Докато се извали дъждът,
поляната дръпнала с една трева нагоре.
Синът ми станал по-висок от мене.

 

 

* * *

Бяхме весели като малки кучета,
винаги готови за игра и гладни.
Сложи лапа на сърцето си и ми кажи
ще обичаш ли друга
някога
повече от мене?

Понасям студа в очите ти
със стиснати зъби.

 

* * *

Чувствата са растения
с плодове без кора.
Избуяват
в опасния климат на думите
и узряват при допир.

 

 

* * *

Ябълка на тротоара.
Кожата й е златиста.
Тя е гладка и с лунички,
смее се от прахоляка.
Под езика си усещаш
тръпка от вкуса на сока.
Ала вече си отминал,
а и хората ви гледат...

 

 

* * *

Влюбеният мъж е ергономичен,
по-удобен от кресло, по-уютен.
Влюбеният мъж поема твоето тяло,
мускулите намекват за приятна заплаха,
потъваш,
замаяна от собствената си лекота.

После
мъжът се начупва на ъгли,
невидими пружини скърцат оголено,
появяват му се лакти и нокти,
ръцете му те прегръщат
като изсъхнали клони...
И накрая
всичко се чупи.

 

 

* * *

Ти си толкова тъжен,
а дървото е отрупано с малки зелени ябълки
и клоните са обляни от светлина.
Дишам дълбоко, защото
имам желание да се любим,
да говорим на висок глас,
да вървим по топлите улици
заедно.
Но понякога
слънцето, гласовете, любовта,
никой не може да ни помогне.
Светлината изстива и се стича от клоните,
не подушвам шията ти,
не гледам лицето ти,
потъваме – всеки в своите кошмари,
без да откъсваме поглед един от друг
и без да се виждаме.

 

 

* * *

искам винаги
мисълта
за Коледа без теб
да ме смразява

 

 

Промяната

главоболието ми усеща
промяната която се надига
зад ъгъла се приближава
дебне
припряно плаща за таксито
промяната приижда
пръстени които
не се изваждат лесно
кокалчетата на пръстите не се предават
не зная кой
не се обажда
кой ще бъде
в стаята прахът се сляга
неподвижна съм
усещам че е скоро
за хубаво или за лошо
смъртта ли ще ни раздели
какво ще стане
като риби мислите се разминават
не идва сън
не идва тишина
промяната е близо но изчаква
тя е дете
което аз сама ще раждам
да си даря живот
но още чакам

 

* * *

Пътувам.
Безброй пъти
броя облаците, които отмерват
желанието ми да те видя,
минавам през сезоните,
с които е близка любовта ни.
Хищни птици
по цяла зима
се вслушват за сърцето ми.
Понякога
надниквам през очите им към теб.

 

* * *

Ако някой ме обича,
лятото ще се забави.
Дълго пролетта ще кити
разцъфтелите дъбрави.

Дълго ще долитат птици.
Бистрото небе ще пее.
Ще полюшват стан черниците.
Тайно вишните ще зреят.

Ако някой ме обича,
ще е празник всеки цвят.
Всеки корен, всяка рима
ще го правят с мен богат.

Ще се пукат водни капки.
Лудо ще шумят реки.
Ще е звездно, ще е лятно,
ще ухае на липи

и ще бъде всяко цвете
разбираем послеслов.
Нежносинята планета
ще светлее от любов.

 

 

* * *

Той излезе сърдит, а навън вали сняг
и прозорците тракат със зъби.
Подранилият здрач смесва чая с коняк
и потропва с крака синкав гълъб.

Той излезе сърдит, а над хляба трепти
и ще капне ръждивата лампа.
Тишината виси като паяк крадлив
и изпива, каквото открадне.

 

 

* * *

Лъжите се просмукват
в гардеробите, в праговете.
Дребничките лъжи –
в сребърните лъжички.
Надвисват като оперни полилеи
с безброй кристални ножове.
Само полъх на откровеност
и ще се съсипе този свят.
Откровението и Апокалипсисът
са една и съща книга.

 

 

* * *

За по-напряко към къщи
минаваме през края на света.
Лошите мисли ни следват,
теглени от впряг врани хлебарки –
високомерни, дребни, напрегнати,
лъскави кончета
на домашния ни Апокалипсис.

 

 

* * *

Какво виждам, когато те гледам?
От годините мускулите атрофират –
на 30 отказват да коригират астигматизма.
А аз те виждам все по-кристално ясно.
Как животът успя да те размаже толкова,
миличък?

 

* * *

Те вече не пълзят,
не обитават ъгли;
не крадат трохи.
Напето тропат
из празното пространство между нас,
изхрускват го
със грациозните си дълги крайници.
Да бяха мравки –
санитари на гората,
антисептични, поучителни...
Хлебарките
излязоха от тъмните ни мисли,
плющят с мустаци и ни казват:
крийте страха, нелюбовта, погнусата.
Ти ги храниш в капачки от бутилки.
Аз бърша личицата им
със вечно мокрите си носни кърпички.
Всичко е за тях,
всичко е за тях.

 

 

* * *

Тишината нахлува в стаята
като природно бедствие
и е празна като пространството
под обувките на обесен.

Щом се целунем, тракват зъбите –
лед в чаша.
Мълчим облечени, разлюбени...
И има страшно.

 

 

* * *

Камерите на сърцето
работят.
За какво ни е
толкова много лед…

 

 

* * *

Тя е толкова затворена,
че прилича на къща,
от която долита музика,
но никой не знае
колко души я обитават
и съседите никога не са поканени.
Тя е толкова затворена,
че петлите й не пеят,
а тананикат;
котките й бягат,
за да крещат на воля
в чуждите дворове.
Една бяла ръка
полива цветята на прозореца,
но никой не е виждал отблизо
пръстена, който проблясва.
Или това е само капка вода
в мъхестите шепи на мушкатото.
Тя е толкова затворена,
че времето в градината й
изостава винаги с един сезон.
В нея дишат
забравени
следобеди,
тихи ъгли, врабци,
жълти дюли, обляни от дъжд
и думи,
които тя никога няма да каже.
Така ще я имаш -
твоя и своя,
невярна и целомъдрена.

 

 

* * *

Тази среща всъщност е раздяла
и когато разговорът свърши,
знам, че ще изглеждам оцеляла,
ала нещо в мен ще се прекърши.

Няма смисъл да събарям чаши.
Нямам сила глътка да отпия.
Вече нищо няма да е наше.
Вече ние няма да сме ние.

Любенето е било безплодно,
и лъжовни – потните ни длани.
Даже млякото ще бъде годно
два дни повече от любовта ни.

 

* * *

Няма да познаем края
даже ако влезе вкъщи.
Ако се засели в стаята,
ако сутрин е намръщен.

Ако пуши на терасата,
ако лесно се засяга.
Ако слага хляб на масата,
ако заедно си лягаме.

Безразлични, ще си тлеем,
и ще се разминем кротко,
както краят ни люлее
във пробитата си лодка.

 

 

* * *

Мисълта ми се блъска
в прозореца на очевидното.
Остарявам,
хабя се,
натрупвам се върху предметите.
От безсилие раждам.
Нямам отговор.
Любовта е писмото,
което само ще изчезне
след три
два
един
нула
живота.

 

 

Раздяла

Вече не крада минути,
защото няма с кой да ги похарча.

 

 

* * *

Търся те в себе си.
В думи, които съм писала.
Сутрин в кафето.
Очаквам. Оглеждам се тайно.
Мисля къде си
и твоята тлееща липса
багри предметите,
щом ги докосне случайно.

 

* * *

Първото кафе и пушек от листа.
До прозореца слънцето още топли.
Вече не те обичам,
но още мисля за теб.
Сребърни паяжини
украсяват въздуха.
Дишаме.
Още ме боли,
вече забравям защо.
Харесвам кафето,
горчиво
мисля лицето ти.

 

 

* * *

Пътеката на старите ми мисли –
едни и същи, все едни и същи –
при твоята усмивка ме завръща.
От странстване безкрайно се прибирам,
когато видя твоята усмивка.

И чувствата ми, мравки без надежда,
ревниво влачат късчета от тебе.

 

 

* * *

Някога
снегът пръскаше искри,
преспи имаше и по жиците,
взимахме си довиждане
както децата си взимат бонбони.

 

 

* * *

Започна
великото преселение на илюзиите,
а аз съм старата им родина.
Остана ми само
едно гробище за любов,
в което не се намира покой.
Започна
великото ослепяване на прозорците -
на сто с пердета -
един без перде,
да ги води, когато
къщите изпращат детството
до края на улицата.
И все се надяват,
че то другото лято пак ще дойде.
А в зимните сутрини
дъхът побелява -
от старост.

 

* * *

Пазя любовта си към теб като сламена шапка.
Придържам я да не отлети с вятъра,
смея се на слънцето
Искам да плача горчиво и отчаяно за дребни неща,
за предмети без стойност за никой друг,
за пепелта от цигарата ти,
за пясъка в леглото ни,
за леглото ни,
за всичко, което няма да се повтори.
Дребните предмети
говорят за теб.
И ме закрилят.

Последна промяна: 2007-03-20 12:54:06
Прочетено: 4667

Подробна информация

автор
Мария Донева
Организация: Други старозагорски автори
Творби: 2

Мария ДОНЕВА е родена на 03.09.1974 г. в Стара Загора. Завършила е Българска филология в СУ "Свети Климент Охридски".

Публикувала е поезия и проза в "Литературен вестник", "Септември", "Сега", "Инсайт", "Кръг", "LiterNet" и други издания.

Автор е на стихосбирките "Сбогом на читателя" (1996; 2003), "Празнината меѓу нас" (Охрид, 2005) и "Има страшно" (2005).

Редактор в Електронно списание "LiterNet".



Изпратате съобщение на/за автора
Име:

Имейл:

Телефон:

Съобщение:


                   
   
PC-TM
СБИР
 
Център за независим живот
Национален младежки поетичен конкурс "Веселин Ханчев"
Конкурс за млади изпълнители
 
Bemis Public Library
       


Етичен кодекс на библиотекарите в Република България

        English version
Go to top of page  Начало | Библиотека Родина | Новини | Проекти и програми | Нови книги | Периодика 2013 | Американски кът | За Вас, ученици | Издания | Дигитална библиотека | Читалище Родина | Стара Загора | Култура | Образование | Социални дейности | Старозагорска епархия | Туризъм | Календари | Web връзки | Контакт с нас | Галерия | Съдържание |