Тип: Поезия
Автор: Жеко Христов
Организация: Дружество на писателите Стара Загора

АНТОНИЯ, КАПЧИЦА БЯЛА РОСА

Зюмбюлена клонка се кърши
под капчица
бяла роса.

Антония, детството свърши.
Чета го по твойта коса,
по удара на двете ни чаши,
поставени чинно

до хляба и бучката сол
във дългите вечери наши.
И по разстоянието го чета
от твоя до моя стол,

от твойто до мойто чело
и по песента
на нашето легло…
Антония, детството свърши.

Под капчица
бяла роса
зюмбюлена клонка се кърши.

ВСЕ ТЪЙ ЛИ...

И тая нощ все тъй ли тихо
над болницата дъжд вали?
Все тъй ли ти нашепваш
няколкото нежни стиха,
написани за теб в ония дни,
когато в бяло моя праг пристъпи?

Антония,
не знам и тая нощ
дали ще бъде лек съня ти.

И вземам кухненския нож
и правя свирки на детето ни.

ПТИЦИ В СЪНЯ

Напразно се заричаш ти, напразно,
че за последен път със мен делиш
надеждите, илюзиите разни…

И нека в тази дълга нощ сънуваш
непрелетаема пустиня и небе,
в което двойка птици бавно плуват,
а нямай край, да кацнат няма где.

Наоколо примамващи миражи
и сенките на четири крила…

Когато се събудиш – ще ми кажеш
какво да сторим… Спи сега.

ДОКАТО ОТМИНЕМ...

Моя страдаща и весела жена,
мое пълнолуние и отлив,
нежно стой на мойте колена,
но във бурите бъди ми котва.

Да не би в страстта към буйните вълни
да остана със полуразвято знаме.
Виж, пред нас са ненаречени страни,
а домът на всяка мъдрост там е.

Аз ще гледам в синята далечина,
ти подсещай за скалите скрити…
А попаднем ли в оная тишина,
дето замъгли на Одисей очите,

с хиляди въжета ти ме завържи.
Остави сирените да чуя,
зная болката от техните лъжи,
но ако кръвта в главата ми нахлуе

и коварният им глас и мен рани,
и замятам ли се аз като лавина,
ти въжетата по-здраво притегни,
докато отминем…

ТРОХИ И СТИХ

Със твойта малка пенсия болнична
живеем вече месеци наред...
В такава ситуация трагикомична
ми казват, че съм даровит поет...

Вървя по улиците горд и щедър,
трохи и стих намерил в тоя град.
От златото на залеза загребал
се връщам в къщи приказно богат...

Обичана, измъчена Антония,
иронията ми убийствена прости.
Над мене пукат натежали клони
от гладни птици и звезди.

КНИГИ

Отдалечих те,
за да ги създам...

Сега ела и скъсай
жалките ми книги.

Не са ми те донесли
и половината от радостта
на твоята усмивка,

под чиято светлина
сърцето си окъсано закърпвах...

ЕЛА, КОГАТО

Когато зреят ечемиците, ела.
Когато всички сме богати...

Като крила
когато са ръцете ни... Когато

дори над стръкче скършено
бръмчи пчела.

Когато мойта песен зазвучи
и всяко камъче е позлатено.

Когато само в твоите очи
остава мъничко зелено...

ТРЕТИЯТ

Преплели шии два фазана
се бият във високата трева.
На края на зелената поляна,
тя с човка реши своите пера.

Ей, рицари, в брилянтни брони,
небе изгря над вас, небе –
танцувайте под цъфналите клони,
че бива ли в такава пролет да се мре...

Не чуват те – съперници заклети –
хвърчат последни кървави пера...
А тя следи със поглед полета на третия,
описващ кръгове над синята гора.

АНТОНИЯ, МОЙ КРЪСТ...

Антония, мой кръст и мое цвете,
далеч от теб изстивам като камък.
И празен лист трепери във ръцете ми,
надраскан с името ти само...

Цигара пари мойте устни –
нощта е много тъмна тука.
Не спя... Не искам да пропусна,
ако звезда случайно заблещука.

СРЕБЪРНОТО ЕЗЕРО

Трябва тук да дойда със Антония,
излезе ли от болницата тя.
В езерото тънките си клони
да потапя пак плачущата върба...

А пък ние да сме страшно весели...
Хилядарка на певицата ще дам,
за ония, дето от любов са се обесели,
нека ни изпее... Аз да съм пиян,

да разказвам весели истории,
Антония до сълзи да се смее...
И до болка нека ни се стори,
че всички страшно ни завиждат...

САМО ЗА МЕНЕ

Ти си от тези жени,
подир които не тичат
полудели стада от мъже.
Страстният пламък
на твоите устни
само на мойте избухва.
Луните на твойте колена
само мене оглеждат...
Само за мене – очите.
Само за мене – сърцето.
Мислите – само за мене.

Полудели стада от мъже
тичат в пустините...

БИХ ТЕ НАРИСУВАЛ

Бих те нарисувал ако можех,
та със мен да бъдеш – в моя път.
Неоткрити цветове ще сложа
разстоянието да скъсят...

Светлина от слънцето ще взема
и на ранна пролет свежестта,
пътища незнайни ще поема –
да събирам цвят за красота.
Всяка птица тайно бих подслушал,
за да взема музика за теб...
Друго нищо – песните ми слушай,
да не бъда вятър в гола степ...

БЕЗЛЮДНИЯ ГРАД

Безлюдния град
е само с тебе населен.

Някога – безумен и млад,
сега – примирен и приведен,

пак пресичам стария площад,
от спомена във челото уцелен...

Безлюдният град
все тъй само с теб е населен.

Последна промяна: 2009-03-19 21:00:09
Прочетено: 2548