Посвещавам тази книга
на сина си и семейството му
КАТО ВЪВ СЪН
ГЛУХАРЧЕ
Влетя в отворената стая –
вест
за преходната вечност
и ме погали...
И аз ли съм изпратена ?
КЪДЕ СЪМ...
Къде съм ?
И какво правя тук ?
Дали не съм се върнала ?
Ще проверя.
Няма ме.
Телефонът ми дава свободно.
Ами ако съм там,
а не вдигам слушалката,
защото не ми се говори
и със себе си ?
***
Хълмът бавно
губи очертанията си.
Притъмнява
платното на залеза -
незавършена картина.
В цветната ми памет
някой я подписва
с въглен.
Свечерявам се.
***
Далечна нощна лампа
разсейва светлина си
на светъл кръст...
И пулсира като сърце.
Там
където се пресичат линиите му...
НАПОМНЯНЕ ЗА ЛЯТО
Ранен дъжд.
Дишам хладината на утрото.
Далечни,
градоносни облаци
напомнят, че е лято...
ГЛАСЪТ НА ОТРАЖЕНИЕТО
Унесена в нещо си,
казвам „Здравей” и на отражението си
в огледалото
от учтивост.
Като на стара позната,
забравена назад в годините,
за която си спомням съвсем смътно.
Гласът на Отражението ме сепва.
Разпознавам го …в недоумение.
НЕ СЪМ ОТ ТУК
В градчето, където израстнах
и се завръщам понякога –
не мога да упътя колите,
които ме спират и питат
как да продължат в посоката,
която търсят и са тръгнали …
Изброяват ми големи градове,
които познавам,
с личните им имена,
но не зная пътя към тях
по картата, а иначе …
И за да не ги обърквам
им отговарям открито:
Не съм оттук ...
***
Много звездички –
дребни, черни камъчета,
населяват брега
на несъществуващото време
и си мислят,
че го превръщат в реалност...
КАТО ВЪВ СЪН
Времето се е провлачило …
Не се виждам
и днес да намеря сили,
за да събера и изхвърля
окапалите сухи листа,
след снощния дъжд.
Трупат се откакто съм дошла
и потъвам в тях като във сън
от купища сухи листа,
нахвърляни от немилостив вятър
из двора на запустението.
***
Върху очите ми –
затрупани кладенци –
с грак на гарвани
осквернените
гълъби кацат...
Тихо... не се плашете.
ЕДНО ЦВЕТЧЕ СЕ ОТРОНВА
Съмнало се е.
Чувам, че стопаните
изпращат козите си
със звънтящите хлопатари
към стадото,
което се събира на високото
и чака пастира си да го отвеведе …
Прахосмукачката
бръмчи като рояк разлютени оси,
докато поглъща праха.
А безсънието лепне под клепачите
като катрана
по ръцете на тютюноберачките,
които се прибират на съмване.
Отивам на въздух.
На прага –
едно цветче се отронва пред стъпките ми.
Развиделява се …
ЗВЪНАРНА
Сърцето ми хлопа –
разбита звънарна
в манастирската пустош
и не може никого да събуди.
За монасите –
вечерната служба е свършила.
Костницата е затворена отрано.
Иконите стават невидими в здрача.
Тежките
манастирски врати са заключени.
Пада нощ ...
А сърцето ми – хлопа.
Благодаря на приятелката,
която ми изпрати
да прочета този уникален
РЕГИСТЪР
От добросърдечие
и за да пестя от листите си за чернови,
моя приятелка от Общинския съвет
ми услужи
с два добре подвързани регистъра,
празни откъм гърба.
В по-малкия от тях –
за 50 смъртни акта
започнах да записвам недомислените си,
в неокончателен вид стихотворения.
Завършените преписвам на белова
в големия –
предвиден за 100 смъртни акта,
безразличен към стиховете ми
Регистър.
***
За да разполагам с достатъчно
празни листи за чернови
очаквам в най-скоро време
да ми изпрати
излишните регистри на Общината
за гражданските бракове и новородените.
Радвам се, а съм объркана.
Не съм наясно
какви стихове мога да записвам
на празните им листи.
И да ги преписвам
след това на белова
във враждебния Регистър
на обезлюденото отечество.
КАЗАНО НАУМ
В гоненето на смисъла –
непозната неразкопана градина
прегазвам правилата на граматиката
изяждам цели букви
като невежа
за значението на правилата
които разбирам
но не искам да се съглася с тях.
И си създавам правила –
същите, но други.
С тях разкопавам
непознатата градина
за да достигна
до същинския смисъл на казаното
който все не съумявам да догоня ...
ПЕТНО
Попреметах ...
Заприлича на чисто.
А петното на покривката
издайнически прониква в очите ти
и заблудата става видима.
Виждам, че я прощаваш.
Но, петното остана.
ВСЕ НЕЩО ТЪРСЯ
И винаги там,
където няма да го намеря.
Където го няма.
Кога ли съм знаела какво искам ?...
ПРИВЛИЧАНЕ
Няма да сложа червило,
докато те изчаквам.
Привличането
е в неразвалената магия
на зеленото,
което още живее в нас.
***
Тежък сън ме наляга.
Очите се дърпат надолу.
Лепнат...
А съм будна.
Сънищата ли се разбягаха ?
КАЗАНО НАУМ
За да се отморя –
ми трябват само
аз и огън,
който да запалиш ти
сред природата.
С невъзможни обрати в идеята
и нито едно многоточие...
ДА ВИДЯ
Никога няма да погледна в огледалото
жената, която съм, а не съм.
Ще се огледам в сърцето ти,
когато не подозираш.
За да видя, че ме няма и там.
Легна ми на сърцето
тази чужда тераса.
Как се е разхубавила!
До здравеца – разрошените
от вятъра разноцветни петунии …
Пълзящите фикуси
се шегуват с вятъра
и с неоскърбено достойнство
лежат в нозете на терасата.
Шарената тревичка –
да се чудиш, че и тя била цвете,
ги е обгърнала обичливо
и разговаря с петуниите …
Какво красиво съжителство, Господи!
ПОНЕ Е КРАТКО И БЕЗ ОСОБЕНО ЗНАЧЕНИЕ
Залепи се за мен неочаквано –
пиявица –
от дъното на кротката вода,
в която бях нагазила …
Гледам я как расте и се подува
по повърхността на кожата ми
и скоро ще се отлепи сама.
Ами ако беше отровен кърлеж
и се впиеше
без да усетя и без да го видя
и под кожата ми?
ТВОЕТО ЛЯТО
На В. и З.
Не мога
да ти подаря лятото си:
Всичките ми лета са твои.
СИГУРНА СЪМ
„Омръзна ми от литература”
Ст. Стойчев
След онзи случай, т.е. инцидент –
Озлоблението ще проговори:
интелигентно,
облечено във книжност и приличие.
Тънко …
Въпросът е във впечатлението …
Да ти имам дебелите очи –
му отговарям в подобни случаи
неприлично и неинтелигентно.
И абсолютно некнижно.
Въпросът е в подтекста …
***
На моята внучка Димитрия
Как ме прегърна, слънчице мое
в усмихнато розово,
и отплува към твоето Слънце.
Аз завързах тъмните облаци
с твоето розово шалче ...
И те галя с лъчите,
мое усмихнато утро,
мое сбъднато утре ...
Ти плуваш ли още към него ?
И учиш ли пътя на Слънцето,
с пораснали дни разноцветни
и очи на красиво момиче ?
Аз те прегръщам във всякакво –
слънчице мое в усмихнато розово
и от моето близко далече ...
НОВИНИ В ГРАДЧЕТО
Привечер.
Градчето се е смълчало,
заслушано в камбаната.
Днес не е би?ла на мъртвец –
казва съседът,
който най-добре разбира
езика на камбаната.
Бие, че Църквата се разпръска...
УТАЯВАНЕ НА БОЛКАТА
ВРЕМЕННО
Предлагам напитка
която не зная как се пие
какъв е вкуса и??
и може ли да освежи
спечената памет
на годините
в които сме заедно
Чувала съм че ободрява
Временно
И за малко
Но я предлагам.
НЕ СЪВСЕМ ЛАКОНИЧНО
На Свилен
Връщам се за около седмица.
Сигурна съм,
че ще ме посрещнеш на нашата спирка.
И не само да ми помогнеш за багажа,
а от чисто приятелство.
Нося ти новини.
Пътувах
през долината на твоето детство,
уж опустошена във теб.
На отиване бадемовите градини
вече бяха прецъфтели,
но много зелени и някак набухнали.
Обвивките
около сладките ядки на бадемите
се бяха втвърдили и наедрели.
Минах и през узрели жита,
които с цвета си
ми напомняха за малкия принц на Екзюпери.
Докато пътувах, видях,
че има градини
с нискостеблени ябълки, праскови ...
И много неокосена трева,
но не мярнах косачи?*
Нося ти поздрави и от брат си.
Яви ми се насън.
Беше се върнал вкъщи
и се зарадва, че ме намира тук.
Поръча ми да ти повторя
автографа му : ”Живей приятелю!”,
който ти написа преди да си отиде?*
Това, което най-ясно запомних е,
че очите му бяха красиви и много добри.
Имам да ти казвам и други неща
когато се видим.
И стига си ме упреквал,
че съм лаконична.
Чистото приятелство не е думи.
Идвам си.
-------------
* Намек за цикъла стихотворения „Трева пред косата” на Свилен Бинев, на когото е посветено стихотворението.
* Автографът е на Митко Енчев, към стихосбирката му „Мъртвите не се сбогуват”.
МАЗЕ (ТО)
Хладно е мазето,
прокопано под къщата
и в горещите летни дни.
Тъмно.
Изсъхналите капки дъжд
замъглят стъклото на прозорчето,
от което проникваше светлина.
Препъвам се в стълбата,
полуизлегната накриво върху стената,
по която вече никой не се изкачва.
Гредоредът на тавана
се е огънал и пропада.
Големите бъчви са се разсъхнали.
Стопаните им ги пълнеха по гроздобер,
за да посрещат с отлежало вино
гостите си за рожденни и именни дни.
Мирише на мухъл.
Паяците властват на воля,
провесени на гроздове като въжета.
* * *
Новите собственици на мазето
са го заключили с тежък катинар,
на който все объркват шифъра...
В ЕСЕННО
На Стефка Пеева
Чуваш ли ?
Листата валят...
Листата валят -
по-красиви от себе си
във есенно...
Чуваш ли ?
Чувам.
Денят накъсява във есенно.
И някой мете есента...
УТАЯВАНЕ НА БОЛКАТА
Бях забравила, а помня.
Този град е каменист.
И чаткането на копитата,
които се завръщат в него,
с препълнени каруци ден.
За песента на чучура
от градската чешма –
преливаща във коритата,
след хоризанта на Скръбта,
където болката се утаява.
За каменния свод над нея,
с грижливо наредени некролози,
заслушани във живата вода.
И жадните коне –
с нетърпеливи глътки,
които пият свечеряване,
от утрото на хоризонта.
Бях забравила, а помня.
Този град е каменист.
И камъните, със които ме пропъди,
още ме преследват...
ПОДАРЪК
Розата –
от вазата върху масата,
се е привела над листите,
в които пиша
и не мисли да окапе скоро.
Надвесила се е като майка
над стиховете ми.
Сякаш иска да ги предпази
от новите огорчения,
които могат да ми подарят.
Лятото си замина –
ми се усмихват тъжно,
прошарените ти,
късо подстригани коси.
Вятърът
не може вече да ги разпилява.
Може, може –
опровергава ги детето
с дългите коси и ме пита:
Искаш ли да ти нарисувам кръгълчета.
НА СПИРКАТА
Защо те доживявам ?
Сега.
И когато вече си при мъртвите.
На спирката.
Преди автобуса да ме отведе. . .
Вдишвах крадешком,
глътка по глътка
топлия ти дъх,
в най-студения ни ден.
И сега ми става топло и хубаво,
в моята самотна зима. . .
А на теб ?
МОЯТ АНГЕЛ МЕ Е ЗАБРАВИЛ
“На стълбите ще ме намерите.
На предпоследното стъпало.”
Незавършено стихотворение на Митко Енчев*
Къде е предпоследното стъпало?
И как да го намеря?
Стоя на стълбите.
Разпитвам.
Сигурна съм, че го знаят.
Мълчат. Не отговарят.
Почернените дни разпитвам...
Разпитвам стаята ти.
Тя помни, а не знае…
Къде е предпоследното стъпало?
Разпитвам бора до оградата,
от който чувах нощем кукумявката.
Не отговаря.
И кукумявката не чувам,
да я попитам
за пътя, който предвещаваше.
Кандилото,
угаснало във къщата разпитвам.
То сочи към Безкрая...
Къде е предпоследното стъпало?
Защо не ме намериш?
Ти знаеш пътя.
Поне го посочи …
Стъмнява се.
Стоя сама на стълбите
пред къщата.
И ангелът ме е забравил.
-----------
* Митко Енчев – брат ми, почина през 2004 г. в Тополовград
БОГОРОДИЦА ЗАД ОГРАДАТА
Тя – съседката зад оградата ни -
точно в 6 часа
изтупва пътеките, по които стъпват
и излиза да мете пътя,
по който минават другите,
за да не отнесат прах по домовете си.
И чак тогава отива за хляба,
а на връщане пълни прясна вода
от градската чешма
и пътьом храни гладните котки,
прогонени от стопаните си.
Когато се прибере,
чисти основно къщата,
прекопава и полива градината си,
за да я спаси от продължителната суша.
Зад ограда ни –
съседката плаче на мелодрамите,
които се разиграват в сериалите,
повтаряни през деня,
докато приготвя храната на семейството си,
за времето когато няма да я има ...
Наближава Богородица
и тя чисти още по-усърдно.
Не зная дали е постила.
За нея всеки ден е пост.
***
Днес тя е станала по-рано.
Голяма Богородица е.
Пред иконостасчето в кухнята
гори свещ.
Моли се на Богородица
да й прости греховете
и за здравето на децата си.
Пламъчето на свещта се топи ...
Точно в 12 идват да я вземат
за хемодиализа от 6 години.
БЕЗ ДРАМАТИЗЪМ
На Радка и Кънчо Кънчеви
Когато изтърва мига на заспиването
и повече не мога да заспя -
започвам да броя стадата,
изведени на нощна паша,
в топлата, светла лятна нощ
под недалечния хълм.
Първо броя стадата с белите овце.
След това – с черните.
След полунощ – смесените стада.
Ставам им въображаем пастир.
Водя ги по други, далечни места,
за да се уморя и най-после да заспя.
И отново ги преброявам.
Никоя не се е изгубила.
Кротнали са се на лунната поляна
под близкия хълм
и ми пеят със звънците си
мелодично и приспивно -
докато уловя мига на разсъмването...
Тогава вземам приспивателно
и заспивам дълбоко.
Като в нощ без стада и без драматизъм.