Тип: Поезия
Автор: Иван Груев
Организация: Дружество на писателите Стара Загора

АВТОСТРАДА

1.

Чудовища с блестящи ламарини
попътно и насрещно ме нападат,
препъвам се по осовата линия,
пълзя напред, дори когато падна.

С горчив език горчиви думи храча
и по асфалта лепкав ги размазвам…
Забравих да се смея и да плача,
забравих вече даже как се казвам.

Това ли съм – безименна мишена,
препъваща се в осовата линия…
И се търкалят, и трещят след мене
мечтите ми – прогнили тенекии.

2.

Вървяхме в марш по пътя си нагоре
и тактът беше ляв, плющяха знамената,
а с тъмното си дуло, готов да заговори,
“Другарят Маузер” се взираше в сърцата.

Крещяха командирите ни : “Леви!”,
фанфари свиреха, гърмяха стиховете
и слънцето бе сякаш златно стреме
под сините седла на върховете.

Превземахме ги – първи… втори… пети…
От стръмнините дъх не ни остана –
докато свършиха накрая върховете
и палките си – двете – счупи барабана.

3.

И строят ни – единен – се разпадна…
Огледах се – бях сам като дървото,
опазило сред клоните си мръсни
две-три листа – надежди на живота.

Прегърнах го. Без сили. И замаян
усетих как върху ми падат
земята и небето, и безкраят,
пронизани от тая Автострада.

Въртях се – сам като прашинка пясък,
захвърлена в пустинята огромна…
Бях глух и сляп за всеки гръм и блясък –
сънувал ли съм, плаках ли – не помня.

7.

Дочувах Автострадата – тя вече
пресичаше на Тракия житата,
тополата на щъркела отсече,
изтъпка здравеца и пресуши реката.

Буботеше железният й валяк
и със асфалт запълваше браздите,
прегази селото и натроши без жалост
ребрата на земята ми – скалите.

И пожълтя от сярата небето,
а птиците престанаха да пеят…
Сега се питам аз ли бях поета,
вървял с възторг със другите по нея.

8.

Бе моят двойник – нежният, добрият –
способен бях все още да обичам,
но станах друг и както да го крия,
на лошия си двойник заприличах.

Доброто в себе си като товар захвърлях –
без съжаление – в крайпътни храсталаци,
че виждах, накъдето се обърнех,
забраната на тежки пътни знаци.

А само зад канавката полето
бе пълно със метличина и мента,
но аз вървях със другите, където
ме водеше асфалтовата лента.

11.

Сега, когато мисля за вината,
когато от страха си се отърсвам,
аз имам само пепел във душата
и нея днес като сеяч разпръсвам.

Сеяч на пепел – участ за поети!…
След тържества безсмислено-приятни
пониквам тъжно като сухо цвете
в средата на една дъска шахматна.

Там Царят ненадейно абдикира,
от коня скъсана юзда остана,
а пешките – пожертвани - умират
под празничния звук на барабана.

12.

Дори завръщането стана невъзможно,
а пътят ми напред е пуст и тъмен…
Сега като вълка да си променям кожата,
пак нравът ми ще е такъв – озъбен.

Ще мога ли да стопля пак яйцето –
на чучулигата прогонена – с дъха си,
докато чопля с нокът от сърцето
коравата черупка на страха си?

Или пък – птица със крила железни –
сред грохота съвсем ще онемея?…
Ще свърши Автострадата над бездна –
поне ще полетя, докато падам в нея.

 

ЮЛИ

1.

Къде да се спася от слънцето на юли?
Най-силното – от сто години непознато…
Пресичам сенките на запустели улици –
провинциални столици на лятото.

Във тази светлина – навсякъде, без изход –
аз виждам стъпките на старите поети
и минало, и бъдеще сега са толкоз близо –
като запалените факли на дърветата.

В годините най-дълго оцеляват
такива дни – затрупани в душата
от думите, с които съчинявах
любовни оди на щурците за земята.

2.

Разбирах, че животът си отива –
по-празен от изпитите бутилки –
и кожата му – сбръчкана – се свива,
както цветът се свива във костилка.

Светът е щедър само към малцина.
Отдавна щях да се превърна в мравка,
ако не чувах нощем през комина
плача (или смеха) на кукумявка.

Тогаз навличах вълчата си кожа
и гонех думите – овчиците плашливи…
Очите ми – два зачервени ножа –
осъмваха със блясъци щастливи.

3.

Залутано сред сухите дървета,
вървеше времето – с краката си кокоши –
и зимата премина през сърцето,
обута в остри ледени галоши.

Във къщата на самотата има –
аз знаех – ключе, скрито във сандъка,
а издълбаното във златото му име
е заклинание за щастие и мъка.

До дъно вехториите прерових –
подобно плъх сред купищата стари
на спомени, надежди и отрови…
Намерих го! А то ръката ми опари.

4.

Навън бе пролет. На небесната тепсия
блестеше Слънцето – космична пчелна пита –
летяха птици – сякаш от хартия –
и за цъфтеж набъбваха липите.

От радост изкрещях! И се затичах –
бях зажаднял за топлина и ласки…
Но в миг разбрах: не мога да обичам –
вместо лица пред мен стояха маски.

И викаха лъжливите си клетви
пред Истината – таз вълчица гладна…
С крилата си, във храстите заплетени,
приличаха на ангели пропаднали.

5.

Заслушах се във химните – фалшиво
звучаха славеи, с пера червено- сини,
а в клоните стояха мълчаливо
три черни гарвана, с очи като рубини.

Попитах ги: защо е омагьосан
и този свят, и кой го омагьоса?
Изгледа ме най-черният изкосо
и с погледа си сякаш ме дамгоса.

След туй изграка нещо във ушите
на другите и трите отлетяха –
разпериха криле във висините
и черни точки в синевата бяха.

6.

Вървяха дни, годините вървяха –
със пътища от знамена и щампи.
А в “Бира-скара” призрачно горяха
оплюти от мухи среднощни лампи.

Изпитах всичко. Празните шишета
издигат вавилонската си кула,
а старата везна на любовта – сърцето –
дори за миг до днес не спря на нулата.

И – сякяш прекипяло вино – стихват
у мен фалшиви образи и рими,
макар че още им изплащам лихвите,
натрупани до днес на мое име.

7.

Спестявах от мизерната заплата –
да вдигна дом – синът ми да добрува –
и влизах в кочината на лъжата –
мехура й вмирисан да надувам.

Седях със лирата си на пазара,
прегракнал виках в поетични хорове,
понякога продавах даже вяра,
че хората ще бъдат просто хора.

Крадци и праведници ме избягваха
и думите оставаха без смисъл,
докато бавно почнаха да стягат
на шията ми примката си мислите.

8.

Тогава те видях. Отвън стоеше
нощта на юли в липова окраска…
Погледнах те – и Боже мой – ти беше
единствена с лице наместо маска.

Душата ми, повдигната на пръсти,
те гледаше. Светът край мен изчезна.
Косите ти, от облаци по-гъсти,
се спущаха надолу като бездна.

Душата ми те гледаше – очите
и нежната извивка на ръката…
И аз докоснах с пръстите си свити
най-точно мястото на болката в главата.

9.

И тръгнахме под нощните дървета
на летните блестящи тротоари –
аз – странно заприличал на момчето,
което скиташе по градове и гари,
ти – малка като статуетка,
облечена във лунната си дреха –
докато утрото във клоните просветна –
като присъда ли или като утеха…

10.

Ръката ти, протегната към мене,
е мургавото коренче, с което
тревичката се хваща за зеленото
и придобива формата на цвете.

Градът изостря всичките си ръбове
и улиците стават двупосочни…
На покрива два нежно-сиви гълъба
докосват сенките си непорочно.

А лятото – последно – ни оставя,
изтича между клоните и листите -
под сянката на кестена, с кафяви
горчиви плодове – все още истинско.

11.

И ето го денят – по-тежък от панела…
Стоварва се над нас със птичите си химни,
с прозорците си мътни и с тъмната кордела,
превързала липите със ореоли димни.

И ето го денят – най-грешният от всички…
С тревожно-жълто слънце, разлято по стените,
с баналните си драми – обществени и лични,
с угаснал оптимизъм на маските в очите.

Отново сред деня… В градината стояха –
във клоните на бялата тополка –
три черни гарвана, които прощумяха:
“Уж щастието търсиш, а все намираш болка.”

12.

На този свят аз бях щастлив, додето
бях в свитата на прелетните птици,
с които се катерех към небето
по клоните на лунните черници.

Но отлетя вълшебното им ято
през есента към топлите морета…
Черниците, изсечени през лятото,
сега са само спомен за дървета.

Не съумях след птиците да литна
и по небето празно се търкалят
към мен звезди – очи на любопитни –
след бронзова луна, огромна като валяк.

13.

Днес искам да проникна във дълбокото,
като къртицата – в пръстта да се заровя,
като небе – да се огледам в локвата,
като пчела – от мед да се отровя…

Под слънцето на юли Тракия съблича
венчалната си рокля, с цвят на жито –
и как да се спася да не обичам,
когато всеки цвят и багра са събитие.

Когато съм застанал сред пейзажа
със потъмняла като угарите кожа
и юли е дошъл – да ме накаже
с живота ми – единствено възможен.

14.

Залязва бавно Слънцето на юли –
най-силното – от сто години непознато…
Пресичам сенките на запустели улици –
провинциални столици на лятото.

Не търся щастие – с ръцете си разравям
жаравата на тая стръмна кота –
“Поезия – Любов” – и ме изгаря
проклятието светло на живота.

И върху мен отново се стоварва
пак тоя свят – дете на ада и на рая…
Докато след ония черни гарвани
крилете си размахам към безкрая.

 

Последна промяна: 2011-01-30 15:27:56
Прочетено: 3134