Тип: Поезия
Автор: Иван Груев
Организация: Дружество на писателите Стара Загора

Из стихосбирката НАДЕЖДА ЗА ПОНЕДЕЛНИК
изд. Хр. Г. Данов, 1982 г.

 

ПАГАНИНИ

Да бъде музика. Неземна.
Да те люлее като стрък.
Но колко сила е потребна
веднъж да дръпнеш този лък.

Да сътвориш от осем ноти
надежда, мрак и светлина,
да свириш нежно – тих и кротък –
и диво – като сатана.

Да стигнеш до върха, където
след тебе не е стъпвал друг
и глас да чуеш от небето:
“Човеко, стига! Спри! До тук!”

До тук? А тъмната магия
да пари дългите ти пръсти
и вълците да спрат да вият,
а дяволът да се прекръсти.

Но щом със музика не можеш
една сълза да пресушиш,
на този връх като в подножие
цигулката си да строшиш.

***

От никого вече не искам да слушам
нито съвети, нито забрани –
светът е претъпкан направо до гуша
със санчопансовци и великани.

Дайте ми кранта, леген и шпага
и копие, дълго един живот –
на мен изглежда, че ми приляга
да съм наследник на Дон Кихот.

С мелници вечно да се сражавам,
твоето име на щита си да нося,
да губя битки и до забрава
да любя грозни жени от Тобосо.

И когато минавам край вас такъв –
остарял, неивестен, плешив и беден –
ще разберете, че можех да бъда пръв
и ще се чудите защо съм последен.

***

Щом своята кожа кафява сваля,
скоро полето ще бъде обрано и голо -
последният обръч на лятото се търкаля
по изгорялото теме на хълма надолу.

Виж – от завоя на август ни маха
с ръка от въздух едно глухарче,
птиците днес от нас отлетяха
като стотинки без жалпохарчени.

А един кълвач смени в календара
месеца и по окото му жълто зачука…
Казват, че колкото пъти със клюн удари,
толкоз години ще бъдем тука.

Дай да броим на твоите пръсти –
нищо, че това е наивна измама,
нищо, че любовта ни ще остане некръстена,
че дори и кълвачът всъщност го няма.

 

***

Аз сам измислих участта да се сражавам
със себе си по бялото поле на листа
и като нестинар да ходя по жаравата
на всеки стар въпрос и всяка нова истина.

Не бих могъл да кажа какво до днес спечелих
и докога парчета от мъката си ще продавам…
От пазвите на идващите есенни недели
кафявото зърно на любовта ни се подава.

И пак ще тръгна в някой понеделник
по тънкия конец, със който с теб съм свързан,
но само за минута пред мене ще се мерне
красивият ти профил и ще изчезне бързо.

Едва сега разбирам, че глупави и смешни
са моите победи по книжните полета,
че без да се усетя съм преживял погрешно
живота си, затворен в сто куцащи куплета.

***

Недовършени, недоживяни,непокорни на човека и Бога,
отивот си дните – Смъртта ги прибира в своята черна кесия –
мои са, колкото имам – и да искам не мога
дори един за някой близък приятел да скрия.

Аз цял се окъпах и в днешното мартенско утро,
но не успях докрая на нещо да се наситя.
Слънцето ми се хили със своята атомна мутра
и знам, че някой ден ще успее да ми извади очите.

Всичко иска човекът – тази космическа мравка –
и аз като другите своите строфи помъкнах
да ги продавам по поетичните лавки,
но кой днес купува съмнения, болки и мъка…

На опашката шумна в края смирено застанах,
Дълго чаках реда и своята лепта мизерна получих,
но когато се върнах, на прага ме чакаше мама,
взе от ръцете ми хляба и го хвърли на гладното куче.

Последна промяна: 2007-03-12 09:46:33
Прочетено: 3688