Тип: Поезия
Автор: Стана Димитрова
Организация: Дружество на писателите Стара Загора

***

Аз още
не съм

спомен...

СЛЕД ПРЕДЕЛА

Времето е зад мен.

Сянката ми ­
изправена в цял ръст ­
изкачва завоя
към дома на сина ми
в един чужд град.

Само аз съм останала
при себе си
в мястото на мълчанието.

И никъде не отивам.
И нищо не възпявам...

ГЛАД

И тази нощ, като безпътни птици,
безпътни облаци кръжат.
Звездите ­ поизхлузени жълтици,
в студеното небе мълчат.

Тежи луната ­ едър, объл знак.
Във кръгъл път ще се търкули.
А птици-облаци, от глад,
кълват звездите ­ жълти нули.

Нощта изстива. Като топъл спомен.
За утрото загатва с хлад.
Във своя кръгъл път ­ затворен ­
виси луна ­ безпътен знак.

***

Дъждовно, безтегловно време.
По голите и мокри клони
дъждът безпаметно се рони
и дявол знае кой сезон е!...

На птиците не помня гласовете.
Не чакам някакви промени.
Забравих мъртвото вълнение
и закъснелите прозрения.

Цъфтеж ­ дърветата не помнят
ни плод от минали сезони.
И само в голите им клони
дъждът безпаметно се рони...

СЛЯПО ЛЯТО

Сляпо лято.
Без светулки в мрака.
И внезапен напън на щурец.
В мрака някъде проплака
непонятен, глух копнеж...

Тъмна нощ от сляпо лято.
И светулка ­ яснота:
Вие някъде вълчица
на щуреца в песента...

***

Къде съм?
И какво правя тук?
Дали не съм се върнала?
Ще проверя.

Няма ме.
Телефонът ми дава свободно.

Ами ако съм там,
а не вдигам слушалката,
защото не ми се говори
и със себе си?

ДО НИКОГО

­ Как си? ­ ме питаше някога ти.
­ Аз ли? ­ отвръщах: ­ Добре!

Сега съм щастлива.
Сънят ми е дълбок ­
без сънища.
Направо в мрака.
Денят ­
невидимата пустота
на бяла зима.

Сигурно съм щастлива.
Сънят ми е дълбок.
Тук няма птици.
Мишките се изпокриха...
Като в неживот.

Нямам отговор.
Слънцето се загуби.
Неизбродим е мрака.
Отдалечава се зората.
Щурците ­
черни скакалци ­
се лутат.
Гласът им е оттатък...

Искам... да се върна!

***

Обитавам Вероятността ­
по-хубава къща от прозата...
Емили Дикинсън

Обитавам Вероятността ­
къща просторна, гостолюбива.
Но във боледуващата ми душа
още шават хлебарки и плъхове.
Грижливо,
трябва да се почиства...

Душата ли?
Лекувах я дълго.
Обезболих я до смърт.
Тя ­ почерняло дърво
във естествен ръст,
с корона от корени в пръстта ­
напира да избухне във зелено.
Дърво!
Не може да бъде вразумено.

Обитавам Вероятността ­
къща ­ различна от Прозата.
И тъй като съм родена жена,
върша своята работа всекидневно:
къщата трябва да се поддържа!

***

От брега
дето стигнахме с теб
и от който
сега се завръщаме
надничаше безумието.

Вървим прегърнати
от блудкава зора.
Нито ден, нито нощ е. Сега.

Като изплашени от светлина хлебарки
мислите от мене изпълзяват.
Нямам друго.
Взех от брега
едно умно камъче.
Подарявам ти него.
На себе си ­
един безадресен копнеж засега.

А след това?

***

Неразбираем, но силен е вятъра
в дългата нощ тъмноока.
Духа ­ отчаяно топъл.
Да беше се съмнало.
Дъжд да затропа...

Духа!
Лутат се сенки на голи дървета ­
щрихи изменчиви
на все недовършен портрет.

Духа.
Отчаяно.
Топъл...

Като излишен въпрос,
За пак невъзможен портрет
на Христос!

***

И никакво спасение в думите...
Хр. Фотев

Една нощ видях как си отиде.
Гледах в тъмното с будни очи ­
онова чуждо, но твое другаде
и лицето ти ­ без черти.

Не светна лампата. Луната не угаси.
Надигна се силуетът ти тъмен ­
с одеяло тялото ми зави,
като последна грижа за мъртъв...

Внимателно ­ да не ме събуди ­
тъмното в стаята прекоси.
И никакво спасение във думите
за пустите, за пустите очи...

БИТУВАНЕ

•••

И няма изгледи да умра!...
Дори във Демокрацията!

Пия на гладно коприва.
Дал Бог!
Пречиства кръвта.

Изобилно се храня със гордост.
И дяволът е добър към мен.
Не ме отрови.

Без въздух ­ не съм останала.
Дишам омраза ­
дъх на ацетон
от човешки изпарения.

•••

Сгъстени времена!...

Преди да сме го помислили
и ни постига.
Какво ли не.

Учудващото е, че ходя в тяло ­
живият ми паметник.

Понякога даже говоря.
Със себеподобните.

Добре... че не го знаят.

***

Търговците...
Купили са
и сенките на дърветата.

Плащам
за глътките хлад
с черно кафе
пред храма
“Св. Никола ­ Чудотвореца”.

***

Много звездички ­
дребни, черни камъчета,
населяват брега
на несъществуващото време ­

и си мислят,
че го превръщат в реалност...

ГЛУХАРЧЕ

Влетя в отворената стая ­
вест
за преходната вечност
и ме погали...

И аз ли съм изпратена?

***

Незапалени свещи за мъртвите,
поникнали от пръстта...
И въздух в зелено ­ за живите!

Летни тополи!...

БОГОЯВЛЕНИЕ

Отче, прости им,
защото не знаят какво правят...
Лука (23:24)

Като сатани в черни одежди,
свещениците
извършиха Богослужение.

Между кадилници и тамян
изгоря свещта
с молитвата на душата...

Небето ­ не се отвори.

Прости им, Господи,
те знаят какво правят.

И не ми казвай
защо пръстта е мека,
а Небето ­ остана твърдо.

***

Ти обичаш точните думи.
Истинските.
Ти търсиш точните думи.
Истинските.
Произнасяш ги сигурно.

Мълчаливо галя думите.
Онези, които никога няма да кажеш.
Онези, които няма да изживееш.
Думите ­ които няма да се родят...

ПРИЗНАНИЕ

Плаша се.
И от смеха си,
и от плача си
се плаша.

Господи,
остана ли нещо,
от което да не ме е страх?!...

ЗНАК

Спомените ­
узряващи наесен орехи,
разпукват
зелените си черупки.

Време е да ги обруля.

 

УДАВНИК

Безхитростно приижда тъмнота...
Като в метафора за парадокс,
по пясъчния ръб с нощта
пътуват избелелите илюзии ­
помръкнали до чернота.

Усилията ­ черни бръмбари ­
гризат отчаяно ръба,
за друго име на нощта.
Сред разлуненото море -
като уплашено дете,
се мята тъмен страх.

Безименната нощ настъпва.
Под уморената луна
посърнал, безнадежден ден
пътува с почернелите илюзии
към доживотна чернота.

Усилията ­ черни бръмбари ­
гризат безпочвена земя
за друго име на нощта.
Над почернялото море
удавеният страх изплува ­
сребриста, лунна шамандура.

ПЪТНИЦА

Кафенето
е осиротяла майка.
Децата му се разотидоха.

Изтъгувах се.
Съвсем осиротях.

Студено слънце
се мести по тротоарите.

Една мумия
преследва жълтата му сянка,
без надеждата да се стопли...

ДЪРВОЯД

Дървоядите, преситени от святост,
проядоха рамките-съмнения.

Непогрешимите светци,
забъркани бои от билки и треви,
насила да останат с вековете,
със славата за непогрешимост
увиснаха, като съмнения.

Паяците ­ от безделие
оплетоха във тънка паяжина
непогрешимата им слава.
Опитаха да вкусят...
Не им хареса:
горчеше ­ от съмнения.

Безвкусни,
непогрешимите светци,
висят като съмнения
за обезсмъртената непогрешимост
в храма на съмнителни религии
и чакат себеподобните
да ги нахранят с дървояди...

***

Върху очите ми ­
затрупани кладенци
с грак на гарвани
осквернените гълъби
кацат...

Тихо... не се плашете.

НА ЕДИН МЪЖ

Не ме гледай.

Очите ти...
ме разхубавяват.

НЕПОСВЕТЕНО

Те и сега са тук ­
душите на мъртвите поети.
В това не се и съмнявам.

Но не зная къде са нашите.
А ти?

***

Далечна нощна лампа
разсейва светлината си
на светъл кръст...

И пулсира като сърце.
Там ­
където се пресичат линиите му...

***

“Когато се объркам
стъпвам здраво на Земята.
Тя ми казва как да продължа” ­
сподели със мен сестра ми.

Само че... аз не знам
как да се добера до Земята.

В ДВОРА НА КЪЩАТА “СЮ”

На Жеко Христов

•••

Момичето,
което бяга по стълбите
при повикване,
е облечено в прозрачна поличка.

Късичка ­
като погледа на мъжа,
който я проследи.

•••

Повечето маси
са празни...

Към онази ­
с цветето в ъгъла,
се е обърнала бялата роза,

преди да прецъфти...

•••

От фасове
се препълни пепелника.
Припича силно слънце.
Билковият чай
изстива бавно ­
дъх на далечна мащерка.

•••

Тъгата ­
овехтяла покривка
с още свежи, есенни цветове...
Раздухва я ветреца ­
сякаш е връхна дреха.

Подхожда ми.

•••

Под високата смокиня
преглъщам пренебрежението.

На клончето ­
едно гладно врабче,
упорито
презряла смокиня кълве.

•••

Горчивият кладенец
на детството...
С вода ­ забранена за пиене!

Прилича на този,
от двора на къщата “Сю”.

Плаче му се...

•••

Оплешивял е бръшляна ­
мост от вратата към къщата.

Гледам го.
Мил ми е.

•••

Не дойде поета
в двора на къщата “Сю”.

Цветето си изгледа очите.

А кутията ­
с търпеливите цигари
е празна.

ВИСУЛКА

Толкова отдавна
се топлих само с надежди,
че дори не разбрах,
кога
съм замръзнала от студ
под тая чужда стряха...

БЕЗИЗХОДИЦА

Как да сглобя
със спомени
предметите,
правени по схемата на друг?

***

Виждала съм и щастието.

Един уродлив корен
под прозореца ми ­
в сградата на стария театър...

Беше народил
само четирилистни детелини.

Не го пожелах...

***

Не се намерихме.

Голям е
мегдана на Самотата
и... гъсто самонаселен.

***

Не се разведе Живота
с мен ­ невярната съпруга.

А така съм влюбена в Небитието!...

***

Колко много вази.
И всичките ­ празни.

***

След тебе...

Стаята е
пълна с въздух!

ВМЕСТО ПОКАЯНИЕ

Беше буйна, дълга и гъста
косата, която отрязах
в знак на покаяние.

Черна ­ грях непогален,
пода покри...

Лицето ми се откри.
И очите ­ се видяха сами:
непокаяни...

***

Сега ­ какво?
Със себе си остана, значи?
Жена. А не Адамово ребро.
От свободата ли се плашиш?

И чу ­
обезсмъртена си във стих,
като любовница поредна.
И заобичай този празен лист!
И стига с тия панделки!...

Последно:
не неродена дъщеря
в съня ти всяка нощ те вика.
Една побъркана жена,
с която трябва да привикнеш,
ти пише нощните писма.

Но ти ги връщай, свобода!

КУЧЕШКО

Сине,
подарих ти кучето
на едно бездетно семейство.
По-добре е от мен да научиш.
То дори не разбра.
Нали си е глупаво ­
помисли, че е игра.

Беше ми мъчно.
Плаках,
когато си тръгнах...
То даже не се обърна.

Кучето е просто чудесно,
но е тясно за него у нас.
Все ме няма.
Не му е лесно.
А знаеш и как се привързвам,
а после страдам до бяс...

Сигурна съм,
че там ще бъде добре!
И да изглежда човешко,
казвам ти го във стихове...

***

Слушам “Одата на радостта”
и ми става по-тъжно.

***

... И аз станах песен на пияниците
Псалми (69:12)

Сега душата ми е кръчма,
в която пишат
мръсни думи по стените...

 

ВСЯКАК

Знаеш ли какво е да си всякак?
На бъз ­ в отровните зърна,
незнайна сила да откриеш
и да поникнеш до плета.

Кога до корен те насичат,
а ти отново да растеш...
С един стремеж ­ да оцелееш
и да погледнеш над плета.

Когато от отровата ти пари,
да станеш на копривата мъха;
парлива болка да те пази
от посегателствата над Духа...

Знаеш ли какво е да си всякак?
То значи да живееш ей така:
със жива болка от отрова,
но на сантиметър ­ над плета.

ЗАВРЪЩАНЕ

Отиваш си от моя сън.
Не, нищо не ми казвай!
Не чувам.
Разбирам само.
Безвъзвратно!

Поглъща те безоблачната синева.
Потъваш в синьото.
Не виждам.
Разбирам само.
Безвъзвратно!

Отива си със теб
цвета от моя сън,
и става грозен...

Омършавели мисли някъде
клечат във сиво-каменно,
и празно, празно е в съня,
от който ти си тръгваш.

Отива си със теб от мен съня.
Тежи от тишина и тъмно.
Мъчително
към дневния си образ се завръщам...

***

Какво правех досега?

С късове душа ­ кървяща,
хранех кучетата,
виещи по мен.

 

***

Хълмът бавно
губи очертанията си.

Притъмнява
платното на залеза ­
незавършена картина.

В цветната ми памет
някой я подписва с въглен.
Свечерявам се...

ПЪТУВАНЕ

Очаквай ме!
Ще дойда непременно!
В началото на старите съмнения,
че пак живея с полуистини,
и в края на последните надежди
да бъда като слънчогледите.

Сега е рано.
Сънувам още слънцето.
Във пътя му объркано кръжа.
Захапва ме от нищото страхът.
В безкрая на умиращата истина,
сънувам, че е истинско.

Докосват ме лъчите му,
но зрее в питите мъчително
началото на нова повторителност
за дългото пътуване към края.

Очаквай ме!
От изгрева до залеза под слънцето
избродих цялата безсмислица
на бавното сънуване-живот
и не намерих друго истинско...
извън това пътуване безсмислено
към същността на нищото.

Очаквай ме!
Ще дойда!
Непременно...

***

Ти си моя навик да живея.
Рамото ­
на което мълча в безсънните си нощи.
Чувството за сигурност,
което не ми носиш.
Нежността ­
изгубена във безвъзвратното.

Навикът на прегръдката,
в която нито зъзна от студ,
нито горя от любов.
Навикът ми да живея...

МАЛЪК СВЯТ

Сега, когато си ми безразличен,
светът е просто свят.
Сега, когато си ми безразличен,
светът невинно ­ млад,
не страда, нито пък обича ­
светът е просто свят.
Сега, когато ми е безразлично,
светът не тръпне ням.
Светът, спокойно-безразличен,
е просто малък свят.

***

Почеркът
на наближаващата есен...

Тревожни лястовици
се събират
по опънатите жици...

Наказана съм да живея.

ДЮНИТЕ

Тревясали очи на пясъка
апатично поглъщат
слънцето,
залива
и мълчанието на гларусите.

Сезонът е същия...

***

В стаята
сме аз и некролога
на Христиана.

Слушаме гарвана
на перваза...

ТИШИНА

В памет на Венета Вълева

Сенчести облаци падат над залива,
като траурно настроение.
Надигат се страшни вълни.
Изхвърлят седефени миди...
Морето ­ бездушно бумти:
няма я Венета, има я Венета,
няма Венета, има остри скали...

Светкавица!
Стреля в целта!
Разпокъсани небеса...
Венета, как да те спра?!

Кратък изстрел.
Гръмотевична тишина.

11-15.09.1995 г.
Каваците

НИЩО

“И нищо не правиш като хората” ­
най-често отправяният упрек към мен.

Нищо не ми е. Не съм във конфликти.
Нямам дори проблеми.
Ненавиждам всякакви песимисти!
Имам ­ свободно време.

Пролетна ми е даже умората.
Няма начин ­ ще мине!
Издръжлива съм. Не като хората!
Нищо, че със живота си се разминах...

ПРОСТО СМЪРТНА

Така е.
И преди съм писала
под това заглавие.

Да...
Друго беше, за същото ­
простосмъртна съм.

Вярно е ­
не съм светица.
Но не съм и мръсница.

Сега пък ­
била съм в безпътица.
Откъде-накъде?

Моите образи, казваш,
някой отдавна краде...
Е?

Виж какво...
Писна ми!
И не само от тебе!

А от мъртви безсмъртници!

МЪЛЧАЛИВ РАЗГОВОР

Видях:
очите ти ­ до ред са ме прочели.
И непонятното ­ ръката ти разбра.
Сърцето ти във отговор написа:
“Не мога. Виждаш... Закъсня.”

С мълчание ­ очите ти ме питат:
“Нали разбра? Ела!”
В отговор с мълчание им пиша:
“Не мога. Виждам. Закъснях.”

И мълчаливо се целуваме.
Разбрах...

ВИНОВНО

Във пълната с виновна радост стая,
телевизорът за празници говори.
В душата празно ­ като във кутия.
Красиви думи вечерта убиват.

В душата празно. Празника ли чака?
Притихва радостта. Виновно...
В голямата и празна стая,
недостижимо ­ близък празникът сега е.

ЗАКЛЮЧЕНО НАСТРОЕНИЕ

Заключвам навсякъде.
Ще мина по чистия път.
Като онези ­ с чистите дрехи,
ще тръгна по чисти пътеки.
И непременно ­ с чисти обувки!

Остъргвам за новия път
(от стари подметки)
засъхнали, кални цветя на някоя пролет.
Заключвам и всичко остава под ключ:
безплодната есен и кишаво лято
едно закъсняло прозрение,
калното ми настроение...

Превъртам ключа на излизане
и тръгвам по чиста пътека.
Обувките ­ светят!

Хитро наднича след мене
(като тъмно петно от прозореца)
и свети ли свети по новия път
смешно оключена, стара илюзия...

А кални пътеки ­ пак ме влекат.
Нечистите дрехи? ­ Не те ме гнетят!

***

Сънувам ли?
Нощта е лунно бяла,
от мислите ми ­ натежала
и от любов се поболява.

В един и същи път върви,
а от повтаряне ­ боли.
Тази нощ при мене те завръща
и ти изчерпваш лунната й същност.

Сънувам ли?
И побелял, и стар,
светът е болен тази нощ от чар.

***

Омразнице, дъще...
Аз съм майка ти.
Какво още да ти обясня!
Нали съм ти казвала ­
не помня ни как те заченах,
ни кога във утробата си била,
нито как трепна и оживя...

Кога се роди, проходи и остаря?!

Дъще... страх ме е
да се погледна в огледалото.

И оттам образът ми е избягал дори.

Все ти!!!
Обсеби го цялото.

Образът ми...
Отдалече ти се усмихва.
Погледни ­
прилича
на невръстните ти деца,
отрасналите ми вече внучета
някогашните... бебета с бръчки.
Пак ли започваш...

Кой е баща ти?!...

Не го познавам,
но... на него изглежда,
че си се метнала.
Как веднъж не ти домилях?

Обади ми се...
когато ти навърши 300 години.
Каза:
Името му е Безсмъртие,
а твоето ­ Самота.
В мой предишен живот
съм го мразила
и с твойта любов
ме наказвал сега.

Омразнице ­ отгледана с обич,
дъще, единствена моя -
Самота,
вземи си децата,
иди някъде...
Моля те...
Остави ме поне във неделя сама.

ПИСМО

У нас ­ животът си е същия.
Като изтъркан стар мотив.
За днес при мене се завръща
и чудното е, че е жив.

Във младата смокиня зрее,
очакване за щедър род.
Поливам старата лозница,
тя ми обещава ­ грозд.

Стъпвам боса във коприва
и е жива, жива, жива...
Слънце с багри ме опива,
камъните днес са живи.

Звездна, синя ласка-нежност,
с мен навън нощта почива.
Днес откри ми се, Мария,
чудото да бъда жива.

ДОЛИНАТА

Само Бог може да обновява човека
Откровението на Йоана (21:1)

Не помня откога вървя така...
Пред мене ­ долината... Овъгляла.
Пресъхнало корито на река,
в което времето е текло, но е спряло.

Очите ­ пепел... Пепел ­ и душата.
Наоколо ­ дървета овъглени,
забити безнадеждно в пустотата.
А минали са други преди мене...

Сред тях ­ реален като страх
и страшен ­ като сбъднато проклятие
стърчеше черен кръст!... И аз разбрах,
че съм пред собственото си разпятие.

Но глас дочух: Дотук си! Спри!
Сама избра... и се изпита
във самота, сред крясък на тълпа...
А себе си ­ за всеки смисъл пита.

Като насън пристъпих... Оня кръст!
Сърцето... овъглено ­ ще се пръсне!
Но пепелта попи от Него капки кръв...
Да може долината да възкръсне.

БАНАЛНО

Не. Нямам телефон.
И ти не можеш да ми кажеш,
че слънцето на западния хоризонт
не значи още залез.

Да. Ето телефон.
И най-баналното ­ повреден.
По него ще ти кажа за това,
което ти едва ли искаш да узнаеш.

Да. Имам телефон.
Но ти не можеш да ми кажеш,
че слънцето на западния хоризонт
не значи вече залез.

Не ме прекъсвай! Разговарям ­
казвам на смутената слушалка.
Как с кого?
Със телефон-клюкарка.
Все иска нещо да узнае
и все не иска да повярва,
когато Нещото го няма.

Банално е ­ отвърна ми
студената слушалка.

***

Не зная с кой влак заминаваш.
Не зная и с кой ще се върнеш.
Но знам,
че когато си дойдеш
пак ще те няма.
А после, когато заминеш
при мен ­ ще оставаш.

АНТИКРАСОТА

Когато,
Нищото застана между нас
си казах:
“Забрави и нищо, нищо не помни
от туй, което искаш да забравиш.
Така е по-добре.”

Когато,
Нищото навлезе в теб
удавих писъка на болката в мълчание.
И красота на острие я назовах.
Острие ­ на бивша нежност.
Беше... по-добре.
Забравих само писъка на птиците.

Когато,
Нищото и в мен навлезе,
пак беше красота.
Със острие на бивша нежност
изрязах безболезнено
само от излишното
на бивша красота.
Беше... по-добре.
Забравих ­ морските дъна.

Когато,
Нищото във нас навлезе,
(изцяло ни обсеби)
и птиците, и мъртвите дъна
не бяха вече красота, а Нищо.
Забравих, че съм жива за света.

ИСТИНА ЗА ИСТИНАТА

На Митко

Когато искам
истината за истината да узная,
все стигам
до жълто-зеления вкус на същността є.
От него пониква горчива,
хининова истина за истината.

В торбата събирам горчивите истини.
В земята заравям тежкия вкус на цвета им ­
никога вече като истини да не поникнат!
И като циганка все се заричам:
“Тежък камък да стана,
ако още веднъж пожелая
истината за истината да узная.”

Жълто-горчивите истини ­ стари лъжкини ­
в стихове никнат ту като макове,
ту като нова трева.
И като циганка ­ пак се заричам:
“Тежък камък да стана,
ако още веднъж пожелая
истината за истината да узная
и в стих позволя да поникне
като моя истина някоя стара лъжа.”

Без да го искам, без да го искат,
пак в стихове никнат
моите истини ­ стари лъжи.
А истината ­ за истините ­
в мен остава ­ като в земя.
В цвета є със жълто-зелено горча.
С вкуса є ­ като хинина цъфтя.
Това е.

ГРОТЕСКОВО КУЧЕ

Старите белези, от яките зъби на куче,
по мене останали, даже се чудят,
какви са били онези черни и страшни кучета,
дето така настървено, по кучешки хапали,
че белег за кучешко хапане и до днес са оставили.

Красивият пудел има също кучешка памет.
Помни само приятели
и се усмихва почти по човешки,
отдалеч долови ли завръщане.
Разговаря като всички ни умно
(макар и на кучешки).
От кухня разбира.
Обича щрудели,
ябълки с орехи, кремове с мляко...
Умното куче разбира дори
намеренията на Земята.
Веднъж, докато тя се чудеше
с колко бала да ни развълнува,
като умните хора
то предвиди с точност
степента на вълнение.
Познава дори алкохола,
добре разпознава хората
и е щастливо
със жълта каишка на шия...

Ех, куче, как си приличаме, как си приличаме.
Старите белези, от черните рунтави кучета
диво, по кучешки хапали, така го разбират,
така го разбират, че знаят защо избледняват...

Отвикнало беше само да хапе по кучешки,
красивото, бяло, гротесково куче, съвсем като мене.

В произведение:

<

Последна промяна: 2007-03-07 11:40:36
Прочетено: 2336