СМЪРТТА НА СОФИЯ
Три дена беснее над село дъждът,
Ръка не подава за смърт и за път,
И обърква реда ни.
Почина София, но силите божии тук я държат.
Три дена я пазим.
Сънува живота си тя и насън се усмихва.
Пресъхват очите, пороя не спира
В души раздвоени, в олуци и пътища кални.
Какво ли се случи, не знаем. Да жалим ли,
Да се покаем ли?
Не иска София във гроба да влиза.
И Господ не я дава – шепнат роднините –
Едната праведност беше
В това дяволско време.
Сваля си ризата нейният дядо,
Изтрива лицето й, гали косите измокрени:
Сбогом, София, аз бях твоят любим Христо!
А трябва да тръгва родът и реда да се спази.
Смърт е.
И трактор колоната води с ремаркето зад него,
Където забрадките черни пеят и плачат.
И спускат жената гробарите пийнали,
Внимателно, бавно - с въжетата –
В земята прогизнала.
И чувам да казват:
Дано издържи, Господи, и да не се удави!
Но малко преди да докосне ковчегът
На гроба водата – един ангел се спусна
И го издигна над очите ни,
И по-нататък – в небесата.
ЖИВОТ
и както скъперника стиска
кесията злато
а също – навитата тубичка
изстисква - с ръце костеливи,
с изпъкнали жили,
додето пусне остатъка мед
или паста за зъби
и тръска шишето със вино –
последната капка да глътне,
така и аз всеки жест и подарък
задържам от тебе, животе:
от въздуха – свежата глътка,
ръката добра на приятел,
смехът на децата,
плачът на жените самотни
и любени,
грехът им възвишен,
грехът незван…
изстисквам от твоите туби една,
на мене наречена, с моето име
йордан.
ДАНЧО И ДАНТЕ
Флоренция. Галерията "Уфици".
Творци, шедьоври, оригинали...
Излизам уморен на улицата.
От красота умът ми пари.
Какъв поет съм аз? Какво творя?
Един нещастен тип балкански.
В бита си скапан все заврян,
Си мислех умно, че съм ангел.
Сега какво да кажа на приятелите
Във моя град, наречен на поети:
Как всичко тук изваяно, изпято е
Преди столетия. И още свети.
Как господа Медичите творци
Са хранели, отглеждали във Двора.
И как самите те, почти светци
Са днес. А всъщност били спонсори.
Козимо I с такт и власт изкуството
Подкрепял. Усмихнат, жив е от ръката
На Джанболоня тук. И с чувство
На дълг изпълнен гледа към страната...
Напук на всички ярки "местни" светила
Пред скулптурата на поет заставам.
За снимка пред самия Данте славен.
Да го засенча мигом. И побългаря.
КАК НЯКОЙ...
Дете на морския бряг си.
И хвърляш щипка от пясък
В окото на времето,
Стиховете си хвърляш.
И пътуваш сред дюните.
Ще премигне ли времето,
Ще издраска ли нещо клепача му?
Живота ти - часовник от пясък,
Ще стърже.
И ще замлъкне.
От пясък на стъкло ще станеш.
През него само светлината ще гледа
Как някой стиховете си хвърля
(Всъщност живота си),
Както детето шепичка пясък –
В окото на времето...
И потъва зад дюните.
УТРО
На Иван Цанев
Тишината селска тъй ме е приспала,
че изпуснах изгрева единствен тук.
Дядо е излязъл под звездите в тъмно,
сбира мокрите треви -
на магарето си хляба зимен.
Баба разпределя първата закуска:
на прасето още ниско
и на пилците нетърпеливи - бели облачета.
От съседите ни тихи детски смях пресича
утрото златисто.
Рано е все още, но изпуснах първите лъчи
и до залеза бакърен трябва да ги гоня...
Трака някаква каручка,
със бодли и полски цвят закичена.
Между ритлите блести като усмивка тънка
хладната коса.
Насълзената трева ми каза всичко.
БЕЛИТЕ ВЪЛЦИ
На Огнян Стамболиев
Дълбока зима и беди – природата не ни прощава...
А Господ как да ни прости?
И сняг висок до Бога е над хора и врабци.
Ледът тръбите пука,
дървата в печки бързо се топят.
И студ с игли на таралеж те парва, щом носа си подадеш.
И Дунав пак замръзнал.
Във Русе вълк до вълка.
Харесва им града - културата на старата Европа.
Голямата река ги пусна,
къде гласът й се изгуби и къде водата падна?
Разхождат се - от страх луната бледа,
зад зидове и зад стъкла - уплашени очи...
Но вълците са гладни, а културата не храни.
И хукват те към малките селца, към равнината -
гладът и смелостта са братя.
И ниските кошари чуват как хрущи снега
с гръбнак пречупен
под лапите им тежки. И настръхват.
Ръмженето дочуват все по-близо...
Вършитба във снега. Апокалипсис за овце и кучета.
И тишина след пира...
И гостите със лиги виснали, с кореми бухнали
(месото втасва вътре, както хлябът в нощви),
над бели Дунав - като облак бял и тежък,
обратно ще преминат.
В Карпатите отново ще се приберат -
до следващата зима.
До следващия лед.
РЕКАТА
На сал, по средата си, в талвега.
Съзерцаваш, което тече и се движи:
вятър в косата, в ушите, в тръстиките, в сала;
жаба, комар, конче с крилца ще премине -
съвършен хеликоптер, въздуха стриже.
Човек на брега е пристигнал отсреща -
с коси от цвят гарванов – черни, чак сини.
Той спокойно яде мамалига. И ме подсеща:
Тази река неведнъж съм минавал:
с вакханки на ръце, с русалки – под вода
и шумно – в състезание със мъже…
Беше голямото републиканско плаване
кой пръв да достигне оттатък,
без помощта на въже и
да хване Голямата риба…
Всичко е както преди: синьо небето през юли
слънцето – малко и силно, но други -
мъжете в камъшите, водата също е друга.
И рибката златна в ръката ти –
за малко при теб долетя – свежа и хубава.
Но не пита за твойте желания златни.
Животът така пред всеки за малко подскача,
А после – в талвега на Вечността.
Замръкваш и виждаш звездния похлупак,
с реката на Млечния път -
там нейният бързей върти галактичните камъни.
Ще сънуваш безкрайно как
Салът на времето
бавно те носи към Талвега жив на Вселената.
НА ГРОБА НА МАМА
И ето ни при теб, на помен
след девет години:
мъже - почти балкани,
братя - трите ти сина...
Гледам, гробчето ти хлътнало,
и телцето ти малко,
както си беше, къде ли е свито?
Не, то е вече при твоето Боже отлитнало,
при онова светило високо,
на което се молеше в собата –
иконата над кандилото:
Пази ми, Боже мили,
синовете скитащи, добри...
И по челата ни, които светят,
горчива тръпка днес пълзи.
Континенталният вятър
пронизва телата ни,
търкаля самотни трънаци,
треви и листа отлетели.
Очите ти пъстро-кафяви
от снимката каменна гледат.
И тази усмивка позната
пак нещо говори, заръчва
От твоите съвети,
в живота си нищо не взели,
в студеното утро със свещи в ръцете,
пред теб чинно стоим.
И вместо сълзи
капки от восък се стичат...