English
Детска библиотека
Основно меню
Начало
Библиотека Родина
Новини
Проекти и програми
Нови книги
Периодика 2013
Американски кът
За Вас, ученици
Издания
Дигитална библиотека
Читалище Родина
----------
Стара Загора
Култура
Образование
Социални дейности
Старозагорска епархия
Туризъм
----------
Календари
Web връзки
Контакт с нас
Галерия
Съдържание

Търсене
· в каталога на библиотека Родина
· в каталога на фондация Миню Балкански
(книги на френски език)

· в електронните каталози на български библиотеки


Е-БИБЛИОТЕКА
Автори
Раздели
Поезия
Стихотворения за деца
Критика
Хумор и сатира
Пиеси
Пиеси за деца
Преводи
Приказки
Най-новото

Непубликувани стихотворения

Непубликувани стихотворения
Стара Загора, НЧ Даскал Петър Иванов, 2007
Пончо
Препоръчано

Коледунка
Търсене в текст
 
 вторник, 16 август 2022
Списък на творби
Начало > Поезия > Неизживяно дъно
Печат  
Стара Загора, ИК Домино, 2006
Стара Загора, ИК Домино, 2006 
 
Тип: Поезия
Автор: Стана Димитрова
Организация: Дружество на писателите Стара Загора

ЗАКЛЮЧЕНО НАСТРОЕНИЕ

СТО ДУМИ

Сърцето ми
има да каже сто думи.
Само негови.
Неповторени.
От всички други хиляди,
които знаят другите,
които зная аз,
за да общувам с тях.
Не парят те.
Не хвърлят в треска –
като стоте,
които нося в себе си,
които трябва да си кажа.
С глас.
На вас...
За да не изпепелея във тях.


ПАМЕТ

Предъвквам вгорчения ден.
Предъвквам и стари обиди.
Да ги запомня – не искам.
Да ги забравя – не мога.

Предъвквам, предъвквам горчилка.
Да я преглътна се силя,
а нещо – отвътре напира,
и нагло се смее – „Не можеш”.

Ще те изтрия накрая.
В бяло петно те превръщам.
Грозна сила си, памет,
но грозно не бих могла да живея.


НЕИЗЖИВЯНО ДЪНО

Всеки миг със теб бе поетична истина,
заровена на дъното в морето.
Откривах я във водорасли влюбена.
Морето си я вземаше обратно.
Черупката те скриваше.
Не, ти бе черупкова
и много малка истина.
Захвърлях те обратно.
Но дъното – неотразимо ме влечеше,
като бездънна истина.
Отвътре изранена, пак се спусках
и търсех – знам, не теб.
Но беше страшно –
страх от неизвестност.
Като при раждане болеше,
а нещо в мен се връщаше,
забравено отдавна.
Тревожно и бездънно...

Поезията, поезията се завръща
и в неизживяно дъно ме превръща.

 


* * *
Колко си хубава!
Като приказка.
Трепетна моя,
бяла илюзия.
Колко си истинска!

 


КОНСТАТАЦИЯ

Орли – с висините заети.
В гнездото – две малки орлета.
Невестулчица пълзи към целта.
Гнездото високо. Над него – върха!

С висините – орлите заети,
невестулката – с двете орлета.

Само орлите от висините,
не видяха как запълзя низостта
и с пълзене – постигна целта.

Ослепяха орлите.
От висините.
Затова, затова...

 


* * *
Къде е синьото вълшебство на герданчето
от нежното ти детство, сине?
Под завета на храстите синее,
плахо – като теменужка.
От сини теменуги набери
мъниста за вълшебното герданче.
По-силен ще те прави при беди,
като онази приказка с герданче,
в която вярваше преди,
с която към света те приобщих.
Дали?

 


* * *
Дъждовно, безтегловно време.
По голите и мокри клони
дъждът безпаметно се рони
и дявол знае кой сезон е.

На птиците не помня гласовете.
Не чакам никакви промени.
Забравих мъртвото вълнение
и закъснелите прозрения.

Цъфтеж дърветата не помнят,
ни плод от минали сезони.
И само в голите им клони
дъждът безпаметно се рони.

А в топли дни – ще се разпъпят.
Ще зрее слънцето в плода им.
Живи – в мъртвите сезони!
И дъжд безпаметен се рони...

 


ЗАКЛЮЧЕНО НАСТРОЕНИЕ

Заключвам навсякъде.
Ще мина по чистия път.
Като онези – с чистите дрехи,
ще тръгна по чисти пътеки.
И непременно – с чисти обувки!

Остъргвам за новия път
(от стари подметки)
засъхнали, кални цветя на някоя пролет.
Заключвам и всичко остава под ключ:
безплодната есен и кишаво лято,
едно закъсняло прозрение,
калното ми настроение...

Превъртам ключа на излизане
и тръгвам по чиста пътека.
Обувките – светят!

Хитро наднича след мене
(като тъмно петно от прозореца)
и свети ли, свети по новия път
смешно оключена, стара илюзия...

А кални пътеки – пак ме влекат.
Нечистите дрехи? – Не те ме гнетят!

 


* * *
От брега,
дето стигнахме с теб
и от който сега се завръщаме,
надничаше безумието.

Вървим, прегърнати от блудкава зора.
Нито ден, нито нощ е. Сега.

Като изплашени от светлина хлебарки,
мислите от мене изпълзяват.
Нямам друго.

Взех от брега
едно умно камъче.
Подарявам ти него.
На себе си –
един безадресен копнеж засега.

А след това?

 


СВЕТУЛКА – ЯСНОТА

Сляпо лято.
Без светулки в мрака.
И внезапен напън на щурец.
В мрака някъде проплака
непонятен, глух копнеж...

Тъмна нощ от сляпо лято.
И светулка – яснота:
Вие някъде вълчица
на щуреца в песента...

 


СМЕШЕН СТРАХ

Последния си ден,
като последната цигара
ще изпуша,
с най-смешния си страх –
за утре – откъде ще купя?

 


НИЩО

„И нищо не правиш като хората” –
най-често отправяният упрек към мен.

Нищо не ми е. Не съм във конфликти.
Нямам дори проблеми.
Ненавиждам всякакви песимисти!
Имам – свободно време.

Пролетна ми е даже умората.
Няма начин – ще мине!
Издръжлива съм не като хората!
Нищо, че със живота си се разминах...

 


ВИНОВНО

Във пълната с виновна радост стая
телевизорът за празници говори.
В душата празно – като във кутия.
Красиви думи вечерта убиват.

В душата празно. Празника ли чака?
Притихва радостта. Виновно...
В голямата и празна стая
недостижимо-близък празникът сега е.

 


***
Чувствате ли, че денят нараства?
Безлицеви са много часове.
Прегръщат ме със образа на здрача
и привечер залязват върхове.

Тук облаците слизат ниско.
Мълчи над тях дълбокото небе.
Дълбок под тях е само мрака
и в равна нощ – сънувам гласове.

 


* * *
В плътното изтичане на дните ми
притичват залези и изгреви.

В бавната агония на нощите,
увиснала без изгрев и без залез,
умирам кратко като ден –
преди да е роден.

 


ЖАЖДА

Лятото е спряло в единайсет.
Чака този дъжд да отвали.
Сипе се в горещото пространство
жаждата на зрелите ми дни.

Времето набъбва във житата.
Макове в горещото цъфтят.
И въртят ме шеметно нещата,
бързо като житото класят.

Не отвалявай, лято в единайсет!
Кратко като макове цъфтя.
Дай ми дни със жега за нещата,
дето като житото класят!

 


ИЗМЕРЕНИЯ

Като цигарен дим,
стените ще ме помнят дълго.
Леглото ще заспи успокоено.
От страх – да не ме повтори,
друг там едва ли ще почива.

И в дим ще ме превърне битието,
но дълго ще усеща никотина,
че себе си не мога да науча
как трябва да се консервират хора.

За да живеят дълго, мъдро, за поука,
в блестящо здраве, с чувства овехтели,
че всеки ден е не тревога,
а плод – в бурканите затворен.

Такива са им измеренията, сине,
с такива измерения ме мерят.
Не вярвай във консерви –
те... просто не се раждат хора...

 


ДИЛЕМА

На един редактор

И все, и все не съм съгласен
със онзи бурен избуял.
Съвсем на никого ненужен
на този скучен тротоар.

Да беше пъпка неизвестна,
която обещава цвят...
Да беше храст – почти известен,
да беше титуляр със глас.

А то – без име, жилав бурен –
под жарко слънце смътен знак,
че ако е съвсем ненужен,
защо е избуял все пак?

Какво със бурена да правя,
така че да не носи риск?
И да спасиме тротоара
от риска – да не бъде сив.

 


ИСТИНА ЗА ИСТИНАТА

На брат ми

Когато искам
Истината за Истината да узная,
все стигам
до жълто-зеления вкус на същността й.
От него пониква горчива,
хининова Истина за Истината.

В торбата събирам горчивите истини.
В земята заравям тежкия вкус на цвета им –
никога вече като Истини да не поникнат!
И като циганка все се заричам:
„Тежък камък да стана,
ако още веднъж пожелая
Истината за Истината да узная.”

Жълто-горчивите истини – стари лъжкини –
в стихове никнат ту като макове,
ту като нова трева.
И като циганка – пак се заричам:
„Тежък камък да стана,
ако още веднъж пожелая
Истината за Истината да узная
и в стих позволя да поникне
като моя истина някоя стара лъжа.”

Без да го искам, без да го искат,
пак в стихове никнат
моите истини – стари лъжи.
А Истината – за истините –
в мен остава – като в земя.
В цвета й със жълто-зелено горча.
С вкуса й – като хинина цъфтя.
Това е.

 


ГРОТЕСКОВО КУЧЕ

Старите белези, от яките зъби на куче,
по мене останали, даже се чудят
какви са били онези черни и страшни кучета,
дето така настървено, по кучешки хапали,
че белег за кучешко хапане и до днес са оставили.

Красивият пудел има също кучешка памет.
Помни само приятели
и се усмихва почти по човешки,
отдалеч долови ли завръщане.
Разговаря като всички ни умно
(макар и на кучешки).
От кухня разбира.
Обича щрудели,
ябълки с орехи, кремове с мляко...
Умното куче разбира дори
намеренията на Земята.
Веднъж, докато тя се чудеше
с колко бала да ни развълнува,
като умните хора
то предвиди с точност
степента на вълнение.
Познава дори алкохола,
добре разпознава хората
и е щастливо
със жълта каишка на шия...

Ех, куче, как си приличаме, как си приличаме.
Старите белези, от черните рунтави кучета,
диво, по кучешки хапали, така го разбират,
така го разбират, че знаят защо избледняват...

Отвикнало беше само да хапе по кучешки,
красивото, бяло, гротесково куче, съвсем като мене.

 


ПРОЛЕТНО

С цъфтежа на дърветата напролет
надеждите ми пролетно цъфтят.
Кои от тях във късно лято
със плод ще се налеят и родят?

Дали с тревогата на ято
през есента от мен ще отлетят?
Дърветата цъфтят напролет –
наесен – плодовете се берат.

Дърветата не мислят за плода си
и други оцелялото берат!
С цъфтежа на дърветата напролет
надеждите ми... нека си цъфтят!

 


ПИСМО

У нас – животът си е същия.
Като изтъркан стар мотив.
За днес при мене се завръща
и чудното е, че e жив.

Във младата смокиня зрее
очакване за щедър род.
Поливам старата лозница,
тя ми обещава – грозд.

Стъпвам боса във коприва
и е жива, жива, жива...
Слънце с багри ме опива,
камъните днес са живи.

Звездна, синя ласка-нежност,
с мен навън нощта почива.
Днес откри ми се, Мария,
чудото да бъда жива.



ИЗПЛЪЗВАНЕ

Лято е. Отново е горещо.
Вън безсмислено тополов мъх вали.
Поплачи си. Знаеш, че си смешна
и че нищо няма да се промени.

Смисълът ли се изплъзва нещо?
Казват: Смисълът бил в туй – да се върви.
Тръгвам в лятото горещо.
Шепата – тополов мъх лови...

 


ОБИКНОВЕН ДЕН

Будилникът клепачите разбужда
в сънливи, недоспали часове.
Цигарата дими вместо закуска
и чай дими – за моето дете.

Във мислите – часът започва.
Въпросите обмислям пак.
Че Пушкин здравата ме хвана:
очаква отговор Татяна,
а чака ме, добре си знам,
обикновен работен ден.

„Закърпвам” само маникюра.
Минутата разсипах пак.
Затварям в чантата „Онегин”,
бележника с разчетения ден
и атрибутите на нова „женственост”,
насипани набързо там
(с кого кокетничат дори не знам).

За рокля не остава време.
Остава: „В джинси съм добре.”
И виждам пролетта до мене,
забързано във джинси да върви.
(Пролетта ли?
Тя пък откъде се взе.)
Върви насреща ми Онегин.
От скука – маникюра си гризе.
Очаква отговор Татяна,
а чака ме – добре си знам –
разчетен до минути ден.

И пътьом се опитвам да разкажа
на Пушкин този бъдещ ден.
Защо ли? Трудно е да кажа.
Татяна ме държи във плен.

И толкова еднакви с нея,
различно някак си скърбим.

 


* * *
Като с хронично заболяване,
опитвам да привикна –
със дните си. Каквито са.
Боли ли нещо? И не свикна?

Вместо подметките с годините,
износих много грижи.
Посях надеждни семена –
поникна хилав оптимизъм.

И ей ме на – претъпкан шкаф
с обувки – болен оптимизъм,
готови да вървят на път.
За хляб ли? Може би за друго?

Но пак във път познат за хляб вървят.
Износват нови грижи.
И аз със тях. За семена.
С надежда. Но пожънах Друго.

 


БАНАЛНО

 

* * *
Ти си моя навик да живея.
Рамото –
на което мълча в безсънните си нощи.
Чувството за сигурност,
което не ми носиш.
Нежността –
изгубена във безвъзвратното.

Навикът на прегръдката,
във която нито зъзна от студ,
нито горя от любов.
Навикът ми да живея...

 


МАЛЪК СВЯТ

Сега, когато си ми безразличен,
светът е просто свят.
Сега, когато си ми безразличен,
светът невинно-млад
не страда, нито пък обича –
светът е просто свят.
Сега, когато ми е безразлично,
светът не тръпне ням.
Светът, спокойно-безразличен,
е просто малък свят.

 


* * *
Сънувам ли?
Нощта е лунно бяла,
от мислите ми – натежала,
и от любов се поболява.

В един и същи път върви,
а от повтаряне – боли.
Тази нощ при мене те завръща
и ти изчерпваш лунната й същност.

Сънувам ли?
И побелял, и стар,
светът е болен тази нощ от чар.

 


* * *
Не зная с кой влак заминаваш.
Не зная и с кой ще се върнеш.
Но знам,
че когато си дойдеш,
пак ще те няма.
А после, когато заминеш
при мен – ще оставаш.

 


МЪЛЧАЛИВ РАЗГОВОР

Видях:
очите ти – до ред са ме прочели.
И непонятното – ръката ти разбра.
Сърцето ти във отговор написа:
„Не мога. Виждаш... Закъсня.”

С мълчание – очите ти ме питат:
„Нали разбра? Ела!”
В отговор с мълчание им пиша:
„Не мога. Виждам. Закъснях.”

И мълчаливо се целуваме.
Разбрах...

 


* * *
Ти обичаш точните думи.
Истинските.
Ти търсиш точните думи.
Истинските.
Произнасяш ги сигурно.

Мълчаливо галя думите.
Онези, които никога няма да кажеш.
Онези, които няма да изживееш.
Думите – които няма да се родят...

 


* * *
Направи ми от думите цветно петно.
В него да има мастилено синьо,
лъч от слънце,
луд вятър и цвят на бадем.
Убий с думи трепета...
Направи ми от думите цветно петно!

 


ДЪГА

В очите ти –
невинна езерна вода –
светът като небесната дъга
след дъжд се отразява.

В очите ти – защо надничам
и с трепета на първо четене
едва не сричам?
Какво ли има да ми каже пак дъгата?
Какво ли ще ми каже пак дъгата?

Познавам цветовете й.
Дори ги изживях.
И заедно, и поотделно.
Светът, по-цветен
и от многоцветието на дъгата,
не е той книжна истина за мен.

В очите ти – защо надничам?
Това е твоят свят.
Зеленото там само е зелено,
а нова тайна е за теб
и жълтото, и виолета.

Очите ти –
невинна езерна вода,
най-истинска,
най-цялостна,
единствена
като небесната дъга
след дъжд ме отразяват...
И образа ми връщат разпилян
в единството на седем цвята на дъгата.


Това е твоят свят.
Единствено, най-цялостно, най-истински,
вкуса на жълтото от виолета
на мен дъгата обещава,
когато там ме отразява,
в очите ти –
невинна езерна вода.

 


* * *
Недей!
Не ставай никога единствена планета!
Не ставай никога единственото цвете в нея.
Не стига.
Трябва ми вселената.
Да я позная цялата.
Да я почувствам истински.
Бъди дъгата, многоцветната,
припламваща, в едно усещане
за безвъзвратност и движение.

Стани ми вятър.
Раздухвай лудо облаци във лилаво,
увиснали безсмислено в непоклатимото небе.
Бъди ми вятър.
Истински!

 


АНТИКРАСОТА

Когато,
Нищото застана между нас,
си казах:
„Забрави и нищо, нищо не помни
от туй, което искаш да забравиш.
Така е по-добре.”

Когато,
Нищото навлезе в теб,
удавих писъка на болката в мълчание.
И красота на острие я назовах.
Острие – на бивша нежност.
Беше... по-добре.
Забравих само писъка на птиците.

Когато,
Нищото и в мен навлезе,
пак беше красота.
Със острие на бивша нежност
изрязах безболезнено
само от излишното
на бивша красота.
Беше... по-добре.
Забравих – морските дъна.

Когато,
Нищото във нас навлезе
(изцяло ни обсеби)
и птиците, и мъртвите дъна
не бяха вече красота, а Нищо.
Забравих, че съм жива за света.

 


БАНАЛНО

Не. Нямам телефон.
И ти не можеш да ми кажеш,
че слънцето на западния хоризонт
не значи още залез.

Да. Ето телефон.
И най-баналното – повреден.
По него ще ти кажа за това,
което ти едва ли искаш да узнаеш.

Да. Имам телефон.
Но ти не можеш да ми кажеш,
че слънцето на западния хоризонт
не значи вече залез.

Не ме прекъсвай! Разговарям –
казвам на смутената слушалка.
Как с кого?
Със телефон-клюкарка.
Все иска нещо да узнае
и все не иска да повярва,
когато нещото го няма.

Банално е – отвърна ми
студената слушалка.

 


ЗАВРЪЩАНЕ

Отиваш си от моя сън.
Не, нищо не ми казвай!
Не чувам.
Разбирам само.
Безвъзвратно!

Поглъща те безоблачната синева.
Потъваш в синьото.
Не виждам.
Разбирам само.
Безвъзвратно!

Отива си със теб
цвета от моя сън,
и става грозен...

Омършавели мисли някъде
клечат във сиво-каменно,
и празно, празно е в съня,
от който ти си тръгваш.

Отива си със теб от мен съня.
Тежи от тишина и тъмно.
Мъчително,
към дневния си образ се завръщам...

 


ДО НИКОГО

– Как си? – ме питаше някога ти.
– Аз ли? – отвръщах: – Добре!

Сега съм щастлива.
Сънят ми е дълбок –
без сънища.
Направо в мрака.
Денят –
невидимата пустота
на бяла зима.

Сигурно съм щастлива.
Сънят ми е дълбок.
Тук няма птици.
Мишките се изпокриха...
Като в неживот.

Нямам отговор.
Слънцето се загуби.
Неизбродим е мрака.
Отдалечава се зората.
Щурците –
черни скакалци –
се лутат.
Гласът им е Оттатък...

Искам... да се върна!

 


* * *
Навлезе в душата ми ненадейно.
Настани се като чакано зимно спокойствие.
Но стана чудо.
Разцъфтяха в снега дрянове стари.
Плодни дръвчета,
събираха влага от зимния вятър.
Врабците кълвяха под старата стряха
трохите на стари тревоги.

Опияняващо, тъй чакано, тъй мое,
желано спокойствие, колко бе лудо.

Зачука в капчука
среднощния вятър от юг.
Събуди предчувствия в пъпките.
Напираше да разцъфти
във всички цветове на неизживяното,
неоплоденото дръвче отсреща...
И като в тъжно-умна приказка
изтече в пролетни води
спокойната илюзия.
А вятърът се втурна и издуха
куп лудости от побеляващите ми коси...

Къде си, тъй чакано, тъй мое,
желано и умно, зимно спокойствие.

 


* * *
Защо мълчим?
Не съм ограбена.
Богата съм със всичко:
с тревогата – че тръгваш ей сега,
с чувствителни до болка сетива,
с пробудена от вик земя
и небеса – във синьо изживени.
С гласа на младата трева,
в зеленото непроменена –
повторна истинност неистинска.
Иди! Богата съм със всичко...

Раздялата разплакана се връща.
Отива си любов, от мен по-истинска.


ДЪРВОЯД


ПЪТУВАНЕ

Очаквай ме!
Ще дойда непременно!
В началото на старите съмнения,
че пак живея с полуистини.
И в края на последните надежди
да бъда като слънчогледите.

Сега е рано.
Сънувам още слънцето.
Във пътя му объркано кръжа.
Захапва ме от Нищото страха.
В безкрая на умиращата истина,
сънувам, че е истинско.

Докосват ме лъчите му,
но зрее в питите мъчително
началото на нова повторителност
за дългото пътуване към края.

Очаквай ме!
От изгрева до залеза под слънцето
избродих цялата безсмислица
на бавното сънуване-живот
и не намерих друго истинско...
извън това пътуване безсмислено
към същността на Нищото.

Очаквай ме!
Ще дойда!
Непременно...

 


БИЛЕТ

Платени удоволствия познавам.
Стискам билета в ръка.
В уютна каюта се клати безцветна вода.
В багажа се обажда
добре повторен аромат на теменуга.
Първичен аромат,
от повторителния земен кръговрат,
се клати в уютна каюта
с безцветна вода.

А вечерта – във Двора,
до корена на крушата пръстта изрових.
Къде ли бе началото?
Тя не се повтори.
Гнети ме - като право да пътувам
в посока – избрана от друг.
Попих й само аромата.
Във себе си го нося –
дъх на дива теменуга.
Света познах, виж, себе си – не мога...

Издраскаха ме храсти,
диво схлупени,
и кожата ми на бодил прилича.
Преравям се като пръстта,
цената си да разбера.

И знам.
В бодил да ме засеят – ще поникна.
Във корена на крушата
заложили началото на Двора.
В пръстта цвета й ще изхраня.
Плод да върже.
Цъфтежа да узнае.

Дали ще мога?
Билет си нямам.
Цената е различна.

 


* * *
Неразбираем, но силен е вятъра
в дългата нощ тъмноока.
Духа – отчаяно топъл!
Да беше се съмнало.
Дъжд да затропа...

Духа!
Лутат се сенки на голи дървета –
щрихи изменчиви
на все недовършен портрет.

Духа.
Отчаяно.
Топъл...
Като излишен въпрос,
за пак невъзможен портрет
на Христос!

 


УТЪПКАН ДЕН

Не мога да се върна там –
отдето тръгнах.
Не мога да остана тук –
където съм дошла.
Светът – утъпкана пътека отпреди,
не е ни в две, ни в четири посоки.
Раздавам себе си в движение.
Тогава – накъде?

В най-ясното на ясния си ден,
с такива никакви въпроси
в утъпкания ден да тъпчеш,
неясно и объркано – ех, смешно –
даже и за тъжния човек.
И все пак – накъде?

Да тъпча май че ми остава
утъпканото досега.
Утъпкан миг и бавен ден
в безкрайното човешко време.
Невероятно бреме –
в утъпкания ден да тъпчеш,
щом още чувстваш се човек.

А няма накъде.
Не мога да остана тук –
където съм дошла.
Не мога да се върна там –
отдето тръгнах.
Началото – ограбено,
и кръстопът не ми остави!
И нямам две, ни четири посоки.
Тъпчи, тъпчи докато можеш...

 


ЛИСТ

"О, истинската самота,
понявга е необяснима"
Ал. Геров

Без изгрев е зимното утро в мъглата.
Влажно е. Студ. Оскрежава.
Като стон ме догонва: „Самотно е” –
лист закъснял се отронва.

Мокра, мъглата полепва по клоните.
После от студ побелява.
В мене е, този лист неотронен, в мене е –
както мъглата е в утрото.

 


ЗИМНО

Изтръпнали от студ дървета,
с мъглите есента замина.
Клюмат оголели клони.
Скърца, осланена шума.

Осъдени на студ дървета,
зимата е неизбежна.
Мрачни, зимно променени,
тръпнат клони оголели.

 


ГЛАД

И тази нощ, като безпътни птици,
безпътни облаци кръжат.
Звездите – поизхлузени жълтици,
в студеното небе мълчат.

Тежи луната – едър, объл знак.
Във кръгъл път ще се търкули.
А птици-облаци, от глад,
кълват звездите – жълти нули.

Нощта изстива. Като топъл спомен.
За утрото загатва с хлад.
Във своя кръгъл път – затворен –
виси луна – безпътен знак.

 


СИМВОЛ

Със зачервени от безсъние очи
луната дълго в мрака тази нощ се вглежда
и като символ на безнадеждната надежда
за почернялото от неживот дърво се закачи.

 


УДАВНИК

„Нощта няма име” -
из опровержението
на графика Минчо Панайотов

Безхитростно приижда тъмнота...
Като в метафора за парадокс,
по пясъчния ръб с нощта
пътуват избелелите илюзии –
помръкнали до чернота.

Усилията – черни бръмбари –
гризат отчаяно ръба,
за друго име на нощта.
Сред разлуненото море,
като уплашено дете,
се мята тъмен страх.

Безименната нощ настъпва.
Под уморената луна
посърнал, безнадежден ден
пътува с почернелите илюзии
към доживотна чернота.

Усилията – черни бръмбари –
гризат безпочвена земя
за друго име на нощта.
Над почернялото море
удавеният страх изплува –
сребриста, лунна шамандура.

 


ЯБЪЛКА

Жълтее ябълката.
В слънчевата тишина
дозрява сочен плод.
В самата му сърцевина
е скрита семката-живот.

Жълтее ябълката.
Готова е да капне
сухата й дръжка.
Свежият й сок увяхва.
Обвивката й се набръчка.

Жълтее ябълката –
на глуха тишина
горчив, самотен плод.
В самата му сърцевина,
жълтее, семката-живот.

 


ДЪРВОЯД

Дървоядите, преситени от святост,
проядоха рамките-съмнения.

Непогрешимите светци,
забъркани бои от билки и треви,
насила да останат с вековете,
със славата за непогрешимост
увиснаха, като съмнения.

Паяците – от безделие
оплетоха във тънка паяжина
непогрешимата им слава.
Опитаха да вкусят...
Не им хареса:
горчеше – от съмнения.

Безвкусни,
непогрешимите светци,
висят като съмнения
за обезсмъртената непогрешимост,
в храма на съмнителни религии
и чакат себеподобните
да ги нахранят с дървояди...


* * *
Невъзможно ми е да живея
с полуистини.

Невъзможно е да избягам
от полуистините.

Невъзможно ли е
да избягам от невъзможното?

Последна промяна: 2007-03-07 12:25:36
Прочетено: 1576

Подробна информация

автор
Стана Димитрова
Организация: Дружество на писателите Стара Загора
Творби: 6

Стана ДИМИТРОВА е потомка на бежанци от Беломорска Тракия. Родена е на 20.03.1947 г. в бежанския квартал на с. Светлина,
Тополовградско.
През 1956 г. семейството й се премества да живее в Тополовград. Тук тя завършва гимназия „Д-р Петър Берон”, а след това Българска филология във ВТУ „Св. св. Кирил и Методий”.
Живее в Стара Загора.
Работила е като учителка в с. Радовец, началник отдел „Култура” - Тополовград, преподавател в Учителския институт „Анастасия Тошева” – Стара Загора, учителка в ГПЧЕ „Ромен Ролан”, художествен ръководител на клуб „Поезия” към ОЧ „Родина” и около 15 години като зам. главен редактор на литературното списание „Участие” – Стара Загора.
Носител е на Лилиевата награда – 2000 г.
Нейни стихове са включени в антология „Български поетеси - избрано” (ЕКВУС АРТ, 1996 г.). Участва в Македонска литературна антология на български автори и др.

Издала е стихосбирките:
Бежанка - 1990
От далече - Български писател, 1995
Вместо покаяние - ИК Домино, 2000
Неизживяно дъно - ИК Домино, 2006
Избелена прашинка - ИК Домино, 2006
Гласът на Отражението - ИК Домино, 2007
и първата част на романа Отделението - Български писател, 1996



Изпратате съобщение на/за автора
Име:

Имейл:

Телефон:

Съобщение:


                   
   
PC-TM
СБИР
 
Център за независим живот
Национален младежки поетичен конкурс "Веселин Ханчев"
Конкурс за млади изпълнители
 
Bemis Public Library
       


Етичен кодекс на библиотекарите в Република България

        English version
Go to top of page  Начало | Библиотека Родина | Новини | Проекти и програми | Нови книги | Периодика 2013 | Американски кът | За Вас, ученици | Издания | Дигитална библиотека | Читалище Родина | Стара Загора | Култура | Образование | Социални дейности | Старозагорска епархия | Туризъм | Календари | Web връзки | Контакт с нас | Галерия | Съдържание |