Тип: Поезия
Автор: Стана Димитрова
Организация: Дружество на писателите Стара Загора

ИЗБЕЛЕНИ ПРАШИНКИ

ЗАВРЪЩАНЕТО НА СЛЪНЦЕТО

Слънцето
се завръща от друга посока.

Встрани и извън орбитата си.

Виждам го...

Млада снимка,
на пожълтяла, невинна звезда,
избеляваща от Вечността.

И ме осветява...

Тъмен кошмар
от вторични образи,
уплътнени с друг смисъл.

Изпитвам неясен ужас
от завръщането...

 

ПРИ ПЪЛНОЛУНИЕ

Никой не ми звъни,
но ще отключа.

Може Утехата да ме посети.
Може... и някой друг “ти”.
(Отдавна не се е случвало.)

Може Надеждата да ме потърси,
след късните новини.
Може Ехото да се завърне,
от някое предишно Преди.

Може приятел да дойде.
За нещо да му потрябвам...
(И те не останаха.)

Може и Образ,
при пълнолуние да се появи.
При мене някой да влезе
и през заключени врати.

Може... и да се е случвало?

 

ФРАГМЕНТ

Живея
в единствено моето минало,
несвършващо време.

Днес
е несъществуваща реалност.

 

СЛЕД ДЪНОТО

Напомням на себе си:
Огледало без образ.
Може... и да се появи.

Ако не се е удавил.

БЕЗ ПРОМЕНЕНА САМОЛИЧНОСТ

По мене хвърляха толкова камъни,
че вече ни един не ми е страшен.
Ана Ахматова

Приемам:

Омразата е вид любовно обяснение.
Плесниците – за ръкопляскане.
Пуническите ми войни – за доживотни...

Успехът към върха – пълзене.
Поет е синоним на малодушие,
критик – на всемогъщество.
И стихотворството е вид поезия...

Но не запях във такт със времето
и не подравних стиха си...

При все,
че камъните вече са грамада.

 

ОТВЪД ДЕЙСТВИТЕЛНОСТТА

Държах ръцете си скрити
дълбоко в джобовете,
да не се докоснат до твоите.

Криех очите си –
да не ги видят гълъбовите ти очи
и да припламнат...

Извървяхме заедно моста на Доверието,
без да се докоснем.
В края му те чакаше Страхът.
Мостът на Доверието се срути.

И се изгубихме – доживотно...

* * *
Стоя в началото на срутения мост –
избелена от времето прашинка.

Взирам се Отвъд прозрачния Небосклон,
да видя гълъбовите ти очи.
В очите ми –
избелена от времето прашинка.

И се докосваме...
Отвъд действителността.

БРОДНИЦА

Разплитам
броеницата на живота си;
която после ще събера,
за да я разплета отново...

Безкрайност,
в която ме няма отдавна.

Бродеща душа,
която все още търси себе си.

Но душата й не е там.

 

НЕСЪЩЕСТВУВАЩОТО ВРЕМЕ

Календарът ми се обърна
с лице към стената
и с гръб към живота.

Напразни
се оказаха усилията ми
да го датирам:
по дни, месеци и години...

Неуспешни
и опитите ми да го прочета:
по дни, месеци и години.

На обратната му страна
не пишеше нищо –
бяло и празно...

* * *
Моето време е Друго.

Календарът му е обърнат
с лице към живота
и с гръб към стената.

То съществува.
Отвъд и извън мен.

Но не съм убедена,
че ще се разпознаем.

 

ПРОГНОЗА

Събуждат ме стихове – отчаяни, мрачни...
Отвън денят е мразовит и светъл.
Таблетка – за добро настроение.
Измислям се: жива и влюбена...

Заключвам.
Излизам в мразовития ден.

Никой не ме изпраща.

Пред входа ми се усмихва
изгърбеното от годините дърво.
Сигурно съм влюбена в него.

Завръщам се от някъде.
Отключвам.

Тъмното ме посреща.

Телевизорът говори с някого
за нещо, което не разбирам.
Гледам през него с невиждащи очи.

Приспивам се с разтворена книга,
от която не мога да спя.

Заспивам с хапчета
против цветни сънища.

В просъница чувам –
актьорите озвучиха ролите...
И още по-смътно:

Температурата остава непроменена.

 

ОБЪРКАНА ИЗПОВЕД ПРЕДИ ПРИЧАСТИЕ

Отче,
не съм постила, а за Причастие съм дошла.
За болните постът не е задължителен.
И не преди Рождество или Великден.
А сега.

Мразя живота си!
Не живота.
Хиляда пъти се самоубих.
Влюбена съм в Небитието,
но любовта ни не е взаимна.
Живях необвързана със Земята
и несвързана с Небето.

Талантът, който ми даде*
не преумножих.
Но го откопах от земята сама.
И служих на Истината с него,
във всякакви времена.

С буквоедите съм в спор.
Книжниците не са ми приятели.
Влязох с фарисеите в дълга война.

Но никога не приведох глава!
При все,
че по Твой замисъл съм родена жена.

На фарисейщината не издържах.
Духът за дълго се поболя.
Мислите – черни врани,
ме отведоха в дълбоки води.
Чувах от дълбокото думите Ти –
чужда, студена светлина.

Убих деца в утробата.
Тези, които родих,
възмъжаха в тъмнота.
Светлината не ги е виждала досега...
Имам и вина, и грях за това.

Внуците, които ми даде,
без мене отдавна израснаха,
в тяхна си Планина.

Не бях до брат си в сетния му дъх.
Върху гроба му – необяснима градина,
цъфтят перуники – овдовяла печал.
И бдят над съня му.

Тези, които обичах най-много,
не се завърнаха от тяхната далечина.
Без тях опустях.
Живи са – моите непогребани мъртъвци.
И това донякъде ме теши.

Слаба съм. Неуверена. П лаха. Сама.
Горда съм като Планина!
Душата ми е светилище на Духа;
но и свърталище за сатана.

Изворът на болката, от който пих,
не изтече в река, а ме руши;
като паянтова къща,
без прозорци и без врати.
Но не омъдрях и от това.

Смирението е мой чужд дом
сред гъста и тъмна гора.
Не виждам към него ни път,
ни светлина.

Думите, с които говоря сега,
са сомнамбули,
които уверено ходят нощем,
по покриви на ръба.

Обърках се.
Взех за свещеник друг.
Говорих объркано, разпиляно, неточно...
Както сега.
Но болката си не скрих.
И той по човешки
отвърна от мене лице.

Не съм за обичане, Господи,
и от Тебе дори.
Мразя живота си!
(Ти по-добре и от мене знаеш защо.)
Не живота.

Чувствам се
като петно на стената,
от догаряща свещ
на собственото си Бдение.

Очите ми са молитвен дом.

Господи, понеси ме поне Ти.
И ако можеш... ме причести.

-------
* Христовата притча за талантите

 

РАЗДАЛЕЧАВАНЕ ПОСЛЕДНО

И доживяхме:

Всеки заговори свой език.
Ти – красиво и самотно.
Аз – със изживени образи,
далеч – сред пустотата в Мрака...

И темите ни вече са различни:
При теб –
сбогуване с любовта, живота, красотата.
При мен –
по други пътища събирани,
достатъчни поне за три живота!

Какво ще отнесем след себе си?
Не съм пророчица, но зная:
Самотност, мрак и пустота...
И раздалечаване в Безкрая.

АНТИКЛАСИЧЕСКО СТИХОТВОРЕНИЕ

Животът ти – равен и гладък,
като класически стих;
с еднаква мелодия, ритъм и рими.

Ами ако внезапно се втурне вихрушка?
Как ще я побереш в равен куплет.

ЛЪЖКИНЯ

Не ми вярвай.
Аз съм лъжкинята,
която казва истината.

Но тя не е за вярване.

 

ТРЯВНА
УЛИЦА „ИГЛИКА” 10 Б

* * *
Това е най-точният адрес.
След гарата. Направо.
Вместо иглика – сняг.
Дълбок и всеобхватен...
Таван. Прозорец. Върхове.
Бах – до полудяване.
И стихове – до полудяване.
В очакване – една страна,
като спасение далечна.
И „Неизживяно дъно” – за сбогуване.

Безпътни облаци кръжат...

* * *
Зад гарата –
приятелите и сина ми...
Трябва да привикне сам.
Успея ли – ще го измъкна.
Градският часовник
съобщава времето.
Стоя под него.
Разговарям със Славейков.
Младия.
И пак:
Таван. Прозорец. Върхове.
Бах – до помрачаване.
И стихове – до помрачаване.

Безпътни – птиците кръжат...

* * *
Не прекосявам гарата.
Не се завръщам.
У нас –
е несъществуващо понятие.
Писмата на приятели ме дърпат...
Не отговарям.
Не ги допускам
до улица „Иглика” 10 Б.
И никого...
Таванът си е само мой!

* * *
12 – градският часовник
отброява времето.
Разговарям със Славейков.
Снегът – дълбок и всеобхватен...
И „Неизживяно дъно” – за сбогуване.
В очакване – една страна,
като спасение далечна.

* * *
Вместо иглика – сняг.
Градският часовник
не отброява времето, а бие!
Не разговарям със Славейков.
И с никого.
Снегът – дълбок и непонятен.
Таванът опустя.
Заглъхна Бах.
Безстишие.
Прозорецът,
не вижда върхове, а дъно.
Във неочакване – една страна,
като спасение далечна.

Виси луна – безпътен знак.

С късна дата:
Трявна – 1983 г.
Стара Загора – януари 2006 г.

 

ОТ НЕВНИМАНИЕ

Настъпих го от недоглеждане.

По-бяло и от снега;
крехко и храбро прохождащо дете.

Беше пробило зимата,
за да дойде и ме зарадва,
че тя си отива.

Приведена виновно,
надигам стебълцето на кокичето.

Но то не се изправи.

 

СЛЪНЧЕВО СТИХОТВОРЕНИЕ

На моя внук Тошко

Детството се усмихва от ъгъла
и старите ти играчки.

Радостта им не те е лъгала,
но вълшебствата им са неми
и вече за тебе не питат...

Очите ти са пораснали.
Едни такива... Големи.

В други вълшебства надничат
и към играчките – не поглеждат.

А с грейнала в очите усмивка
от детството те отнемат...

 

МИРАЖНО

Когато се завърнах
от несъществуващото време
и потънах в поезия:

Завесата закри прозореца
и скри от очите ми
непоносимата отвън шумотевица.

Паяците превзеха ъглите
и заплетоха стените на кухнята,
в която мръзна от студ.

Изписаната хартия
покри пода, потънал в прахоляк.

Хлебарките изпълзяха отново
и се разшетаха...

По-добре да бях чистила!

* * *
Ами тогава как поезията
щеше да ме изчисти от тях
и да ме стопли,
като далечен мираж
от пустинята, в която се превърнах...

ОЛТАР

 

По тази улица се изкачвах,
когато някога имаше дом.
И ме очакваше да светна.

По тази улица
слизам безпаметна
от много години...
под тунел от живи дървета,
с преплетени клони.

И не виждам къде е края й.
И не зная къде отивам...

 

ПЛАЧЕЩАТА БОГОРОДИЦА*

На Радка Кънчева

Богородица – без Младенец,
плаче безмълвно.

Със сълзи,
които не падат на пода.

Посетителите я разглеждат
с учтиво безразличие.
(Не) чакат чудо.

За Младенеца ли плаче Богородица,
превърната в икона без глас?

Или за заключените ни сърца –
заключен нощем Божи храм,

в който не мога да осъмна...

-----------
* Католическа икона на Богородица, изобразена без Младенеца.

 

ОЛТАР

А светлината на очите ми
и тя не е в мен.
Псалми 38:10

В памет на родителите ми

Със загаснало кандило
е тази къща – стар олтар.
Празниците днес я отминават.
Пусто! Като в късно есенно гнездо!

Ключът й – пазя във сърцето си.

А светлината
на кандилото, у мен е угасена..

 

ПИСМО ДО БРАТ МИ

Самоубийството поевтиня.
Мирела Иванова

Митко,

пиша ти от неродната
моя Стара Загора.
Скоро не съм си ходила вкъщи.
Къщата… не е същата.
Лозите това лято
някак накриво пораснаха.
Вятърът упорито разкъсва
некролога ти от пътната врата…

Всеки ден отварям пощенската си кутия
и чакам да ми изпратиш
Новото си стихотворение.

Хризантемите ти цъфтяха и тази есен.
Нямам сърце
да ги изхвърля от вазите,
при все че отдавна изсъхнаха.

Всяка нощ сънувам,
че пиша „Сватбата на брат ми”,
а през деня не го помня.

Откупих ти гроба за вечни времена.
А не съм стъпвала да го прелея…
Все си мисля, че не си там.
Кака казва, че го поддържала.

Искам да чувам времето,
но часовникът се повреди отдавна.
Може би ти щеше да го поправиш.

Посветих ти „Истина за Истината”.
Помня, че го обичаше много.

Заличена съм в този град,
но оставам тук!

Няма го нашето Лъжовно село*,
в което дядо искаше да се завърнем.
Ходих там, но не го намерих.

Може би ти знаеш къде е
и някой ден ще ме заведеш.

Все съм такава, каквато ме знаеш:
Безпорядъчна и разпиляна.
Не чувам, когато се сърдиш.

Новото при мен е, че се уча да плача.
И все си повтарям оня стих на Мирела:
„Самоубийството поевтиня”.

Сестра ти

---------
* Село в Беломорска Тракия.

 

* * *

Студено ми е.
Непосилно студено.

Само мъртвите
ме топлят със обич.

Но не зная дали е било.

 

* * *

Празна съм.

Площад след митинг,
на който говориха много,
за да не кажат нищо.
И истината да остане невидяна.

А Истината
ме гледа от Поднебието
и ме преизпълва със Себе Си.

 

В ДВОРА НА КЪЩАТА "СЮ"

* * *
Момичето,
което бяга по стълбите
при повикване,
е облечено в прозрачна поличка.

Късичка -
като погледа на мъжа,
който я проследи.

* * *
Повечето маси
са празни...

Към онази -
с цветето в ъгъла,
се е обърнала бялата роза,

преди да прецъфти...

* * *
От фасове
се препълни пепелника.
Припича силно слънце.
Билковият чай
изстива бавно -
дъх на далечна мащерка.

* * *
Тъгата -
овехтяла покривка
с още свежи, есенни цветове...
Раздухва я ветреца -
сякаш е връхна дреха.

Подхожда ми.

* * *
Под високата смокиня
преглъщам пренебрежението.

На клончето -
едно гладно врабче,
упорито
презряла смокиня кълве.

* * *
Горчивият кладенец
на детството...
С вода - забранена за пиене!

Прилича на този
от двора на къщата "Сю".

Плаче му се...

* * *
Оплешивял е бръшляна -
мост от вратата към къщата.

Гледам го.
Мил ми е.

* * *
Не дойде поета
в двора на къщата "Сю".

Цветето си изгледа очите.

А кутията -
с търпеливите цигари
е празна.

 

ГОРЧИВА РАДОСТ

Вътре в нещата,
ги гледам отвън.
И виждам!

Цената ми не е ниска.

 

ЖЕНАТА В ТРАУР

А светлината на очите ми
и тя не е в мен.
Псалми 38:10

На Диана Попчева

Неочаквана и в бяло,
жената на художника –
във траур,
премина през разкаляния дъжд,
наметната от светлина...

След пролетните мрачни улици,
навлезе в подлеза на гарата;
Пътят й към влака на Скръбта.

И отпътува...

Тръгна пустота с нея.

Светлината на очите й –
покрита с черна скръб.

Тъгуваха портретите...

Художникът
обичаше да я рисува,
обгърната
от неговата светлина.

Жената в траур – облечена във бяло,
пътуваше във влака на Скръбта.

А светлината на очите й –
не беше в нея...

 

РЕКВИЕМ
За Поднебесната градина на брат ми

Щом любов нямам,
нищо не съм.
1. Кор. 13 : 2

Аз съм градината,
на стопанина, който не се завръща.

* * *
Птиците я посяха.
Не пусна корени Кукувичата прежда.*
Разпростря се навсякъде
и ме обхвана отвсякъде.

Превърна перуниките ми
в гробищни цветя
и те ме обградиха цялата.
Тъмносините и цветове
се сгърчиха в стеблата и
и потънаха в неизвестното,
като в гроб.

Посърнаха игликите.
Пожълтяха всичките им цветове.

Високите стебла на маргаритите
полегнаха на пръстта.

Окапаха латинките...

Кукувичата прежда
запълзя към дивите гнезда
на необлагородените карамфили
и унищожи корените им.

Вгорчи зеления цвят
на здравеца и той пожълтя.

А стопанинът ми не се завръща.

Повали чемширите –
зелените ми бухлати оазиси.
От тях кършеха букети,
с които изпращаха
скъпите си мъртъвци.

Кукувичата прежда се разпростираше...

Допълзя до хризантемите –
последните есенни цветя.
Стопанинът ми
се радваше най-много на тях.
Обогатяваше ги
със свежи и ярки пролетни цветове.

Пожълтявах
и заумирах мъчително.
Заглъхнаха птиците в мен...

Агонията ми беше дълга,
като неопределен сезон
от много сезони.

* * *
Много луни и слънца
извървяваха звездния си път
над очите ми.
Стопанинът ми – не се завръща.

А ме садеше със сърцето си
и ме отглеждаше с Любов.

* * *
Понякога ме поливаха
случайни дъждове –
животът на пръстта.
Безполезен и неуместен
подарък от Небето.

От дъждовете
Кукувичата прежда
укрепваше и се саморазмножаваше
в мен като стихия.

От тях
смъртта ми приближаваше
по-бързо.
Започнах да се задушавам
и пожълтявам...

* * *
Бяха отделна градина в мен.
Тях обичам най-много.

Кукувичата прежда
обши стеблата на розите ми,
като със златни конци.

Стопанинът ми ги носеше
от различни краища
и от много места.

Разсаждаше ги
с внимание и нежна Любов.

* * *
Бледорозовите пожълтяха...
Отидоха си почтително.

Стеблата на жълтите рози
се сляха с цветовете й.
И се стопиха.

Червените рози окапаха смирено
и ме постлаха донякъде.

Най-дълго се съпротивляваха
белите ми рози.
И умираха бавно...
Свенливите им листенца
капеха неутешимо на пръстта,
като пречистени сълзи...

* * *
Кукувичата прежда достигна
и обши със златните си конци
и стеблото
на единствената ми черна роза.

Достолепна и царствена!

Нея стопанинът ми
търси най-дълго
и намери най-трудно
от всички видове поднебесни рози.

Засади я високо.

Кукувичата прежда
я побеждаваше бавно и трудно...

Черната роза
гледаше смъртта си отвисоко.
Благородна и непостижима!

Умираше достойно и самотно...

Пожълтя и засвети.
Златен медалион –
подарък за Небето.

* * *
Пожълтях цялата и потъмнях
като старо злато,
от което Времето
може да ме извае
в колие за обичана жена,
венчален пръстен за младоженец
или в диадема на Любовта.

Но най-много подхождам
за златен Кръст
на стопанина ми.

* * *
Няма го, да ме обърне
и засади отново...

Птиците –
обезумели без песните си
и невинни
го търсят във висините...

* * *
А някъде високо и невидимо,
стопанинът ми
отглежда с душата си
Небесна градина.
С други, непознати
небесни цветя...

И те го обграждат с Любов.

--------
* Другото име на Кукувичата прежда е чума. Тя няма коренова система.

 

НА СПИРКАТА

 

* * *

Стоим на масата
като противници –
един срещу друг.

А очите ни се търсят
и сближават...

 

ОСКЪРБИТЕЛНА ПРОЛЕТ

Изживявам те.
Красиво... и невъзможно.

В тази късна,
оскърбителна пролет.

 

* * *

Заличих телефона ти,
както мълком ми каза.

Но теб... не можах.
А ти?

 

ПОВЪРХНОСТЕН СЪН

Когато пътувахме в обратна посока
и спеше буден и недалечен...

На ръба
между съня и будуването;

Гледах през прозореца
крайпътните дървета в тъмното.

Пробягваха в обратна на нас посока
из непознати пространства...
И се разпадаха в тях
на неуловими цветни мигове
от Несъстоял се сън.

* * *
А Будуването го помни.
Беше прегръдка,
в която не посмях да се стопля,
когато повика името ми;

На ръба
между будуването и съня.

И когато пътувахме в обратна посока...

 

НА СПИРКАТА

Защо те доживявам?
Сега.
И когато вече си при мъртвите.

На спирката.
Преди автобуса да ме отведе...

Вдишвах крадешком,
глътка по глътка
топлия ти дъх,
в най-студения ни ден.

И сега ми става топло и хубаво,
в моята самотна зима...

А на теб?

 

НАЙ-ВЕРОЯТНО

Слънцето изгря рано.

Денят,
който предстои е мой.
Аз... не съм негова.

Може и да се видим някъде,
докато се разминаваме...

Най-вероятно,
когато късното Слънце залязва.

 

ПОСВЕТЕНО

Постой у мен.
Не бързай.
Ще си отидеш...

С какво ли мога да те задържа?
Със неизмислените тъжни стихове?

Или с очите си –
пустиня от тъга.

Животът е за живите!
И ти си в него – за добро.

Там никнат стръкчета трева
и всяка пролет е събитие –
със щърка... С птичите ята.

Порадвай им се.
Не утре. Днес... Сега.

* * *
А може и да ме потърсиш.
У теб да постоя...

Преди завинаги да ме прегърне
космическата пустота;

В която някога душата ми
объркано ще скита –
самотната пустиня от тъга

 

В ДЕНЯ НА ПРОШКАТА

На И. Г.

Стихотворението,
което изреках
в онази виолетова привечер...

Написал си го като свое,
без да те докосне
болезненото му лъчение
и си го подарил
на една невъзможна “звезда”.

Бог ми е свидетел:

В деня на Прошката –
искам, а не мога да ти простя!

 

НЕВЪЗМОЖНОСТ

Трудно ми е с теб.

Не мога
да те изгоня от живота си.

Защото...
Никога не си влизал в него.

 

ПОЧТИ ЛЮБОВНО

Очите ти – топлят.
Дълбоки...

Бих се удавила в тях.
Как бих се удавила...

Ако отдавна не пазя
емоционална диета.

P.S. Ще мълча – да ме чуеш.

 

КРАТКА МЕЛОДИЯ

Ти я отключи.
И се заслушах в нея...

Проговориха думи,
след дълги години мълчания.

Осветля мрака.
Смисълът на думите оздравя.

Опустя пустинята в мен.
Тогава оживях в нея.

Заобичах и черния си Кръст,
който не иска
да съм щастлива и светла.

Избеляваха неизречени чувства
и ме изживяха...

Събуди се плаха, забравена нежност.

И те заключих.
В моята нещастлива
и кратка мелодия...

А е възможно да е била
и недопята, лебедова песен.

Последна промяна: 2007-03-07 12:52:12
Прочетено: 1828